Определение № 60092 от 07.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1664/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. В. срещу въззивно решение № 260058 от 14.01.2021 г. по в.гр.д.№ 2668 от 2020 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, VI състав, с което е потвърдено решение № 2715 от 30.07.2020 г. по гр.д.№ 7473 от 2019 г. на Пловдивския районен съд, ГК, X. състав за отхвърляне на предявения от И. Г. В. и Ц. Г. А. срещу Г. П. Г. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото им на собственост общо на 1/4 ид.ч. /на всяка по 1/8 ид.ч./ от следния недвижим имот: апартамент № ..... с площ от 80,01 кв.м., ведно с 1,109 % ид.ч. от общите части на сградата, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] и представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..... по действащата кадастрална карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

Касаторката твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.2 ГПК /недопустимост и очевидна неправилност на решението/, чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с практиката на ВКС- ППВС № 1 от 10.11.1985 г., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 92 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., т.1, 2, 3, 4 и 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 4190 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2010 г. на ОСГК на ВКС, решение № 7 от 11.04.2016 г. по т.д.№ 19 от 2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 382 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 1558 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. / и чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Когато с исковата молба и доклада по делото е очертан спорният предмет на делото, а именно правото на собственост върху посочена идеална част от процесния имот, съдът следва ли да разглежда правото на собственост върху другата идеална част от имота и това ще доведе ли до непроизнасяне по предмета на делото и до недопустимост на постановеното решение ?

2. Следва ли въззивният съд да прецени дали дадената от първоинстанционния съд квалификация и изготвения доклад са правилни и в случай, че преквалифицира спора и изготви нов доклад по делото, следва ли да даде допълнителни указания на страните относно подлежащите на доказване факти и обстоятелства и наново да разпредели доказателствената тежест ?

3. Следва ли при очертани в доклада спорни обстоятелства, съдът да мотивира решението си с други обстоятелства по делото, които не са посочени в доклада по делото и чието доказване не е възложено на страната и същата не е могла да вземе становище и представи доказателства ?

4. Следва ли въззивният съд, при направено във въззивната жалба оплакване за допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд, да събере служебно доказателства, които са необходими за изясняване на делото от фактическа страна ?

5. Налице ли е ненадлежна страна по делото в случай, че съдът е счел, че при иск за собственост не ответникът, а трето лице е собственик на процесната идеална част от имота и следва ли съдът да прекрати делото относно ненадлежния ответник и да укаже на ищеца да предяви иска си срещу надлежна страна ?

6. Следва ли съдът да разгледа спорното право на собственост само по отношение на предявената идеална част или следва да изследва правото на собственост върху целия недвижим имот и ще излезе ли извън предмета на делото в случай, че разгледа собствеността по отношение на целия имот ?

7. При направено възражение от страна на ответника за придобиване по давностно владение на идеални части от процесния имот и извод на съда, че нито ответникът, нито ищецът притежават спорните идеални части, следва ли на ответника да бъдат присъдени разноски по делото ?

8. Следва ли съдът да вземе предвид възражение на ответника, направено в хода на устните състезания, и въз основа на това да обоснове крайния си извод ? Следва ли при нови твърдения от ответника, направени след приключване на съдебното дирене, съдът да укаже на заинтересованата страна да ангажира доказателства за тези факти ?

В писмен отговор от 25.03.2021 г. другата ищца по делото Ц. Г. А. заявява, че счита касационната жалба на И. Г. В. за напълно основателна и моли решението на Пловдивския окръжен съд да бъде отменено.

В писмен отговор от 21.03.2021 г. ответникът по жалбата Г. П. Г. оспорва същата. Моли решението на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано до касационно обжалване. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното:

I. Касационната жалба на И. Г. В. в частта, касаеща решението на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на иска на Ц. Г. А. за 1/8 ид.ч. от имота е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. В тази част решението на Пловдивския окръжен съд е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от ищцата Ц. А. в предвидения в ГПК срок за касационно обжалване. Отговорът на Ц. А. вх.№ 270610 от 25.03.2021 г. не може да се приеме за подадена от нея касационна жалба, тъй като е подаден на 25.03.2021 г., много след изтичане на срока за обжалване на решението спрямо нея- при връчен й препис от въззивното решение на 22.01.2021 г. От друга страна, ищците И. В. и Ц. А. са обикновени, а не необходими другари по делото /като лица, които твърдят, че са съсобственици на процесната 1/4 ид.ч. от апартамента по наследство от баща си, те са обикновени другари/, а подаването на жалба от единия обикновен другар не прави висящо делото пред ВКС и по отношение на другия обикновен другар. Не на последно място, И. В. не е процесуален субституент на Ц. А. по делото, поради което не е легитимирана и няма правен интерес да подава жалба срещу въззивното решение в частта му, касаеща иска на Ц. А. за 1/8 ид.ч. от апартамента.

II. Касационната жалба на И. Г. В. в останалата част /срещу решението на Пловдивския окръжен съд за отхвъряне на нейния иск за 1/8 ид.ч. от имота/ е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по предявения иск/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска, при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови решението си за отхвърляне на предявените от И. Г. В. и Ц. Г. А. искове срещу Г. П. Г. за признаване на правото им на собственост върху общо 1/4 ид.ч. от процесния апартамент /по 1/8 ид.ч. за всяка/, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Процесният апартамент е бил собственост на прабабата на ищците И. М. Б. и на тяхната баба М. Х. К.- на основание нотариален акт за покупко-продажба № ..... от 09.02.1971 г. Тъй като към датата на тази покупка М. Х. К. е била в брак с Х. Р. К., то придобитата от М. Х. Коч 1/2 ид.ч. от апартамента е придобита в режим на СИО, а след прекратяването на брака им Х. К. е останал собственик на 1/4 ид.ч. С нотариален акт № ..... от 09.02.1979 г. И. М. Б. е продала на М. Х. К. своята 1/2 ид.ч. от апартамента. Тъй като към датата на тази покупка М. Х. К. вече е била разведена с Х. Р. К. /развод от 30.11.1972 г./, то тази 1/2 ид.ч. от апартамента е била придобита изцяло и само от М. К.. След смъртта на М. К. на 21.04.1998 г. притежаваните от нея 3/4 ид.ч. от апартамента са придобити по наследство от бащата на ищците и единствен наследник на М. Коч /неин син/- Г. И. А.. Последният с нотариален акт № .... от 30.05.2009 г. е прехвърлил на дъщеря си И. Г. А. /В./ притежаваните от него 3/4 ид.ч. от апартамента. С нотариален акт № ..... от 05.04.2019 г. И. Г. А. е продала притежаваните от нея 3/4 ид.ч. от апартамента на Л. Д. П.. Предвид на това съдът е приел, че към настоящия момент ищците И. Г. В. и Ц. Г. А. не притежава никаква част от апартамента: 3/4 ид.ч. са собственост на Л. Д. П., а останалата 1/4 ид.ч.- на бившия съпруг на М. К.- Х. Р. К. или евентуално, ако последният е починал- на неговите наследници.

За неоснователно и недоказано въззивният съд е приел твърдението на ищците, че баща им Г. И. А. е придобил по давност притежаваната от Х. К. 1/4 ид.ч. от апартамента. Действително, безспорно било установено по делото, че още от смъртта на майка му М. Х. К. през 1998 г. до собствената си смърт през 2018 г. бащата на ищците Г. И. А. непрекъснато е живял в процесния апартамент. Не било доказано обаче, че намерението му да владее целия апартамент за себе си /включително и притежаваната от Х. К. 1/4 ид.ч. от апартамента/ е достигнало до съсобственика Х. К. или до неговите наследници. Подобни данни по делото, а и твърдения на ищците в тази насока, липсвали. Без правно значение, според съда, било дали владеещият съсобственик е демонстрирал намерение за своене на вещта по отношение на трети лица, които не са съсобственици на имота.

Не на последно място, въззивният съд е приел, че действително ответникът Г. П. Г. не е придобил спорната 1/4 ид.ч. от имота по силата на нотариални актове № ..... от 01.11.2006 г. и № ..... от 26.06.2009 г., тъй като неговите праводатели З. Г. Г. и И. Х. Т. не притежават никаква идеална част от имота: И. Х. Т. е дъщеря на И. М. Б., но предвид на това, че И. М. Б. е продала своята идеална част от апартамента на другата си дъщеря М. Х. К. през 1976 г., И. Х. Т. не е придобила по наследство от майка си И. М. Б. никаква част от апартамента, а З. Г. Г. като частен правоприемник на И. Х. Т. също не е придобил никакви права върху този апартамент.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касаторката основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

1. Първият поставен въпрос /Когато с исковата молба и доклада по делото е очертан спорният предмет на делото, а именно правото на собственост върху посочена идеална част от процесния имот, съдът следва ли да разглежда правото на собственост върху другата идеална част от имота и това ще доведе ли до непроизнасяне по предмета на делото и до недопустимост на постановеното решение ?/ не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въпросът е и напълно неотносим към конкретното дело, по което в исковата молба е очертан ясно предмета на делото /правото на собственост на ищците върху 1/4 ид.ч. от процесния апартамент/ и по което съдът се е произнесъл именно по този предмет на делото.

