Определение № 1045 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4346/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 261741 от 25.05.2022 г., постановено по гр. д. № 3118/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20236871 от 27.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 1036/2020 г.на Софийски районен съд в частта, с която общината е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищеца И. Н. Д. /починал след завършване на съдебното дирене пред въззивната инстанция и заместен в процеса от наследниците си по закон Г. А. Д. и малолетните И. И. Д. Н. И. Д., представлявани от законния си представител Г. А. Д./ обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени вследствие инцидент, настъпил на 17.04.2019 г. в [населено място], на [улица]и 330,39 лв.- обезщетение за имуществени вреди от същия инцидент.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е мотивирал решението си на база медийни публикации, без да са налице доказателства по делото за виновно противоправно поведение на служители на Столична община в резултат на което на ищеца да са причинени вреди. Поддържа се, че е налице съпричиняване, както и че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как те се отнасят към конкретните установени обстоятелства по делото и при определяне обезщетението за неимуществени вреди, в случай на предявен иск за отговорност от противоправно бездействие ? По този въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС 4/1968г.; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 142/05.06.2013г. по гр.д. № 419/2012г. на ВКС, IV – то г.о.; решение № 100/16.02.2021г. по гр.д. № 696/2009г. на ВКС, III– то г.о.; решение на СГС по гр.д. № 1096/2021г.; решение на ОС – Враца по гр.д. № 50/2012г. и решение № 686/15.04.2013г. по гр.д. № 7737/2012г. на РС- Русе.

2. В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението? Поддържа се, че по тези въпроси въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I-во т.о.; ППВС 4/1968г.; решение № 183/30.06.2017г. по гр.д. №4028/2016 г. на ВКС, IV– то г.о.; решение № 142/05.06.2013г. по гр.д. № 419/2012г. на ВКС, IV–то г.о. и решение № 370 /11.11.2011г. по гр.д. № 1740/2010г. на ВКС, IV – то г.о.

3. Как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди ? Достатъчно ли е увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния резултат чрез противоправно поведение, когато не е положил дължимата грижа към себе си, не проявява нужното внимание, изискуемо или предполагаемо според неписаните житейски правила ?

4. Следва ли да бъде ангажирана отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, след като във въззивното решение не се установи кумулативното наличие на възлагане на работа от ответника /възложителя/ на делинквента /изпълнителя/ и деянието да е осъществено при или по повод изпълнението на възложената работа? Допустимо ли е ангажиране отговорността по чл. 49 ЗЗД, без да е установено наличието на вина от възложителя или третото лице?

5. Правилно ли е посочена правната квалификация на иска, предвид дадените в ППВС № 17/1963г., допълнено с ППВС 4/1975г. указания относно разграничаване на отговорността по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД ?

Ответниците по жалбата Г. А. Д. и малолетните И. И. Д. и Н. И. Д., представлявани от законния си представител Г. А. Д., чрез адв. Ю. Б. и адв.Д. Р., оспорват касационната жалба, като твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба против решението в частта му, с която е уважен предявеният иск за присъждане обезщетение за неимуществени вреди е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв. /размерът на претендираното обезщетение е 15 000 лв./, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

В останалата й част /по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди/, касационната жалба следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд с цена на иска под 5 000 лв./ предявеният иск е с цена 620,87лв./, което по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответника по делото срещу осъдително въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 15 000 лв.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. Приел е за установено от фактическа страна, че на процесната дата около 17-17,30 ч. ищецът се е придвижвал пеша по десния тротоар на [улица]в посока към [улица]. Ищецът, който е бил незрящ, е бил придружаван от св. Е.. При разминаване с група от хора ищецът се е спънал в един от тротоарните ограничители, в следствие на което е паднал, като при изправянето си не е можел да се придвижва сам, а по панталона му е имало кръв. С помощта на свидетеля ищецът се е върнал до работното си място. От показанията на свидетеля Д. – съпруга на ищеца, е прието за установена, че след случилото се ищецът й се е обадил и тя е отишла в офиса му, като двамата отишли в УМБАЛ "Царица Й. – И. – С.", където е назначено лечение в домашни условия, но след една седмица състоянието на ищеца се е влошило. През време на отпуска по болест ищецът не е излизал и не се е виждал с приятели, като е бил подпомаган от съпругата и децата си.

Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза е прието за установено, че при инцидента на 17.04.2019 г. ищецът е получил контузия на лява раменна става, обширно кръвонасядане с дълбоко охлузване по предната повърхност на дясната подбедрица. Оказана му е първа медицинска помощ и му е назначена терапия в домашни условия. След около една седмица ищецът е получил усложнения на раната на десния крак – некроза на кожата, което е наложило хирургично лечение – некректомия. Раната е супурирала и се е наложило продължително лечение с превръзки и приемане на лекарства – антибиотик и обезболяващи. Заздравяването на раната е продължило повече от 40 дни, през което време е изпитвал болки и страдания, имал е затруднения в придвижването и неудобства в ежедневното си обслужване.

При приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Изложени са мотиви, че съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината. Тази дейност съгласно § 1, т. 14 от ДР на ЗП касае осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Неизпълнението на това законово задължение от общината, чиято собственост е пътят и прилежащият му тротоар, е предпоставка за ангажиране на нейната отговорност за настъпили вследствие на това неизпълнение вреди. В случая се касае за поставяне на елементи – бетонови ограничители, които имат за цел осигуряване безопасното преминаване на пешеходци, като индикират границата на тротоара и по този начин възпрепятстват или поне намаляват вероятността от неусетно навлизане в участък, в който се движат трамваи. Тази целева насоченост на монтираните бетонови ограничители обаче е компрометирана от техните цвят, форма и размери. Ограничителите са били в цветова гама, близка до тази на пътната настилка, с остри ръбове и ниска височина, което от своя страна е предпоставка вследствие на спъване и падане върху тях преминаващите пешеходци да получат значителни телесни увреждания, както е в случая с ищеца. Макар на теория отговарящи на техническите изисквания, в процеса на тяхната експлоатация проличават недостатъци, които крият рискове от увреждане на преминаващите в този участък граждани. Съдът е посочил, че доказателство за това са и следните ноторни факти – множеството публикации в медиите за настъпили инциденти с преминаващи хора в тази зона, както и фактът, че скоро след поставянето им бетоновите ограничители с пирамидална форма са демонтирани и заменени с друг тип. Съдът е изложил мотиви, че поставянето на тези технически елементи от пътната инфраструктура, криещи реална опасност от увреда, е деяние – както действие – поставянето, така и бездействие – непремахването, което обуславя ангажиране на отговорността на ответника по иска.

Съобразявайки момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в страната към този период, възрастта на пострадалия, конкретните увреждания, получени от ищеца, последвалите след травмата усложнения, наложили хирургична интервенция, лечение и възстановителен период повече от 40 дни, през което време ищецът е изпитвал болки и страдания, имал е затруднения в придвижването и неудобства в ежедневното си обслужване, както и отчитайки възрастта на пострадалия, страха му от излизане сам от вкъщи, претърпените неудобства, въззивният съд е приел, че сумата от 10 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди.

За неоснователно е счетено направеното от ответника възражение за съпричиняване. Съдът е приел, че задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. В случая поставените бетонови ограничители създават пречки относно свободното придвижване и риск от увреда на хората, ищецът е положил в достатъчна степен дължимата грижа към себе си, за да се самосъхрани,тъй като си е осигурил придружител, което в по- голяма степен гарантира безопасното му придвижване в сравнение с използваните от лица със зрителни проблеми друг тип средства за тази цел.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Поставените от касатора първи и втори правен въпрос са по приложението на чл. 52 ГПК и същите са от обуславящо значение за изводите на съда, касаещи определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие на приетото от съда с ППВС № 4/1968г. В последното са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца, настъпилите усложнения, продължителността на възстановителния период и търпените през него неудобства. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Липсва противоречие на приетото от въззивния съд относно обстоятелствата, относими към определяне размера на обезщетението и с цитираните от касатора решения на ВКС, в които също при определяне справедливия размер на дължимото се обезщетение са приложени постановките на ППВС № 4/1968г.

Обстоятелството, че с решение № 142/05.06.2013г. по гр.д. № 419/2012г. на ВКС, IV–то г.о. и решение № 370/11.11.2011г. по гр.д. № 1740/2010г. на ВКС, IV – то г.о. са присъдени обезщетения за неимуществени вреди в размер, по- нисък от присъдения с обжалваното въззивно решение, не е достатъчно, за да се приеме, че е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото тези решения са постановени при различна фактическа обстановка. С първото решение е присъдено обезщетение за вреди в резултат на това, че ищецът противоправно не е бил изключен от списък на длъжници, а с второто решение физическите увреждания на ищеца са различни от тези на ищеца в настоящето производство.

Въз основа на приложените от касатора решения на районен съд и на въззивни съдилища не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, защото в посочената разпоредба изчерпателно са изброени решенията, в противоречие с които следва да се е произнесъл въззивният съд, за да се допусне касационно обжалване и сред тях не са решенията на районните и окръжните съдилища.

Третият правен въпрос, касаещ приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД е обоснован с доводи, че съдът не е съобразил, че ищецът не положил в достатъчна степен грижа за себе си, защото не е ползвал помощни средства, а се е придвижвал със своя колежка, която не е била в качеството на придружител според Закона за здравето. При преминаването с групата хора не е изчакал да се освободи повече място за разминаване и не се е съобразил със свободното му място за преминаване, както и придружаващото го лице също не е преценило мястото, с което разполагат за предприемане на безопасно разминаване. Наред с това не е потърсил спешна помощ непосредствено след инцидента, а е натоварил крака си, придвижвайки се 30 минути към офиса на съпругата си.

По този правен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Трайна е практиката на ВКС, че принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, като приносът трябва да е конкретен и доказан, а не предполагаем. В случая въззивният съд не е приел, че с поведението си ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и въпреки това да е отказал да намали обезщетението, а изводите на съда са, че ищецът е положил в достатъчна степен дължимата грижа към себе си. Следователно така поставеният въпрос с неговата обосновка не са във връзка с изводите на съда, както и не кореспондират с приетата за установена фактическа обстановка, защото въз основа на събраните по делото доказателства не е прието за доказано, че инцидентът е настъпил поради направена от ищеца неправилна преценка за свободното пространство при разминаването му с други хора и че настъпилите увреждания като вид и степен са по причина несвоевременно потърсена медицинска помощ.

Освен, че по поставения въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, то касаторът не е обосновал и наличието на специалната такава по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото не е посочил практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд.

Четвъртият правен въпрос, формулиран от касатора, касае обстоятелствата, подлежащи на установяване, за да бъде уважен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

В практиката на ВКС / решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о./ се приема, че ищецът по иска по чл. 49 от ЗЗД носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата. Последната по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира. Когато при изпълнението на една работа са причинени вреди, не е необходимо да бъде установена личността на изпълнителя, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работата / решение № 32 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2269/2014 г., IV г. о./.

В съответствие с тази практика въззивният съд е направил извод за основателност на иска, приемайки че ответната страна, като собственик на пътя и прилежащия му тротоар, има задължението за поддържането на тротоарите, което включва и осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. П. поведение се изразява в действие - поставянето на бетонни ограничители с остри ръбове и ниска височина, създаващи риск от увреждания за преминаващите граждани, както и бездействие- непремахването на тези ограничители. Прието е и наличие на причинна връзка между това поведение на ответника и претърпените от ищеца вреди, като е посочено, че ответната община е отговорна за вредите, причинени от служителите и когато не е установено кои конкретно са тези служители, като вината на последните се предполага на основание чл. 45, ал.2 ЗЗД.

Касаторът не е посочил практика на ВКС в противоречие с която да са изводите на въззивния съд, предвид на което и не следва да се допуска касационно обжалване по поставения четвърти правен въпрос.

Поставеният от касатора последен въпрос е за правната квалификация на иска, като по съществото си се отнася до преценката за вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено по иск на различно от действително предявеното правно основание.

Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа въведените от ищеца твърдения и е свързана с допустимостта на постановеното решение, ако решаващият съд се е произнесъл извън предмета на делото. В случая не се констатира въззивният съд да се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран, предвид на което и решението му не е недопустимо като постановено по непредявен иск, а и твърдения в тази насока не са въведени от касатора. Дадената от съда правна квалификация на исковата претенция обуславя правилността на решението, която не подлежи на проверка в произвоството по чл. 288 ГПК, като в случая следва да се отбележи, че тя съответства на изложените в исковата молба фактически твърдения и заявения петитум.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1 200 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение