Определение № 1871 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 391/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. И. М. и С. Р. Т., представлявани от адв. Р. М., срещу решение № 139 от 16.10.2023г. по в.гр.д. № 131/2023г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 214 от 14.02.2023г. по гр.д. № 901/2022г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против „Застрахователна компаия Лев Инс” АД искове за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Р. Ф. Р. за разликата над 80 000 лева до 100 000 лева поради прието съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 20% от страна на пострадалия.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната от тях част е неправилно, тъй като в резултат на неправилно приетия принос от страна на пострадалия за настъпване на увреждането е намалил определения справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Намират, че в случая с оглед механизма на настъпване на произшествието, както и с оглед на мястото, което е заемал пострадалият в автомобила, настъпването на множество по вид телесни увреждания на същия е било неизбежно. Сочат, че травмите на пострадалия са били такива, че е възможно да бъдат получени от прегънатия таван на автомобила, а контузията с увреждане на продълговатия и малкия мозък и тежка контузия на белия дроб са могли да бъдат получени и при фиксирано неподвижно тяло на пътника с поставен триточков инерционен обезопасителен колан. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Има ли задължение съдът при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия да изследва причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на моторното превозно средство и въз основа на това съотношение да определи на основание чл.51, ал.2 ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат? Касаторите твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение № 198 от 03.02.3017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 19 от 08.02.2017г. по т.д. № 50177/2016г. на ВКС, IV г.о.

2. При направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, за да определи обективния принос на пострадалия, длъжен ли е решаващият съд да прецени доколко страната, която го прави, го е доказала по категоричен начин при условие на пълно и главно доказване, както и да изследва причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на моторното превозно средство за настъпване на вредоносния резултат? Касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 198 от 03.02.3017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о. и решение № 67 от 15.05.2014г. по т.д. № 1873/2013г. на ВКС, I т.о.

3. Възможно ли е обезщетението за неимуществени вреди от деликт да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД поради съпричиняване от страна на пострадалия по предположения, без съпричиняването да е доказано при условие на пълно и главно доказване? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 5 от 13.03.2013г. по гр.д. № 638/2012г. на ВКС, III г.о. и решение № 140 от 24.07.2013г. по гр.д. № 1328/2012г. на ВКС, III г.о.

Ответникът „Застрахователна компаия Лев Инс” АД, представляван от юрисконсулт К. А., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че на 27.05.2021г., около 20,16ч. на км 356+250 на автомагистрала „Тракия“ в участъка [населено място]- [населено място], в посока [населено място] е настъпило ПТП, при което е загинал синът на ищците Р. Ф. Р., че л.а. „Хюндай Н1“ с рег. [рег.номер на МПС] е бил управляван от водача Д. С., който вследствие загуба на контрол над превозното средство самостоятелно напуснал пътното платно, вероятно поради задрямване на водача или отклонение на вниманието поради умора. По отношение на механизма на настъпване на ПТП въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. Приел е, че непосредствената причина за смъртта на Р. Ф. Р. е комбинираната черепно-мозъчна и гръдна травма, довели до травматичния шок с блокиране на дихателна и сърдечна дейности, като установените увреждания са в резултат от удар на тялото в твърди тъпи и ръбести предмети вътре в автомобила при преобръщането. Посочил е, че според вещото лице всички установени наранявания са в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и при установените вътрешни и външни травми пострадалият най-вероятно е бил без предпазен колан, но е възможно и при поставен предпазен колан и при преобръщане на автомобила пътник с поставен предпазен колан да получи по-тежки травми, но не и да изпадне от автомобила. Взел е предвид, че в настоящия случай превозното средство се е преобърнало и при това силно деформиращо автомобила въздействие от него са изпаднали пътници, между които и синът на ищците, поради което е приел, че загиналият е бил без предпазен колан.

При така установените факти въззивният съд е приел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на застрахователя, тъй като вследствие на настъпване на застрахователното събитие е причинена смъртта на сина на ищците при отсъствие на обективни данни за принос на трети лица в пътния инцидент, като предвид установеното нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия, което е в пряка връзка с увреждането, довело до смъртта, е налице основание за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД. За да определи размера на справедливото обезщетение, дължимо на ищците, въззивния съд е взел предвид, че пострадалият от ПТП е млад мъж, в работоспособна възраст и внезапната му смърт се е отразила тежко на близките му поради загубата на подкрепа в икономически и социален аспект, емоционален стрес и тъга. Съобразил е заключението на психолога, че от настъпване на смъртта на детето им и двамата са преминали през тежки емоционално негативно натоварени изживявания, като всеки по свой начин преживява загубата на първородното си дете, с което през целия му живот са били в особено близка връзка. Поради това е приел за справедливо обезщетение от 100 000 лв. за всеки от двамата ищци. За да определи относителния дял на съпричиняване, въззивният е преценил тежестта на допуснатото от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение на пътниците в автомобила и го е определил на 20%, като е отчел многократно по-високата тежест в причинно-следствената връзка на поведението на застрахования водач за настъпване на вредните последици. Отбелязал е, че не може да се изключи по категоричен начин влияние върху процеса на фаталното за пострадалия увреждане на непоставянето на предпазен колан поради това, че изпадането от автомобила не е било възможно, ако такъв е бил поставен.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касаторите три въпроса се отнасят до приложението на чл.51, ал.2 ГПК и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., както и посочените от касаторите решения. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан, е в пряка причинна връзка с увреждането, което е довело до смъртта му. За да определи размера на съпрчиняването от страна на пострадалия, въззивният съд е съпоставил поведението му с това на делинквента и е отчел многократно по-високата тежест в причинно-следствената връзка на поведението на застрахования водач за настъпване на вредните последици. Несъгласието на касаторите с тези изводи представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение