Определение № 50186 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4844/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Електро България“ АД, чрез юрисконсулт В. И. срещу решение № 265119 от 28.07.2021 г. по въззивно гр. дело № 7971/2020 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 72528 от 14.04.2020 г. по гр. дело № 20970/2019 г. на Софийски районен съд. В обжалваното решение са възприети изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата М. Ц. М./Р./ не дължи на настоящия касатор и ответник по иска обща сума в размер на 7 062.95 лв. поради изтекла в хода на изпълнителното производство погасителна давност.За вземането на извънсъдебно основание е бил издаден изпълнителен лист от 09.06.2009 г. Образуваното въз основа на него изпълнително дело № 10109/2009 г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба към Софийски районен съд било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като по искане на длъжника съдебният изпълнител е издал нарочно постановление от 20.02.2018г, в което е удостоверил последното изпълнително действие да е било извършено на 21.08.2015г Изпълнителният лист върнат на взискателя, образувано е ново изпълнително дело. Съдебният състав обаче е констатирал ,че перемпция по право е настъпила на по- ранна дата,считано от 29.10.2013г след като единственото предприето от съдебния изпълнител действие ,свързано с налагане на запор ,е приключило неуспешно на 26.10.2011г поради липса на откита сметка в посочената банка.Въззивният съд е отчел наличието на противоречива съдебна практика,във връзка с която е образувано ТД № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, относно действието на даденото тълкуване с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по ТД № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Възприел е, че в случая двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече от 26.10.2011 г. след неуспеха на последното поискано изпълнително действие и е изтекъл на 28.10.2013г.,поради което и към момента на постановяване на цитираното тълкувателно решение не е било налице висящо изпълнително производство. С оглед на това и след като е приел ,че за вземанията е приложима кратката 3-годишна погасителна давност,е формиран извод, че към момента на образуване на новото изпълнително дело на 24.04.2018г. вземанията по изпълнителния лист са били погасени по давност, а наложеният на 07.02.2018г. запор на трудово възнаграждение представлява невалидно изпълнително действие,което не е годно да прекъсне давността. В изложението към касационната жалба се формулират два въпроса ,на първо място: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“На следващо място,ако отговорът на първия въпрос /във втората му част / е положителен се поставя и въпрос настъпва ли перемпция по образувано преди ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изпълнително дело, при наличие на оправомощаване по чл. 18 ЗЧСИ и неизвършване на поискано изпълнително действие по причина,за които кредиторът не отговаря.Твърди се наличие на основанията за допускане на касационното обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос поради противоречие с практика на на ВКС по чл. 290 ГПК, изразена в решение № 37 от 2021г по гр.д №1747/2020г на Четвърто г.о и решение № 257 от 2020г по гр.д №694/2019г на Трето г.о на ВКС. С определение №203 от 25.05.2022г на настоящия състав на ВКС производството по гр. д. № 4844/2021 г. по описа на ВКС, III гр.о е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2020 г. от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд.Тълкувателното дело е приключило с постановяване на тълкувателно решение от 28.03.2023г., при което са налице основания за възобновяване на производството .Поставеният от касатора първи въпрос е получил своето задължително разрешение в постановеното тълкувателно решение и дадените от въззивния съд правни разрешения не са изцяло съобразени с него.Обжалваното решение не е изцяло съобразено и с формирана практика на ВКС,част от която изтъкната от защитата ,че ако преди постановяване на ново тълкувателно решение/в случая приемането на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС/ са се осъществили факти, които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните си последици,то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. Въззивният съд е приел,че за да са основателни възраженията на ответника по иска, следва да е настъпило ново основание за спиране ,или прекъсване на давността по чл.111 б.”в” ЗЗД след 29.10.2013г, което в случая не е налице и затова всички вземания на кредитора са били погасени по давност към м.ноември 2016г, затова действията към 2018г на взискателя и съдебния изпълнител по запор на трудовото възнаграждение и принудително събиране на вземането от ищцата не са валидно извършени, не прекъсват давността и не следва да се зачитат. Същевременно е образувано тълк.дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС с разпореждане от 09.03.2023 г., като един от въпросите в предмета на тълкуване ,по който е налице противоречива практика е, погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Отговорът му ще е от значение за правилното решаване на настоящия спор,предвид втория формулиран от защитата правен въпрос в изложението. Поради това е налице основанието на чл.292 ГПК за ново спиране на касационното производство. На основание изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение