Определение № 43 от 23.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3586/2015 г.

Производството по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението си от 17.10.2014 год. по гр. д. № 575/2014 год. Хасковският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 14.01.2014 год. по гр. д. № 1002/2013 год. на Хасковския районен съд, с което са осъдени И. Г. Й. и Г. Г. Й. от [населено място] да премахнат стената и вратата, с които е преградена стълбищната площадка на втория етаж към самостоятелен обект с идентификатор 77181.11.60.1.2 в сграда с идентификатор 77181.11.60.1, със застроена площ 115 кв. м., на два етажа, с предназначение жилищна сграда, многофамилна, която преграда, както е показано на скицата към заключението на вещото лице – приложение № 2 /на л. 51/ със зелен цвят препятства достъпа на Т. Х. Т. от [населено място] до подпокривното пространство, като ответниците изместят тази стена и врата с 1.5 м. на юг, в положението, показано на същата скица в червен цвят, като скицата се счита неразделна част от решението, и са отхвърлени предявените от Т. Х. Т. срещу тях искове за връщане на стария ключ от входната врата на сградата от към [улица], за премахване на незаконни постройки в съсобствения поземлен имот с идентификатор 77181.11.60 – сградата-гараж с идентификатор 77181.11.60. 2 със застроена площ 21 кв. м., сграда-магазин за пиротехника и снек-бар с идентификатор 77181.11.60. 3 със застроена площ по скица 109 кв. м., а на място 133.56 кв. м., за премахване на кучето, отглеждано от ответниците в имота, подробно описано в решението, заедно с построеното за него помещение. Ищецът Т. Т., чрез пълномощника му адв. П. Т., обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и иска неговата отмяна. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Счита, че произнасянето на въззивния съд по въпроса: Необходимо ли е ищецът по иска по чл. 109 ЗС да доказва, че построеният в съсобствен имот от друг съсобственик строеж му пречи да упражнява правото си на собственост при условие, че същият е незаконен строеж или фактът, че строежът е незаконен е достатъчно основание искът да бъде уважен, е в противоречие на посочената съдебна практика – ТР № 31/84 год. по гр. д. № 10/84 год. ОСГК на ВС и решение № 1291 от 16.11.92 год. по гр. д. № 1038/92 год. на ІV г. о. на ВКС, което не е приложено. Ответниците по касационната жалба И. Г. Й., чрез адв. Д. С., и Г. Г. Й., чрез адв. В. А., оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване с неотносимост на формулирания правен въпрос, евентуално оспорват жалбата като неоснователна. Същите са предявили насрещни касационни жалби против въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното в осъдителната му част, позовавайки се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените в изложенията въпроси относно елементите на фактическия състав на негаторния иск по чл. 109 ЗС съобразно спецификата на конкретния иск за достъп до обща част в имота. Доколкото разглеждането на насрещните касационни жалби е обусловено от разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 287, ал. 4 ГПК, съдът следва да се произнесе на първо място по последната в настоящето производство с предмет допускане на касационното обжалване на обжалваното с нея въззивно решение. В тази връзка намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска по чл. 109 ЗС за премахване на процесните две сгради в поземления имот, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, приел, че не са събрани доказателства за наличието на една от предпоставките за основателността на иска – наличието на неоснователни и противоправни действия или бездействия от страна на ответниците, които да пречат на ищеца да упражнява правата си на собственик в пълен обем. С оглед поддържания довод за незаконност на тези сгради поставеният от касатора въпрос дали този факт е достатъчно основание за уважаване на иска, без да е необходимо да се доказва в какво се състои преченето и с оглед съображенията в тази насока в мотивите на първоинстанционното решение в обратния смисъл, следва да се приеме същият за обуславящ извода на съда. С оглед уеднаквяване на съществуващата противоречива съдебна практика по него, вкл. цитираната и приложената от страните в настоящето производство, ОСГК на ВКС по т. д. № 4/2015 год. в т. 3 се произнесе в смисъл, че за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение, като е приел, че тази предпоставка не е налице по отношение предявените искове за връщане на стария патрон и ключ от входната врата на жилищната сграда, за премахване на описаните постройки в съсобствения на страните имот, както и на отглежданото от ответниците куче. Необходимостта ищецът да обоснове в какво се състои преченето му в конкретния случай е обусловено и от спецификата на конкретния казус, в който страните са съсобственици на дворното място, като придобиването на имота от ищеца е последващо построяването на сградите, чието премахване се иска, и при положение, че всички построени в имота сгради се намират в режим на търпимост. При липсата на обосноваване от страна на съсобственика в какво се изразяват конкретно поддържаните като неоснователни действия и как му пречат да упражнява своето право на собственост върху придобитото, в т. ч. 1/2 ид. ч. от дворното място /вкл. съществуващите в него подобрения/ въпросът за незаконност на строежа е неотносим, още повече, че една от спорните сгради е построена при наличието на строителни книжа по преустройството й. Поради тези съображения и с оглед постановеното тълкувателно решение по поставения от касатора, ищец правен въпрос релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция до изм. с ДВ бр. 86/2017 год./ не е налице и касационното обжалване на въззивното решение в обжалваните от ищеца части не следва да се допуска. При този извод и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК подадените от ответниците насрещни касационни жалби не следва да бъдат разглеждани. В случая обаче същите не са насрещни такива, тъй като са с предмет въззивното решение в частта му, с която е уважен предявения срещу тях иск по чл. 109 ЗС. Видно от данните по делото то е съобщено на ответниците Й. на 23.10.2014 год., а подадените касационни жалби са извън срока по чл. 283 ГПК /жалбата на И. Й. е с пощенско клеймо от 8.04.2015 год., а тази на Г. Й. – от 15.04.2015 год. Поради това същите следва да се оставят без разглеждане, като просрочени, на основание чл. 286, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложените съображения и на основание чл. 81, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът Т. Т. следва да заплати на ответниците по жалбата му направените от тях в настоящето производство разноски за заплатените от тях адвокатски възнаграждения по представените договори за правна защита и съдействие – на И. Й. – половината от уговореното адвокатско възнаграждение /550 лв./ с оглед липсата на разграничение относно извършените процесуални действия по отговор на касационната жалба и по подаване на насрещната такава, а на Г. Й. – платеното възнаграждение в размер на 1 500 лв. за изготвения отговор на касационната жалба. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.