Определение № 1932 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 696/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„СТИЙЛ ИНТЕР ТРЕЙД“ ООД обжалва Решение № 565/27.01.2025 г. по в.гр.д. № 13297/2023 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № 20084784/23.03.2023 г. по гр.д. № 35792/2019 г. на СРС за осъждането му да заплати на „СТАС ЛОГИСТИК“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 21 000 лв., дадена недължимо на 17.08.2018 г. и 11.10.2018 г., ведно със законната лихва от 13.03.2019 г. до погасяването.

Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд е формирал изводи в противоречие със събраните свидетелски показания, според които ищецът е получил процесната фактура в края на август 2018 г. и това се потвърждава от извършеното през есента второ плащане. Сочи, че съдът не е изложил обективни мотиви защо не кредитира показанията на разпитания по негов почин свидетел, а дава вяра на разпитания по искане на ищеца такъв, при положение че е установена възможна заинтересованост и у двамата свидетели в качеството им на лица, имащи лични отношения с управителите на дружествата-страни по делото. Изтъква, че не са обсъдени в съвкупност всички относими по делото доказателства, задължение за което съдът има и при споделяне на мотивите на първоинстанционното решение. Заявява се и неправилно тълкуване на съдържанието на възникналото между страните отношение, което според касатора разкрива белезите на валиден предварителен договор за продажба на МПС. Касаторът допълва, че дори този договор да не е бил надлежно сключен, основание за извършеното плащане се явява предхождащото го съгласие на страните, имащо организационен характер за бъдещия предварителен договор. Това съглашение, сочи касаторът, не е и понастоящем отпаднало, а платената сума следва да бъде задържана като задатък поради необоснования отказ на ищеца да сключи окончателен договор. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „СТАС ЛОГИСТИК“ ЕООД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а и първият поставен въпрос изхожда от неустановена от въззивния съд фактическа обстановка. Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „СТАС ЛОГИСТИК“ ЕООД срещу „СТИЙЛ ИНТЕР ТРЕЙД“ ООД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД за сумата от 21 000 лв. – подлежаща на връщане продажна цена, платена при липса, а евентуално – на неосъществено основание.

Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на 17.08.2018 г. ответникът е издал на ищеца проформа фактура за сумата от 36 000 лв. с основание продажба на регистрирано полуремарке с товароносимост над 10 т. по смисъла на чл. 144, ал. 2 ЗДвП; проформа фактурата е изпратена на ищеца по електронна поща, но е представена по делото и в препис, в който като получател се е подписал свидетелят А. Д. без доказана надлежна представителна власт за ищеца; на 17.08.2018 г. и на 11.10.2018 г. ищецът е наредил в полза на ответника парични преводи на стойност съответно от 16 000 лв. и 5 000 лв. с основание „частично плащане по проформа фактура“, а на 29.08.2018 г. и 12.10.2018 г. ответникът е издал фактури за авансово плащане на продажната цена – съответно за сумата от 16 000 лв. и за сумата от 21 000 лв.; преди издаване на проформа фактурата страните са договорили да бъде подписан в писмена форма предварителен, а след това – в съответната форма и окончателен договор за продажба, както и да бъде съставен приемо-предавателен протокол, след което да бъде платен и остатъкът от цената, но това не е сторено.

Изложените факти са счетени от съда за доказани основно при кредитиране на свидетелските показания на разпитания по почин на ищеца свидетел и при частично некредитиране на показанията на свидетеля Д., като и за двамата свидетели са установени лични отношения с управителите на всяко от дружествата, по чийто почин са разпитани. Въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът е направил извод, че между страните не е сключен предварителен договор в изискуемата съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЗД форма, тъй като проформа фактурата не е подписана от надлежен представител на ищеца, а след узнаване за положения от Д. подпис е извършено противопоставяне. За неприложима е счетена разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, тъй като не е налице последващо поведение (сключване на окончателен договор), което да сочи на признаване на валидността на предварителното съглашение. Прието е още, че дори проформа фактурата да обективира писмен предварителен договор, то окончателен не е сключен въпреки настояването на ищеца, поради което процесната сума се явява платена на нереализирало се основание и подлежи на връщане. При тези мотиви искът е уважен.

С въззивната жалба ответникът е навел оплакване за неправилно отричане на качеството на проформа фактурата на валиден предварителен договор, а в евентуалност – на качеството й на предхождащо сключването на такъв договор годно правно основание за получаване на сумата, неотпаднало до края на съдебното дирене в първата инстанция.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК и е изложил съображения за неоснователност на наведените от въззивника оплаквания. Приел е, че договорът за прехвърляне на собствеността върху процесното полуремарке следва да се сключи в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите съгласно чл. 144 ЗДвП, а предварителният договор - в писмена форма, която не е спазена поради липса на положен от надлежен представител на ищеца подпис. В тази връзка съдът се е позовал на противоречие в показанията на свидетеля Д. относно качеството, в което той е подписал проформа фактурата – съответно като лице, което (само) я е получило, и като лице, действало „нещо като посредник“ между страните. Стъпвайки и на установените лични отношения на Д. с управителя на ответното дружество, въззивният съд е приел, че правилно показанията на този свидетел не са кредитирани в частта им, в която се сочи осъществено от него надлежно представителство в полза на ищеца. Счетено е, че подписването на проформа фактурата от лице без представителна власт за ищеца не го обвързва по реда на чл. 301 ТЗ, тъй като подписаният екземпляр е получен като част от доказателствата с отговора и е оспорен. Изложени са мотиви и за правната същност на проформа фактурата (оферта и покана за плащане), като е отчетена разлика с данъчната фактура, когато последната обективира договор.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Приложим ли е институтът на неоснователното обогатяване при наличие на писмено съглашение между страните, обективирано в проформа фактура?

2. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства?

Първият въпрос почива на твърдението на ищеца, че процесната проформа фактура е надлежно подписана от двете страни. Такъв извод обаче въззивният съд не е формирал – според изложените от него мотиви проформа фактурата е изпратена на ищеца по електронна поща и последният не я е подписвал, а представеният с отговора препис е подписан за него от лице без надлежна представителна власт, на което действие ищецът се е противопоставил незабавно след узнаването. Без да отрича по принцип възможността проформа фактурата да обективира писмен договор, съдът е счел, че в процесния случай тя не съставлява такъв, като наред с това е допълнил, че според кредитираните свидетелски показания издаването на проформа фактурата е третирано от страните като действие, предхождащо самото сключване на предварителния договор. Поради изложеното въпросът дали при наличие на писмен договор би могло да се дължи връщане на даденото като получено без основание в случая не се явява обуславящ - отрицателният му отговор не би довел до промяна в изхода на настоящото дело, ако фактическите изводи на съда относно ненадлежното подписване на проформа фактурата и относно действителната воля на страните са верни. Последното обстоятелство обаче е непроверимо в селективната касационна фаза.

Вторият въпрос може да получи абстрактен отговор, кореспондира с касационен довод и е обуславящ за решаване на спора, доколкото при мотивиране на решението си въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК, препращайки към мотивите на първоинстанционния акт. С това общият селективен критерий е удовлетворен.

При приложението на чл. 272 ГПК обаче въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, според която препращането не освобождава съда от задължението да даде отговор на повдигнатите с въззивната жалба въпроси, като обсъди наведените от въззивника възражения чрез формиране собствени фактически и правни изводи, допълващи тезите, към които препраща. В случая това е сторено – въззивният съд е обосновал изводи относно правния характер и съдържанието на възникналото между страните облигационно отношение, като, противно на доводите на касатора, е обсъдил свидетелските показания и макар да не е мотивирал в достатъчна степен причините за некредитиране на показанията на свидетеля Д., от мотивите му може да се установи, че те са свързани не само с личните отношения на свидетеля с управителя на дружеството-ответник (каквито аналогични отношения има другият свидетел с управителя на дружеството-ищец), но и с противоречието в самите показания относно качеството на свидетеля, в което той е участвал в процесното отношение. Несъгласието на касатора с така формираните фактически изводи е касационен довод, а не основание за допускане на касационно обжалване, тъй като касае правилността на решението, която може да бъде изследвана само след допускане на касационно обжалване. Ето защо вторият въпрос не удовлетворява допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,