Определение № 1306 от 17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 347/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „ЛОТО БГ“ ООД чрез процесуалния му пълномощник - адв. П. Р., срещу определение № 748/23.11.2023г. по в.№ 405/2023г. на САС, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение № 584/23.08.2023г. в частта за разноските, присъдени на ответника. Частният жалбоподател счита, че определението е неправилно. Поддържа, че съдът необосновано е приел, че синдикът на „Ню геймс“ АД / н./ бил доказал извършването на разходи в размер на 11 757,52 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Счита, че от документите, на които се е позовал съдът, а именно определение №261219/16.06.2023г. по т.д.№699/2020г. и двата броя преводни нареждания не ставало ясно, че съдът по несъстоятелността бил разрешил адвокатско възнаграждение на упълномощени от временния синдик лица в този размер. Поддържа, че с горепосоченото определение съдът по несъстоятелността е разрешил упълномощаването на посочените адвокати за процесуално представителство и изплащане на възнаграждение по три броя дела, но нито от акта, нито от платежните се установявала платената сума. С оглед горното счита, че липсват доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер. Претендира отмяна на определението и отхвърляне на искането за разноски, а при условията на евентуалност намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение. В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният касатор, въпреки че обжалването е по реда на чл. 274, ал.2 ГПК, а не по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, се позовава на хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, и поставя следните въпроси: 1. „Могат ли да бъдат приети за доказани и да бъдат присъдени съдебни разноски за адвокатски хонорар, ако пред съответната инстанция не е представен договор за правна помощ, а само документи за плащане на хонорара?“; 2. „Могат ли да бъдат признати и съответно присъдени разноски за адвокатски хонорар, ако не е доказано по безспорен начин, че тези разноски са направени във връзка с конкретно дело?“ Ответната по частната жалба страна – синдикът на „Ню геймс“ АД -Т. Н., е подал отговор чрез адв. М. и адв. Г., с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Изтъква, че присъдените като адвокатско възнаграждение суми са в размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба №1/2004г. с включен ДДС, а представените платежни нареждания, съответно на изложеното в молбата до съда по несъстоятелността, конкретизират възнагражденията за трите производства, като е посочен общият размер, който следва да бъде разпределен наполовина за всеки един адвокат с оглед броя упълномощени. Предвид горното счита, че доводите, че не е заплатено възнаграждение са неоснователни. Претендира отхвърляне на частната жалба и потвърждаване на определението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Съдът намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна и в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. С обжалваното определение апелативният съд, сезиран с молба по чл. 248 от ГПК, е приел, че няма основание за изменение на решение № 584/23.08.2023 г., с което „Лото Бг“ ООД е осъдено на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК да заплати на „Ню Геймс“ АД сумата от 11 757.52 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство – заплатено адвокатско възнаграждение. Счел е, че е доказано извършването на тези разходи от страна на дружеството в несъстоятелност, тъй като видно от молба с вх.№ 278671/15.06.2023 г. до СГС, синдикът на „Ню Геймс“ АД (н.) е отправил изрично искане до съда по несъстоятелността да му бъде разрешено разходването на средства от масата на несъстоятелността, като конкретно е посочено основанието за разходите за три дела, описани, включително и процесното. Част от средствата по молбата е и за сумата от 11 757.52 лв. - адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 9 797.93 лв. без ДДС или 11 757.52 лв. с включен ДДС. Съдът по несъстоятелността е дал разрешение за извършване на разходите на 16.06.2023г., обективирано върху молбата. САС е счел, че с приложените 2 бр. платежни нареждания определеното адвокатско възнаграждение за двамата адвокати е заплатено от „Ню Геймс“ АД (н.) по банков път. САС е приел и за неоснователно възражението на молителя за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото е в минималния размер, предвиден с последната редакция на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият съдебен състав намира, че макар в жалбата да е посочено, че е касационна и да са поставени два въпроса, същата е по реда на чл. 274, ал.2 от ГПК, тъй като се обжалва акт на въззивния съд, с който той се е произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК. Основните доводи на жалбоподателя са, че не било доказано извършването на разноските, тъй като нямало представен писмен договор за правна защита с процесните адвокати и не било доказано разходването на сумите именно във връзка с конкретното дело. Налице е константна практика на ВКС, обективирана в определение № 231 от 02.04.2020 г. по гр. д. № 3981/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 579 от 20.10.2015 г. по ч. гр. д. № 5085/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 50056 от 14.07.2023 г. по ч. т. д. № 2191/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС и мн.др., според която по отношение на договора за правна помощ не е установена особена форма за действителност ( по аргумент от чл. 36, ал. 2 от ЗА), поради което липсата на съставен нарочен документ, материализиращ сключения договор не изключва възможността уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение да бъде доказвано и с други писмени доказателства, като фактури, извлечения от сметки и др. Доколкото съобразно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. договорът за правна защита и съдействие е неформален и писмената форма е необходима само за неговото доказване (ad probationem), но не е условие за действителността му (ad validitatem, ad solemnitatem), постигнатото между страните по него съгласие, вкл. по отношение размера на уговореното възнаграждение може да бъде установено с всякакви писмени доказателства. В случая от представените доказателства – молбата на синдика, разрешението на съда по несъстоятелността и представените платежни документи се установява разходването на сумите за адвокатско възнаграждение, и съдът намира, че обстоятелството, че не е представен писмен договор за правна защита, а само пълномощно, е ирелевантно. Размерът на одобрените и разплатени средства съответства на разрешението, дадено от съда по несъстоятелността, като в молбата подробно са индивидуализирани трите дела и сумите по всяко от тях. Разрешаването на разходването на средствата общо по три дела не опровергава извода, че е заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство от страна на несъстоятелния длъжник. По възражението на жалбоподателя за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът намира следното: Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се минимално възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован. С оглед гореизложеното при определяне на възнаграждението на процесуалните представители на ищеца, следва да се вземат предвид конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, но да се отчете фактическата и правна сложност на делото. Предвид горното и с оглед спорния материален интерес при осъществената защита и като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, които са изпълнени в настоящия процес, следва да се приеме, че е справедливо и обосновано възнаграждението да е в размер на 11 757.52 лв. с включен ДДС, която сума съответства на справедливото по размер, следващо се с оглед положения труд. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че частната жалба се явява неоснователна и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.