Определение № 2476 от 18.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4550/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 20 289/29.09.2022 година, подадена от А. Л. Й. и касационна жалба с вх. № 17 669/15.08.2022 година, подадена от Прокуратурата на Република България, двете против решение № 1093/25.07.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 649/2022 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 265 600/02.09.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-23 състав, постановено по гр. д. № 16 827/2019 година, с което Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на А. Л. Й. сумата от 21 200.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „в“ и „д“ във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 от НК, наказателното производство за което е прекратено с постановление от 22.08.2017 година по ДП № 49/2009 година по описа на НСлС, пр. пр. № 2460/2004 година по описа на Софийска градска прокуратура, на прокурор при Софийска градска прокуратура, заедно със законната лихва върху тази сума от 04.10.2017 година до окончателното й плащане, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000.00 лева искът е отхвърлен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че данните по делото не обосновават извода за това, че наказателното производство е продължило в неразумен срок. Сочи се, че не са обсъдени всички доводи на Прокуратурата и всички факти от значение за определяне на размера на обезщетението, а последното не било съобразено с изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на Й.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Й. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на А. Л. Й. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба А. Л. Й. е подал отговор на същата с вх. № 23 271/03.11.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1093/25.07.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 649/2022 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от А. Л. Й. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, А. Л. Й. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 03.08.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 17 669/15.08.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. А. Л. Й. е бил уведомен за обжалваното решение на 30.08.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 20 289/29.09.2022 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че с постановление от 29.05.2007 година по досъдебно производство № 49/2004 година по описа на Национална следствена служба, предявено на 11.07.2007 година А. Л. Й. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „в“ и „д“ във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 4 от НК, затова че в периода от 28.01.2003 година до 12.04.2003 година на ГКПП Кулата, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице-старши инспектор в Митница Калотина, изпълняващ длъжността на Митница Кулата въз основа на заповед за командироването му, умишлено бил улеснил водачи на товарни автомобили, като извършители, и Н. М., като посредствен извършител, в осъществяването на 28 деяния, съставляващи пренасяне през границите на страната без знанието и разрешението на митниците на стоки за търговски цели в големи размери (контрабанда в големи размери). Като обвиняеми по наказателното производство заедно с Й. били привлечени 19 лица. Разследването било приключило с внасянето на обвинителен акт на 25.09.2007 година, видно от констативен протокол по чл. 60в, ал. 3 от ЗСВ, като било образувано н. о. х. д № 3063/2007 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 2-ри състав. С разпореждане от 29.01.2008 година делото било изпратено за разглеждане по подсъдност Окръжен съд София. След повдигане на спор за подсъдност Върховният касационен съд с определение от 12.05.2008 година, постановено по ч. н. д. № 254/2008 година, изпратил делото за разглеждане на Софийски градски съд. След връщането му на Софийски градски съд било образувано н. о. х. д. № 1567/2008 година, което с определение от 01.10.2008 година, постановено в открито съдебно заседание, било прекратено и върнато на Прокуратурата на Република България за отстраняване на противоречие между обстоятелствена част и заключителна такава на обвинителния акт. Такъв бил внесен отново на 26.01.2009 година, като по него е било образувано н. о х. д. № 269/2009 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 2-ри състав. В така образуваното съдебно производство участвали 19 подсъдими, като за провеждането на съдебното следствие, свързано със събирането на много доказателствени средства-чрез разпит на 118 свидетели, приемане на експертизи, провеждане на съдебни поръчки и други способи за събиране на доказателства, и за постановяването на присъдата, били проведени 29 съдебни заседания, насрочвани през периода април 2009 година–юни 2013 година, на които А. Л. Й. винаги присъствал заедно със своите защитници. Съдебното производство пред първата инстанция било приключило с постановяване на присъда от 12.06.2013 година, с която Й. и останалите подсъдими били оправдани по повдигнатите им обвинения. Постановената