Определение № 5250 от 18.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 181/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЗАД Армеец“ АД, чрез юрк. Б. Д., против въззивно решение № 368 от 03.11.2023 г., постановено по в. т. д. № 409/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 12 от 27.03.2023 г., постановено по т. д. № 15/2022 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, за осъждането на „ЗАД Армеец“ АД на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 380 КЗ, вр. чл. 86 ЗЗД, да заплати на М. В. Д. сумата от 40 000 лева, а на А. Е. Д., А. Е. Д. и Д. Е. Д., сумата от по 24 000 лева за всеки от тях, всички суми, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на Е. С. Д., настъпила вследствие на ПТП от 23.11.2019 г., по вина на водача на автомобил със сключена застраховка при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.11.2021 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?“; 2/ „Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?“; 3/ „Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г., практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане?“; 4/ „Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, да обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?“; 5/ „Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?“ – по поставените въпроси от първи до пети включително се сочи противоречие на въззивното решение с постановките на ППВС № 4/1968 г.; 6/ „При предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 300 ГПК в случай, че представената влязла в сила присъда е постановена при осъществено в хода на наказателното производство от застрахования делинквент признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно при съгласие от негова страна да не се събират доказателства за тези факти, съобразно чл. 371, т. 2 НПК?“; 7/ „Направеното в хода на наказателното производство от застрахования делинквент признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно изразено съгласие от негова страна да не се събират доказателства за тези факти, представлява ли признание по смисъла на чл. 434, ал. 1 КЗ?“; 8/ „Специална ли се явява нормата на чл. 434, ал. 1, предл. 2-ро КЗ спрямо разпоредбата на чл. 300 ГПК, когато влязлата в сила присъда срещу делинквента е постановена при осъществено в хода на наказателното производство от застрахования делинквент признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно при съгласие от негова страна да не се събират доказателства за тези факти?“; 9/ „Приложима ли е разпоредбата на чл. 300 ГПК в случаите на предявен иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска застраховка“ на автомобилистите?“ – по повдигнатите въпроси от шести до девети се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че липсва съдебна практика относно съотношението между разпоредбите на чл. 434, ал. 1 КЗ и чл. 300 ГПК в случаите когато по делото е представена влязла в сила присъда, от която е видно, че застрахованият-подсъдим е процедирал по реда на чл. 371, т. 2 НПК, като е признал фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт. Ответниците по жалбата М. В. Д., А. Е. Д., А. Е. Д. и Д. Е. Д., чрез адв. В. Р., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че са предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1, чл. 498, ал. 3 КЗ и чл. 86 ЗЗД от М. В. Д., А. Е. Д., А. Е. Д. и Д. Е. Д. против „ЗАД Армеец“ АД. Посочил е като безспорно, че ищците са наследници по закон на Е. С. Д., починал на 05.02.2020 г. Констатирано е, че видно от препис от присъда № 2/11.05.2023 г., постановена по НОХД № 30/2023 г. по описа на ОС – Смолян, влязла в сила на 27.05.2023 г., С. Л. В. е признат за виновен в това, че на 23.11.2019 г., около 19:00 часа, в с. С., община С., на ул. „Х. А.“, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил, е нарушил правилата за движение регламентирани в ЗДвП ( чл. 20, ал. 2 ЗДвП ), като не е изпълнил задължението си да намали скоростта и не е спрял при възникнала опасност за движението – появил се (паднал) пешеходец и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Е. С. Д., като в резултат на травматичните увреждания на 05.02.2020 г. е настъпила смъртта му, което е в пряка причинно-следствена връзка с пътнотранспортното произшествие. Във връзка с горното е прието, че е налице хипотезата на чл. 300 ГПК и посочената присъда е задължителна за гражданския съд. Установено е още, че съгласно заключението по съдебно-медицинската експертиза, смъртта на Д. се дължала на тежка двустранна хронична бронхопневмония, причинила остра дихателна и сърдечно съдова недостатъчност, които били в пряко причинно-следствена връзка с телесните увреждания и усложненията им, получени при ПТП; лекият автомобил е имал действаща задължителна застраховка към датата на ПТП; ищците са отправили претенция към ответника за заплащане на обезщетение, но няма решение за приемане на претенцията или данни за плащане. Като спорен по делото е отделен въпросът за размера на дължимото обезщетение. Въззивният състав е съобразил още, че към момента на ПТП пострадалото лице е било на 64 години, ищецът М. В. Д. (съпруга) е била на 66 години, ищецът А. Е. Д. (син) – на 45 години, ищецът А. Е. Д. (дъщеря) – на 40 години и ищецът Д. Е. Д. (дъщеря) – на 24 години. Взел е предвид заключението на вещото лице по съдебно-психологическата експертиза относно отражението на смъртта на Е. Д. върху емоционалното състояние на ищците. Отчетено е, че острата стресова реакция, която са изпитали ищците е била в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата смърт на техния близък и се била оформила като протрахирана (удължена) стресова реакция и като психотравмено преживяване с различни последици за всеки от тях. Съобразено е и посоченото от експерта в заключението, че ищците направили значителни опити да компенсират тежестта на загубата, вследствие смъртта на съпруга/бащата, до подредено активно ежедневие със ситуативни моменти на траурна реакция; това било постигнато благодарение на награждаващо присъствие на други значими фигури в живота на ищците и тяхното активно социално и трудово ежедневие. Констатирано е още, че в съдебно заседание вещото лице пояснява как всички ищци изживели остра стресова реакция, която била изпитана в различен момент от произшествието до смъртта на Е. Д.. При всеки от тях била настъпила удължена стресова реакция, отново в различен момент, с различна симптоматика и изразност, в продължение на лечението и грижата и променящото се в състоянието на здравето. В случая нетипичното било, че имало произшествие, при което Е. Д. бил прегазен на пътя, т. е. особеностите, при които психиката възприемала картини, или всички тези преживявания били нетипични и не завършвали единствено и само с остра стресова реакция, която да премине в определен брой дни, а продължавали във времето, в което не бил приключил животът на Д., но не се бил и възстановил. В обжалваното решение въззивната инстанция е съобразила и събраните по делото свидетелски показания, съгласно които: семейството било задружно и сплотено; преди инцидента се събирали, веселили, но сега не се чувал смях и веселие; здравословните проблеми на М. Д. се влошили след инцидента; станалото било голяма трагедия за тях; три години след инцидента продължавало да им е тежко. При тези данни е прието като безспорно, че смъртта на Е. Д. е причинила мъки и страдания на ищците. Изложени са мотиви, че е изключително тежко, ако въобще е възможно, за съпруг или деца да преживеят загубата на техния съпруг и баща, която загуба е за цял живот и е свързана с постоянни негативни изживявания, с които може и да се свикне, но не могат да бъдат преодолени. Констатирано е още, че няма житейска или правна сила, която да възмезди съпруг/деца за смъртта на съпруг/родител, независимо от възрастта на всеки. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил приетите като обективни и доказани по делото факти: възрастта на починалия и на ищците; близките им отношения с починалия; невъзвратимостта на загубата. Отчел е обстоятелството, че неимуществените вреди от загубата на съпруг/родител са неизмерими с пари – какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Изтъкнато е, че следва да бъде определен размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост, който включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия. С оглед вида, интензитета и продължителността на доказаните увреждания, които са в пряка причинно-следствена връзка с ПТП и смъртта на близкия родственик на ищците, негативните психически изживявания и тяхната продължителност, възрастта на ищците, и при приложението на чл. 162 ГПК и чл. 52 ЗЗД, въззивният състав е намерил, че сумата от 200 000 лева е най-справедлив общ паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди на ищеца М. Д. (съпруга), а сумата от по 120 000 лева на всеки от останалите ищци А. Д. (син), А. Д. (дъщеря) и Д. Д. (дъщеря). Спрямо възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците, тъй като същият е лежал на платното за движение, е съобразено, че в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, което е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Отчетено е, че според заключението на съдебно-медицинската токсикологична експертиза, алкохолната концентрация на пострадалия по време на ПТП е била най-малко 2,3 промила; състоянието на алкохолно опиянение/интоксикация отговаряло на средно-тежка степен. При тези съображения е формиран извод, че със своето поведение наследодателят на ищците значително е допринесъл за причиняване на вредоносния резултат – бил е на място в нарушение на правилата на ЗДвП (легнал на пътното платно и то в състояние на алкохолно опиянение), в резултат на предишни волеви действия (употреба на алкохол в непремерени количества). Отчитайки високото ниво на алкохолна концентрация, местоположението по време на ПТП (легнал на пътното платно без данни за минимални опити за предвижване или друга форма на действия за избягване на ПТП), въззивната инстанция е намерила, че количественият израз на съпричиняването е в размер на 80%. В тази връзка е посочено, че в полза на М. Д. следва да бъде присъдена сумата от 40 000 лева, а на А., А. и Д. Д. – сумата от по 24 000 лева за всеки. Поради съвпадане на правните изводи с тези на първоинстанционния съд, е прието, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението въпроси от първи до пети включително, обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос „за критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ “. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Отчел е вида, интензитета и продължителността на доказаните увреждания, които се намират в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП и смъртта на близкия родственик на ищците; претърпените от последните негативни психически изживявания и тяхната продължителност; възрастта на починалия и на ищците, както и близките отношения между тях; обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия. Следователно не е налице отклонение по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване. Правилността на акта подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, както се посочи в мотивите по-горе. Следва да се посочи още, че разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по останалите повдигнати въпроси, спрямо които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същите са привързани към оплакванията на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 300 ГПК, мотивирайки извода си за противоправност на поведението на водача с влязлата в сила присъда, вместо което е следвало да приложи специалната норма на чл. 434, ал. 1 КЗ, а в случая не е давано одобрение от страна на застрахователя на признанието на задължението от застрахования водач. Така формулирани питанията се извеждат от тезата на касатора, че процесният случай попада именно в хипотезата на чл. 434, ал. 1 КЗ, като при приключване на наказателното производство със споразумение по чл. 381 и сл. НПК или признание по чл. 371 НПК, то приложението на чл. 300 ГПК е изключено, включително и поради обстоятелството, че е недопустимо застрахователят да участва в съответния етап на наказателния процес, респ. да даде своето одобрение. В обжалваното решение отсъстват мотиви в изложения от касатора смисъл. Напротив – въззивният съд е съобразил представения препис от присъдата, с която причинилият процесното ПТП водач е признат за виновен. Приел е, че в случая е налице хипотезата на чл. 300 ГПК, респ. че посочената присъда е задължителна за гражданския съд, от което е формирал извод, че по делото са установени деецът, деянието (процесното ПТП), неговата противоправност и вината. Във въззивното решение отсъстват каквито и да е съображения относно приложението на спогодбата, уредена в чл. 434 КЗ и съотношението ѝ с разпоредбата на чл. 300 ГПК. Ето защо, въззивният състав не е възприел в мотивите си доводите на касатора, от които извежда поставените въпроси, а чрез тях жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с приетото от съда досежно задължителната сила на влязлата в сила присъда. При тези данни, наведените въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая касаторът не е установил и наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Трайно е установеното в практиката разбиране, че с разпоредбата на чл. 300 ГПК е придадена задължителна сила за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, на влязлата в сила присъда относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Цитираното правило се отнася за всички съдебни актове, постановени по реда на НПК, с които наказателният съд се произнася по посочените въпроси: постановената по чл. 300 НПК присъда, одобреното по чл. 382 НПК споразумение, имащо характер на присъда съгласно чл. 383, ал. 1 НПК, а също и постановеното по чл. 78а НК решение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. В горния смисъл са мотивите към т. 15 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Споделя се също така, че разпоредбата на чл. 434, ал. 1 КЗ цели да предотврати възможността за ангажиране отговорността на застрахователя чрез доброволно уреждане на правните последици от застрахователното събитие без участието на застрахователя и затова тя има предвид само постигнатата между застрахования и увреденото лице съдебна или извънсъдебна спогодба. С влязлата в сила присъда независимо от реда, по който е постановена, се установяват само предпоставките за отговорността на застрахования водач, а размерът на самото обезщетение се определя чрез споразумение между увреденото лице и застрахователя или от съда при невъзможност за постигане на такова. Доколкото по повдигнатите въпроси има формирана съдебна практика, а нужда от нейното осъвременяване, не е налице, то разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответниците са защитавани при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., видно от приложените към отговора два договора за правна защита и съдействие. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. В. Р. сумата 2 400 лева – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответниците, във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,