2. Вторият поставен въпрос /Следва ли въззивният съд да прецени дали дадената от първоинстанционния съд квалификация и изготвения доклад са правилни и в случай, че преквалифицира спора и изготви нов доклад по делото, следва ли да даде допълнителни указания на страните относно подлежащите на доказване факти и обстоятелства и наново да разпредели доказателствената тежест ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което въззивният съд не е давал правна квалификация на иска, различна от приетата от първоинстанционния съд в доклада и в решението му.

3. Третият въпрос /Следва ли при очертани в доклада спорни обстоятелства, съдът да мотивира решението си с други обстоятелства по делото, които не са посочени в доклада по делото и чието доказване не е възложено на страната и същата не е могла да вземе становище и представи доказателства ?/ също е неотносим към настоящото дело, по което в доклада е посочено като спорно обстоятелство и е възпроизведен отговора на исковата молба, в който ответникът е посочил, че 1/4 ид.ч. от имота е собственост не на ищците /по наследство от баща им Г. А. и баба им М. Х. К./, а на бившия съпруг на баба им М. Х. К.- Х. К. /на основание прекратена след развода им съпружеска имуществена общност/, и по това фактическо твърдение и възражение на ответника ищците са имали възможност да вземат становище и да представят доказателства както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния съд.

4. По четвъртия поставен въпрос /Следва ли въззивният съд, при направено във въззивната жалба оплакване за допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд, да събере служебно доказателства, които са необходими за изясняване на делото от фактическа страна ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС. В последната /включително и в задължителната такава, обективирана в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/ се приема, че въззивният съд не е длъжен служебно /без искане на страна по делото/ да събира доказателства за изясняване на делото от фактическа страна, освен в няколко изрично посочени случаи: когато доказателствата са необходими за осигуряване приложението на императивни материалноправни норми или когато се касае за допускане на експертиза или извършване на оглед или освидетелстване при въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Напълно в съответствие с тази задължителна практика на ВКС въззивният съд не е предприел действия по служебно събиране на доказателства, тъй като това не се е налагало за осигуряване приложението на императивни материалноправни норми, нито изясняването на делото от фактическа страна и обосноваността на изводите на съда са били зависими от приемането на експертиза или извършването на оглед или освидетелстване.

5. По петия поставен въпрос /Налице ли е ненадлежна страна по делото в случай, че съдът е счел, че при иск за собственост не ответникът, а трето лице е собственик на процесната идеална част от имота и следва ли съдът да прекрати делото относно ненадлежния ответник и да укаже на ищеца да предяви иска си срещу надлежна страна ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че в случай на предявен положителен установителен иск за собственост надлежен ответник е лицето, което по твърдения на ищеца оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия или разполага с акт, с който се легитимира пред трети лица като собственик на претендирания от ищеца имот /т.3Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/. Същото е прието и по настоящото дело- че ответникът Г. П. Г. е надлежна страна по предявения установителен иск за собственост върху 1/4 ид.ч. от процесния апартамент, тъй като разполага с нотариален акт № ..... от 26.06.2009 г, който го легитимира пред трети лица като собственик на тази ид.ч. от апартамента и по същество /включително и по настоящото дело/ оспорва правото на собственост на ищците върху тази 1/4 ид.ч. от апартамента.

6. Шестият поставен въпрос /Следва ли съдът да разгледа спорното право на собственост само по отношение на предявената идеална част или следва да изследва правото на собственост върху целия недвижим имот и ще излезе ли извън предмета на делото в случай, че разгледа собствеността по отношение на целия имот ?/ също е неотносим към настоящото дело, по което съдът се е произнесъл само относно правото на собственост върху спорната ид.ч. от имота.

7. По седмия поставен въпрос /При направено възражение от страна на ответника за придобиване по давностно владение на идеални части от процесния имот и извод на съда, че нито ответникът, нито ищецът притежават спорните ид.ч., следва ли на ответника да бъдат присъдени разноски по делото ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика и с разпоребата на чл.78, ал.3 ГПК, поради отхвърлянето на предявения иск, първоинстанционният съд е осъдил ищците да заплатят на ответника направените от него разноски по делото, а въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта за разноските.

8. Осмият поставен въпрос /Следва ли съдът да вземе предвид възражение на ответника, направено в хода на устните състезания, и въз основа на това да обоснове крайния си извод ? Следва ли при нови твърдения от ответника, направени след приключване на съдебното дирене, съдът да укаже на заинтересованата страна да ангажира доказателства за тези факти ?/ също е напълно неотносим към конкретното дело, по което възражението на ответника, че спорната 1/4 ид.ч. от апартамента е собственост не на ищците, а на Х. К., е направено още в отговора на исковата молба, а не в хода на устните състезания по делото.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за собствеността, СК и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд по иска на И. В. срещу Г. Г. по чл.124, ал.1 ГПК за 1/8 ид.ч. от процесния апартамент не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката държи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, ГК, състав на първо гражданско отделение