присъда била протестирана от Прокуратурата на Република България като било образувано въззивното производство по в. н. о. х. д. № 358/2014 година по описа на Софийския апелативен съд, приключило с постановяване на решение № 282/17.07.2014 година, с което присъдата на Софийски градски съд била потвърдена. Решението на Софийския апелативен съд било протестирано от Софийска апелативна прокуратура пред ВКС, който с решение № 90/04.03.2015 година, постановено по к. н. д. № 1710/2014 година отменил изцяло решението на Софийския апелативен съд и върнал делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С решение № 210/25.06.2015 година, постановено от Софийския апелативен съд след новото му разглеждане, оправдателната присъда била отменена, а делото върнато за ново разглеждане от Прокуратурата на Република България. Въззивният съд изложил мотиви за наличието на неточно и непълно обвинение, представляващо съществено процесуално нарушение, отстранимо с изготвяне и внасяне на нов обвинителен акт. Делото било изпратено на Софийска градска прокуратура, като с постановление от 22.08.2017 година на прокурор при Софийска градска прокуратура било прекратено изцяло на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК поради невъзможност да бъде обоснован извод за извършено престъпление по чл. 242, ал. 1 от НК. Постановлението било връчено на А. Л. Й. на 27.09.2017 година. През време на воденото наказателно производство А. Л. Й. се намирал в брак със свидетелката В. Й., от който имали двама синове, родени съответно през 2001 година и 2008 година. Бракът помежду им бил прекратен по взаимно съгласие с влязло в сила на 11.06.2018 година решение, постановено по гр. д. № 24 074/2018 година по описа на Софийския районен съд. По делото били ангажирани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите В. Х.-приятел на Й. и В. Й.–бивша съпруга на Й.. В показанията си свидетелите били заявили, че воденото наказателно производство, започването на което имало и медиен отзвук, бил повлияло негативно върху състоянието на А. Л. Й., който бил под постоянен стрес и напрежение от свързването му с осъществявана престъпна дейност с непознати за него хора и от участието му в наказателното производство, довели до неговата раздразнителност, избухливост, трудности в контактуването и влошаване на семейните му отношения-не говорил със съпругата и децата си, забравял за ангажиментите си, лишил ги от очакваната емоционална подкрепа на присъстващ в преживяванията им баща. А. Л. Й. харесвал работата си в Митницата и специализирал образованието си в тази област, за да продължи да работи там и да осигури възможност за професионалното си развитие, но повдигнатото му обвинение не само го оставило без работа в Митницата, но и трудно си намерил друга работа. След около година и половина по препоръка на познат Й. започнал работа като шофьор, а след това работил в рекламна агенция, където бил и понастоящем. За нарушаване с продължителността на наказателното производство на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок на А. Л. Й. било определено и изплатено на реда на глава Трета „а“ от ЗСВ обезщетение в размер на 3800.00 лева. С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд намирал, че основният спорен въпрос по делото бил относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, съгласно който Държавата отговаряла за вреди, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не било извършено от лицето или, че извършеното деяние не било престъпление. При преценката на този размер следвало да се съобрази чл. 52 ЗЗД, както и ППВС № 4/23.12.1968 година относно справедливостта. А. Л. Й. бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление, при условията на продължавано престъпление. Производството било продължило десет години и три месеца. Не му е била налагана мярка за неотклонение. Й. бил на 31 години-млада възраст, при която човек полага усилия за професионална реализация. Установявало се, че бил търпял вреди-стрес, притеснения, социално отчуждение, прекратяване на отношения със съпругата му, неудобство от близки и приятели и колеги, промяна на професионалната му реализация. Следвало да се съобрази, че продължителността на производството била обусловена и от голямата фактическа и правна сложност на делото, от наличието на множество обвиняеми и обвинения както и, че на всяко заседание Й. бил присъствал. При отчитане на всички тези съображения, въззивният съд намирал, че следвало да се определи обезщетение за претъпените неимуществени вреди в размер на 25 000.00 лева. От същото следвало да се приспадне заплатеното му обезщетение по глава III от ЗСВ в размер на 3800.00 лева. Възражението, че същото не било следвало да се приспада било неоснователно, тъй като съдебната практика приемала, че нарушението на правото по чл. 6, §. 1 от КЗПЧ било въведено изрично като основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, поради което съдът бил длъжен да съобрази цялостното негативно отражение за незаконното обвинение в неимуществената сфера на увредения и да определи обезщетение в глобален размер, което да намали с вече определеното му по постигнатото споразумение по глава III а от ЗСВ, като във връзка с това било решение № 42/01.07.2019 година, постановено по гр. д. № 1914/2018 година по описа на ВКС, ГК, III г. о.. Следвало да се уважи исковата претенция в размер на 21 200.00 лева, ведно със законната лихва от 094.10.2017 година до окончателното плащане на сумата и да се отхвърли до претендирания размер от 100 000.00 лева. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за това как се определя размера на обезщетението да неимуществени вреди и как се прилага общественият критерии за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 53/07.05.2019 година, постановено по гр. д. № 3528/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 356/09.12.2014 година, постановено по гр. д. № 2946/2014 година и решение № 199/29.10.2018 година, постановено по гр. д. № 363/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Л. Й. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това какви са критериите, които определят понятието „справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ?; за това длъжен ли е въззивният съд да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ и следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви при оценката на обстоятелствата и определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?; за това какво е значението на обстоятелството, че ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в престъпление в областта на професионалната му реализация, за която обществото има завишени изисквания за почтеност и спазване на закона и това обстоятелство има ли значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди-следва ли обезщетението да се определи в по-голям размер? и за това следва ли въззивният съд да приложи чл. 266, ал. 3 от ГПК, при условие, че искът е частично отхвърлен, поради приет за недоказан факт от съществено значение за делото, за доказването на който е направено своевременно доказателствено искане за събиране на доказателства в първоинстанционното производство, но не е допуснато от съда и затова са направени изрични оплаквания във въззивната жалба-при иск за обезщетение да неимуществени вреди и данни по делото за влошено психологическа състояние, съдът следва ли да допусне съдебнопсихологическа експертиза?. Твърди се че по отношение на тези въпроси е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се цитират множество решения на ВКС, а също така и ППВС № 4/23.12.1968 година и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Наред с това е поискано допускането на касационното обжалване по тези въпроси и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Във връзка с поставените от страните в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, кои от претендираните от А. Л. Й. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Й. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Това се отнася и за втория от поставените в изложението на А. Л. Й. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. По отношение на въпроса как се определя размера на обезщетението да неимуществени вреди и как се прилага общественият критерии за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посоченото по отношение на този въпрос се отнася и до първият от поставените в изложението на А. Л. Й. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, доколкото той се припокрива с последния от въпросите на Прокуратурата на Република България. При това какви са конкретните факти и обстоятелства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди се определя от особеностите на всеки отделен случай. Третият от поставените от А. Л. Й. ,в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правни въпроси също не обосновава допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, доколкото същият не е игнорирал, а е взел предвид посочения от касатора факт, като го е обсъждал с останалите такива, от значение за определяне размера на обезщетението. Четвъртият въпрос също не обосновава допускането на исканото касационно обжалване, тъй като преценката за необходимостта от назначаване на вещо лице е предоставена на съда. Същевременно по поставените от А. Л. Й., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е налице установена съдебна практика, поради което не е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване, като няма обстоятелства водещи до извод, че тази практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък осъвременена с оглед промяна на обществено икономическите или обществено социалните условия в страната. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от А. Л. Й. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от А. Л. Й. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 1093/25.07.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 649/2022 година по подадените против него от А. Л. Й. касационна жалба с вх. № 20 289/29.09.2022 година и от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 17 669/15.08.2022 година, поради което такова не трябва да се допуска. Предвид изхода на делото разноските на страните следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение