Определение № 635 от 08.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1322/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 131 от 13.01.2017 г., постановено по т. д. № 3215/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 31 от 31.03.2016 г. по т. д. № 49/2015 г. на Врачански окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против В. Х. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за заплащане на сумата 176 369.04 лв., представляваща получено от ответницата възнаграждение на отпаднало основание - плащане по договор от 01.07.2010 г. през периода м. юли 2007 г. - м. юли 2014 г., и са присъдени разноски на В. Х. по чл.78, ал.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата моли за отмяна на решението и за уважаване на иска с присъждане на разноски. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответницата по касация В. Х. - гражданин на САЩ, която изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Врачански окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], преобразувано в хода на делото в АД, против В. Х. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, Софийски апелативен съд е приел, че не е отпаднало основанието, на което ищецът е платил, а ответницата е получила претендираната с иска сума от 176 369.04 лв., поради което сумата не подлежи на връщане при предпоставките на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил, че със сключен на 01.07.2010 г. договор [фирма], е възложило, а В. Х. е приела да сътрудничи на дружеството при осъществяване на търговската му дейност като проучва пазарите за реализация на неговата продукция в страните от Европа, А., САЩ и други страни по света срещу заплащане на възнаграждение в размер на 4 000 лв. месечно в срок до 27-мо число на съответния месец. Задълженията на ответницата - изпълнител са детайлизирани в клаузата на чл.4 от договора, според която изпълнителят се задължава да извършва възложената с устни или писмени указания работа с висок професионализъм и с грижата на по-добър търговец в защита на интересите на възложителя, като във всеки един момент проучва промените на световните пазари на продукция, сходна с произвежданата от предприятието на възложителя, промените в търсенията и всички факти от значение за реализацията на продукцията, а също и да информира възложителя незабавно за всички изводи, оценки и конкретно събрани данни от значение за неговото производство и продажби. От заключението на съдебносчетоводната експертиза съдът е установил, че за периода от сключването на договора на 01.07.2010 г. до м. юли 2014 г. ищецът е заплащал ежемесечно на ищцата уговореното в договора възнаграждение, възлизащо общо за периода на 176 369.04 лв., като е осчетоводявал плащаният по сметка 602 „Разходи за външни услуги” и по сметка 5041 „Разплащателна сметка във валута”; за същия период дружеството - ищец не е получавало от ответницата и не е отразявало в търговските си книги отчетни документи във връзка с изпълнението на договора. По делото не е съществувал спор, че с писмено изявление ищецът е уведомил ответницата, че разваля договора на основание чл.87, ал.2 ЗЗД поради пълно неизпълнение на поетите от нея задължения. Изявлението за разваляне на договора е последвано от покана за връщане на полученото възнаграждение в размер на исковата сума като платено на отпаднало основание. След като е анализирал фактите и доказателствата по делото и е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, Софийски апелативен съд е направил извод, че за ищеца не е възникнало право по чл.87, ал.2 ЗЗД да развали договора, поради което отправеното изявление за разваляне не е породило целените правни последици. При преценката на предпоставките по чл.87, ал.2 ЗЗД въззивният съд е взел предвид характера на поетите от ответницата задължения, неопределения срок на договора и уговорката възложителят да заплаща на изпълнителя ежемесечно възнаграждение на определена дата без настъпване на допълнителни условия за плащането. Посочените уговорки са мотивирали съда да приеме, че договорът е за продължително изпълнение и че не съдържа уговорка за постигане на конкретен резултат от изпълнителя - реализация на продукцията на възложителя, а предвижда само осъществяване на сътрудничество от страна на изпълнителя при извършване на търговската дейност на възложителя посредством визираните в клаузите на чл.1 и чл.4 действия. Като е акцентирал върху съдържанието на поетите от ответницата задължения, съдът е изразил становище, че след като ответницата не се е задължавала да осигурява реализация на продукцията на възложителя, липсата на представени от нея отчети за реализирана продукция на чуждите пазари не може да се разглежда като неизпълнение на договора от нейна страна и да предпостави безусловното му разваляне по реда на чл.87, ал.2 ЗЗД. Изложил е и съображения, че доколкото в договора не е уговорено изискване изпълнителят да отчита писмено предоставения в изпълнение на договора интелектуален продукт и възложителят да приема резултата от изпълнението с нарочни приемо - предавателни протоколи, непредставянето от ответницата на отчетни документи не е основание да се приеме, че тя не е изпълнявала договорните си задължения. За да отрече правото на ищеца по чл.87, ал.2 ЗЗД, въззивният съд се е позовал и на безспорния между страните факт, че в продължение на четири години от сключването на договора до отправяне на изявлението за разваляне ищецът е заплащал на ответницата ежемесечно възнаграждение в уговорения размер и при спазване на уговорения срок за плащане. Плащането на възнаграждението е преценено като конклудентно действие на ищеца - възложител, потвърждаващо както приемането на престирания от ответницата - изпълнител интелектуален труд /услуга/ за съответния месец, така и несъмненото съгласие с дължимостта на възнаграждението. В зависимост от извода, че не е налице виновно неизпълнение от страна на ответницата, пораждащо право за ищеца да развали договора съобразно чл.87, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че договорът не е развален и че изплатеното от ищеца възнаграждение не е получено от ответницата на отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел и другия самостоятелен решаващ извод на първоинстанционния съд, че тъй като договорът е за продължително изпълнение, развалянето му е възможно само за в бъдеще - чл.88, ал.1 ЗЗД, и за полученото до момента на развалянето възнаграждение не може да намери приложение правилото на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. По допускане на касационното обжалване: Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос - чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от специфичните за достъпа до касация основания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело; Въпросите, които имат значение за правилността на решението, не са правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска. Посочването на значимия правен въпрос и обосноваването на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК е задължение на касатора. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с няколко групи въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС - основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първата група включва въпросите: „ 1. Как следва да се преценява действителната обща воля на страните при спор за неизпълнение от страна на изпълнителя на договор за изработка; Следва ли уговорката да бъде преценявана с оглед характера на задължението, целта, мотивирала страните да постигнат споразумението, и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика; 2. При тълкуването на договорите трябва ли да се търси действителната обща воля на страните; Отделните уговорки трябва ли да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; 3. Договорът за изработка има ли за предмет овеществения труд на изпълнителя; 4. Относно приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи и начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се докаже изпълнението на възложената работа и нейното приемане”. Допускането на касационно обжалване по посочените въпроси е аргументирано със съображения, че в противоречие със задължителната практика в решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 347/11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 71/03.06.2009 г. по т. д. № 767/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 5/15.03.2010 г. по т. д. № 390/2009 г. на ВКС, І г. о., и решение № 12/31.05.2013 г. по т. д. № 239/2012 г. на ВКС, І т. о., въззивният съд не е отчел, че със сключения договор изпълнителят се е задължил за извършване на фактически действия с целеви резултат - реализация на продукцията на доверителя, и не е тълкувал добросъвестно ли е изпълнителят да получава по 3 600 лв. месечно в продължение на 4 години, а нищо да не изпълнява за постигане целта на договора - реализация на продукцията на доверителя. Касационно обжалване по поставените въпроси не може да се допусне, тъй като те не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода на делото. При разрешаване на спора по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД въззивният съд не е констатирал необходимост от тълкуване и не е извършвал тълкуване на сключения между страните договор, а е направил изводите си за предмета на договора и за дължимата от ответницата - изпълнител престация от съдържанието на конкретни договорни клаузи, в които ясно и недвусмислено са формулирани поетите от страните задължения, очаквания от възложителя резултат и условията за изплащане на възнаграждение. От текста на договорните клаузи съдът е установил, че ответницата не се е задължавала за постигане на определен резултат - реализация на продукцията на възложителя на чуждестранните пазари, както и че заплащането на възнаграждение от възложителя не е обвързвано с постигането на такъв резултат, нито с изискване за представяне на отчетни документи от изпълнителя. Аргументите, с които касаторът е обосновал допускането на касационно обжалване по поставените четири въпроса, са насочени към оспорване на правилността на възприетите от въззивния съд изводи, но тъй като правилността на решението не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, въпросите не могат да послужат като основание за допускане на решението до касационен контрол. Същевременно, след като изводите на съда по предмета на спора не са обусловени от тълкуване на договора, не е налице и поддържаното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението задължителна съдебна практика по приложението на чл.20 ЗЗД, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че отхвърлянето на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД не е резултат единствено от преценка на съдържанието на договора, а и от други самостоятелни изводи с решаващо значение за изхода на спора - че изпълнението на договора от страна на ответницата и неговото приемане е потвърдено от ищеца - възложител с конклудентни действия, изразяващи се в ежемесечно заплащане на уговореното възнаграждение в продължение на четири години, и че естеството на договора като такъв с продължително изпълнение изключва обратното действие на развалянето, а съответно и приложението на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД по отношение на изплатеното до момента на развалянето възнаграждение. Поради самостоятелното решаващо значение на посочените изводи касационното разглеждане на въпросите за прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД спрямо договора между страните не би могло да доведе до промяна на постановения с въззивното решение правен резултат. Втората група въпроси, определени като „съществени с оглед изхода на спора”, са: „ 1. Липсата на изрично законово изискване за форма на приемане на извършената работа в общата законова уредба на договора за изработка игнорира ли задължението за доказване на изпълнението от страна на изпълнителя; 2. Чия е доказателствената тежест при твърдение за неизпълнение от страна на изпълнителя на договор за изработка; 3. Как следва да се тълкува действително реализираното процесуално поведение на ответника - изпълнител по договор за изработка”. Първите два въпроса са относими към спорния предмет на делото, но не са обуславящи за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е игнорирал задължението на ответницата - изпълнител да докаже изпълнението на договора, а е приел, че след като страните не са уговаряли писмена форма за възлагане и за отчитане на изпълнението, доказването на изпълнението не следва да се обвързва с изискване за представяне от ответницата на писмени отчетни документи и приемо - предавателни протоколи. Отделно от това съдът е приел, че заплащането на възнаграждение от ищеца съобразно условията на договора за целия период на съществуване на договорното правоотношение съставлява несъмнен доказателствен факт както за изпълнението на поетите от ответницата задължения, така и за приемането на изпълнението от страна на ищеца. Третият въпрос има хипотетичен характер и не кореспондира с изводите на съда за доказано изпълнение на договора, поради което не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че по отношение на разглежданите три въпроса не е доказано и твърдението за разрешаването им от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в решение № 65/16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. С цитираното решение е даден отговор по реда на чл.290 ГПК на множество правни въпроси, отнасящи се до тълкуването на договора, доказването на изпълнението на договор за изработка с предмет СМР и доказателствата и доказателствените средства, с които е възможно да се установи изпълнението на договора от страна на изпълнителя и приемането на възложената работа от възложителя като предпоставка за заплащане на възнаграждение по чл.266 ЗЗД. В решението е изразено принципното становище, последователно застъпвано в практиката на ВКС по приложението на чл.266 ЗЗД, че установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства, съдебно - техническа експертиза, гласни доказателства. Дори да се приеме, че практиката в това решение е относима към разрешения с обжалваното решение правен спор, въззивният съд не се е отклонил от нея при формиране на изводите си за доказано по делото изпълнение на договора от ответницата. За да счете изпълнението за доказано, съдът е изходил от съдържанието на договора, в който страните не са уговорили писмена форма за възлагане и за отчитане на изпълнението, както и от конклудентните действия на възложителя по изплащане на предвиденото в договора възнаграждение, които е квалифицирал като признание за извършване на дължимата от възложителя престация и за приемането й по смисъла на чл.266, ал.1 ЗЗД като основание за плащане на възнаграждението. Доводите на касатора, че преценката на въззивния съд за доказано изпълнение на договора не се базира на представени от ответницата доказателства, са от значение за правилността на решението и не следва да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК. Третата група въпроси са наименовани от касатора „съществени процесуалноправни въпроси”: „ 1. Относно развалянето на договора за изработка; 2. Има ли обратно действие развалянето на договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, независимо по инициатива на кой от страните е настъпило”. Формулировката „относно развалянето на договора за изработка” не съставлява правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Отговорът на въпроса има ли обратно действие развалянето на договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, се съдържа в закона - чл.88, ал.1, изр.1 ЗЗД. В конкретния случай този въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като посредством препращане по чл.272 ГПК въззивният съд е възприел извода на първата инстанция, че договорът между страните е за продължително изпълнение и евентуалното му разваляне на основание чл.87, ал.2 ЗЗД има действие занапред. Недоказано е и твърдението на касатора, че въззивният съд е разрешил въпроса за действието на развалянето на договора в противоречие със задължителната съдебна практика в решение № 206/05.05.2010 г. по т. д. № 18/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 47/31.03.2011 г. по т. д. № 706/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 128/11.10.2013 г. по т. д. № 100/2012 г. на ВКС, І т. о. Първите две решения са постановени след допуснато касационно обжалване по въпросите дали развалянето на договора поради виновно неизпълнение на длъжника е пречка да се иска заплащане на договорената между страните неустойка и от кой момент става изискуемо вземането за връщане на даденото на отпаднало основание, с оглед забавата на длъжника и дължимостта на лихва за забава върху вземането. Въззивното решение не съдържа произнасяне по идентични правни въпроси, поради което не би могло да противоречи на посочената задължителна практика. Третото решение - решение № 128/11.10.2013 г. по т. д. № 100/2012 г. на ВКС, І т. о., не е представено на хартиен носител от касатора и след служебна справка в информационната система на Върховния касационен съд не се установи съществуването му /производството по т. д. № 100/2012 г. на ВКС, І т. о., е приключило с определение № 787/03.12.2012 г. за недопускане на касационно обжалване, а не с решение/. Касаторът е аргументирал искането си за допускане на касационно обжалване и с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но тъй като по всеки от поставените в изложението въпроси съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение не би могло да се допусне до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 3215/2016 г. на Софийски апелативен съд. Ответницата по касация В. Х. е поискала да й бъдат присъдени разноски в размер на 6 454.24 лв. - адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. С отговора е представена инвойс фактура № [ЕГН]/26.04.2017 г., издадена от адв. Д. И. - управляващ съдружник в Адвокатско дружество „И., В. и ко”, за сумата 3 300 евро с левова равностойност 6 454.24 лв., дължима от В. Х. за предоставена услуга „изготвяне на отговор на касационна жалба срещу решението по т. д. № 3215/2016 г. на Софийски апелативен съд и за процесуално представителство пред ВКС”. Във фактурата е отразено, че плащането следва да се извърши по банков път в срок от седем дни след получаването й чрез превод на сумата по някоя от посочените банкови сметки в „Р. (България)” ЕАД. Към фактурата е приложен документ, описан в отговора като „копие от банково извлечение за заплащане на сумата по фактура № [ЕГН]/26.04.2017 г.”, в който като информация за извършен банков превод е вписан текста „№ 10000018... 26.06.2017 г.”. Документът не препраща към фактурата за дължимо адвокатско възнаграждение, която е с дата на издаване 26.04.2017 г., и от съдържанието му не може да се направи извод, че удостоверява извършено по банков път плащане на адвокатското възнаграждение от В. Х. на процесуалния й представител - адвокат. Поради липса на доказателства за реално плащане на адвокатското възнаграждение искането за разноски е неоснователно и разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,