Определение № 50645 от 01.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 114/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Я. Д. Д., М. Д. Д., А. С. Д. и П. Д. П., всичките чрез адв. Д.Н. срещу решение №100 от 08.11.2021г. по в.гр.д. №435/2021г. по описа на Апелативен съд- В. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете в размер на по 20 000 лева за всеки от тях. С въззивното решение е потвърдено решение №260126 от 25.06.2021г., постановено по т.д. №1264/2018г. от Окръжен съд-Варна в обжалваната част, с която са отхвърлени исковете на касаторите предявени срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумите от по 50 000 лева за всеки от тях, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на дядо им Д. С. М., починал при ПТП на 11.08.2013г., ведно със законната лихва. В останалата част първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете от 50 000 лева до 100 000 лева не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за разликата от 20 000 лева до 50 000 лева, не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд необосновано е приел, че по делото не са доказани конкретни житейски обстоятелства, станали причина за създаване на особена близост и изключителна връзка между дядо им и тях като негови внуци, поради което е достигнал и до неправилния извод, че нямат право на обезщетение за неимуществени вреди от неговата смърт. Излагат доводи, че попадат в кръга на правоимащите, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, като са налице всички предпоставки, посочени в ТР №1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Изтъкват аргументи и за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД. Претендират да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени исковете им до размер от по 20 000 лева за всеки ищец, ведно със законната лихва. Претендират разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

1. „Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“ и

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при наличието на събрани по делото доказателства, обосноваващи изградена между починалото лице и преживелия го родственик особено близка връзка, респ. действително претърпени от последния вреди?“- с твърдение за противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК, както и с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК.

Ответникът по жалбата ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди въззивното решение в обжалваната част, с която са отхвърли исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, въззивният съд приема за безспорно, че с влязла в сила присъда е установена вината на водача на процесното МПС- И. Ф., който на 11.08.2013г. е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е предизвикал процесното ПТП, при което е причинена смъртта на Д. М. – дядо на ищците, но стига до извод, че ищците не са материално легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди. След анализ на събраните гласни доказателства решаващият съдебен състав намира за установено, че ищците са били в много добри отношения със своя дядо и трудно преживели смъртта му. Всички те заедно със своите майки /дъщери на починалия/ живеели при дядо си и баба си. Дядото и бабата работели, като се грижели за тях и ги издържали. Въззивният съд стига до извод, че между загиналия Д. М. и неговите внуци е имало взаимна обич, разбирателство и емоционална близост, но не се доказва да е съществувала изключително близка връзка, надхвърляща по интензитет и продължителност нормално присъщата за такова родство. Съдът излага аргументи, че в българския бит обичайно отношенията между баби/дядовци и техните внуци се характеризират с взаимна обич, духовна и емоционална близост, морална подкрепа и взаимопомощ. Фактът, че ищците са живели в дома на дядото и той е участвал в тяхното отглеждане и възпитание, също не е нещо нетипично за българските традиции, като следва да се отчита обстоятелството, че те са имали родители и са живеели и със своите майки. Въззивната инстанция съобразява задължителната съдебна практика и стига до извод, че ищците не са материално легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо им.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият материалноправен въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- „относно материалноправната легитимация на лицата извън кръга на посочените в Постановление №4/61г. и Постановление №5/69г. на Пленума на Върховния съд и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки” отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, както и с трайна и непротиворечива съдебна практика по чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав.

С Тълкувателно решение №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато са налице конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия душевни болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/61г. и №5/69г. на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само за най-близките на починалия.

Налице е споделена от настоящия състав съдебна практика на ВКС, че с оглед дадените в цитираното тълкувателно решение разрешения обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете горепосочените постановления на Пленума на ВС, се присъжда само по изключение- когато е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и действително са претърпени неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. При преценката за наличие на такава силна връзка следва да се съобрази обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между роднини като братя и сестри, баба/дядо и внуци се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. За да се приеме, че между роднини като посочените е налице особено близка връзка, не е достатъчно да се установи формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, а следва да се докаже, че са настъпили конкретни житейски обстоятелства, обусловили възникване на по-голяма от близостта, считана за нормална и обичайна за съответната родствена връзка. Като примери за подобни житейски обстоятелства, относими към връзката между бабите/дядовците и внуците, се сочат отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини /заболяване или смърт на родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителите и др./- решение №372 от 14.01.2019г. по т.д. №1199/2015г. на ВКС, II т. о.; решение №92 от 17.11.2020г. по т.д.№1275/2019г., на ВКС, II т. о. и др.

Въззивният съд е анализирал доказателствата по делото и е достигнал до извод, че в конкретния случай между ищците и техния дядо е имало близки отношения, но не се установяват факти и обстоятелства, доказващи възникване на близост по-голяма от близостта, считана за нормална и обичайна за родствената връзка между дядо/баба и внуци. Решаващият съдебен състав е изложил мотиви, че начинът им на живот, вкл. обстоятелството, че заедно със своите майки са живели в едно домакинство с дядо им и баба им, които са ги издържали и са участвали в грижата за тях, са типични са българските традиции и бит. Постановеното решение е в съответствие с практиката на ВКС, като изложените от касаторите доводи представляват оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящия етап на касационното производство.

Вторият поставен от касаторите въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд, респ. не е обусловил решаващите му изводи за неоснователност на исковете, поради което не отговаря на общата предпоставка за допускане до касация на чл.280, ал.1 ГПК.Съдът е изложил подробни мотиви, че ищците не са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на техния дядо, поради което не е обсъждал какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД.

Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да платят на ответника разноските за касационното производство в размер на 1 200 лева – договорено и платено адвокатско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд