Определение № 1859 от 23.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2356/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Визура“ ЕООД, [населено място], „Геоцентър“ ЕООД, [населено място] и „Урбано“ ЕООД, [населено място] и касационна жалба на Община Камено срещу решение № 33 от 19.04.2024 г. по в. т. д. № 7/2024 г. на Бургаски апелативен съд. Касаторите „Визура“ ЕООД, „Геоцентър“ ЕООД и „Урбано“ ЕООД, обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 294 от 29.09.2023 г. по т. д. № 29/2022 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Община Камено иск за установяване, че между страните съществува облигационно правоотношение по договор от 18.11.2014 г., по силата на който ответникът възложил на ищците, като съдружници в гражданско дружество - Консорциум „Урбан груп“, изработката на проект на Общ устройствен план /ОУП/ на Община Камено, включващ екологична оценка и оценка за съвместимост, и касаторите са осъдени да заплатят солидарно на Община Камено сумата от 9 886, 80 лв. - неустойка по чл. 13 от договора. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Твърдят, че съдът се е произнесъл по непредявен от тях установителен иск за съществуване на правоотношение по договор от 18.11.2014 г. за изработка. Излагат доводи, че са предявили отрицателни установителни искове за установяване недължимост на конкретизирани от тях в исковата молба суми. Считат, че за тях не съществува правен интерес от установяване на съществуването на договорното правоотношение по посочената сделка, тъй като Община Камено вече е възложила нова обществена поръчка за същия проект и със сключването на договор с нов изпълнител процесният договор ще бъде прекратен по право. В касационната жалба се поддържа, че изводът на въззивния съд за съществуване на основание за разваляне на процесния договор и за надлежно упражняване на това право от Община Камено е неправилен. Жалбоподателите сочат, че в разрез с доказателствата по делото и с материалния закон въззивният съд е счел, че констатираното неизпълнение на договора, изразяващо се в несъобразяване на две препоръки на съгласуващ орган, е довело до невъзможност за продължаване на процеса по изготвяне на проекта за ОУП и до постигането на крайната цел – изработка на годен за одобрение ОУП на Община Камено. Молят решението в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Ответникът по обсъдената касационна жалба Община Камено е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, респ. – за неоснователност на жалбата. Община Камено е подала касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 294 от 29.09.2023 г. по т. д. № 29/2022 г. на Бургаски окръжен съд са отхвърлени предявените от Община Камено срещу „Визура” ЕООД, „Геоцентър” ЕООД и „Урбано“ ЕООД насрещен иск за заплащане на сумата от 54 730, 50 лв., представляваща получено на отпаднало основание възнаграждение по договор от 18.11.2014 г. за изработване на проект на ОУП на Община Камено, включващ екологична оценка и оценка за съвместимост, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска на 24.03.2022 г. до окончателното изплащане, и насрещен иск за заплащане на неустойка за разваляне по чл. 13 от същия договор за разликата над сумата от 9 886,80 лв. до сумата от 14 124 лв. В касационната жалба на Община Камено се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът Община Камено оспорва като несъответстващ на доказателствата по делото извода на въззивния съд, че необосновано е забавил подаването на доклада за екологична оценка в съответната компетентна институция за периода от 30.11.2017 г. до 16.01.2020 г. Излага оплаквания, че решаващият състав на въззивния съд неправилно е счел за установено, че възложителят е приел изработеното от изпълнителите, представляващо част от възложеното им по процесния договор, както и че същото е полезно за Община Камено. В жалбата са изложени съображения, че за общината е възникнало потестативното право да развали процесния договор поради неизпълнението му от страна на първоначалните ищци, тя надлежно е упражнило това право, като развалянето на договора съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД има обратно действие, съответно е отпаднало основанието за получаване от изпълнителите на заплатеното по договора възнаграждение в размер на 56 496 лв. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба „Визура” ЕООД, „Геоцентър” ЕООД и „Урбано“ ЕООД оспорват жалбата. Излагат становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С влязло в сила като необжалвано определение № 2323 от 21.07.2025 г. по настоящото дело са оставени без разглеждане като недопустими касационните жалби на страните по делото срещу въззивното решение в частта по насрещния иск по чл. 92 ЗЗД на Община Камено срещу „Визура“ ЕООД, „Геоцентър“ ЕООД и „Урбано“ ЕООД за заплащане сумата от 14 124 лв., представляваща неустойка по чл. 13 от процесния договор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение намира, че в останалите им части касационните жалби на страните по делото са подадени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. Като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото се установява, че на 18.11.2014 г. е сключен договор за изработване на проект за ОУП на Община Камено, по силата на който консорциумът, в който участват първоначалните ищци „Визура” ЕООД, „Геоцентър” ЕООД и „Урбано“ ЕООД, е поел задължението, възложено му от Община Камено, да изработи проект за ОУП на Община Камено, включващ екологична оценка и оценка за съвместимост, съгласно плановото задание за изработване на този план, предоставено от възложителя, техническото предложение за изпълнение, представено от изпълнителя в неговата оферта, и споразумението за финансиране, сключено между Община Камено и МИП, срещу общо възнаграждение в размер на 70 620 лв., с ДДС. Установил е, че според договора възнаграждението е следвало да бъде платено по следния начин: авансово плащане, в размер на 20 % от стойността, междинно плащане, което е дължимо след одобряване на решението на Национален експертен съвет по инвестиционно проектиране за приемане на предварителния проект на ОУП, и окончателно плащане, дължимо след влязло в сила решение на Общински съвет Камено за приемане на окончателния проект на ОУП. Посочил е, че между страните по делото липсва спор и се установява от представените преводни нареждания, че възложителят е извършил дължимите по договора авансово и междинно плащане, възлизащи общо на 56 496 лв., с включен ДДС. Решаващият състав на въззивния съд е констатирал, че според договора: възложителят следва да оказва пълно съдействие за изпълнение на договора, като предоставя на изпълнителя изискваната от него информация и документация, свързана с изпълнението, както и че възложителят има право да поиска преработване и доработване от изпълнителя, без допълнително заплащане, на всички материали, изготвени при изпълнение на съглашението, при пропуски, констатирани по време на съгласувателните процедури; изпълнителят е поел задължение да отстрани всички пропуски, констатирани по време на съгласувателните процедури, за своя сметка, както и да коригира екологичната оценка и оценката за съвместимост, до получаване на положително решение от РИОСВ Бургас. Въз основа на анализ на клаузите на договора, който е определен като разкриващ правната характеристика на договор за изработка, съдът е направил заключение, че е уговорено поетапно престиране на крайния продукт, който е изработен, съгласуван със заинтересованите институции и готов за одобряване по реда на чл. 127, ал. 6 ЗУТ ОУП, като първият етап - предварителен проект, е уговорено да бъде предаден на възложителя до 2.12.2014 г. По отношение на срока за предаване на окончателния проект за ОУП съдът е изтъкнал, че в договора е предвидена дължимост на престацията до 01.11.2015 г., след провеждане на необходимите процедури по обсъждане и съгласуване на предварителния проект, съгласно изискванията на чл. 127 ЗУТ, предписващ задължение на възложителя да осигури провеждането на обществено обсъждане на проектите, както и да ги съгласува със заинтересованите централни и териториални администрации, и контролни органи, преди приемането им от общинския експертен съвет и одобряването им от общинския съвет. С оглед горното съдът е счел, че срокът - до 1.11.2015 г. касае изпълнение на чисто проектантските работи от изпълнителя и уговорката на страните следва да се тълкува в смисъл, че ако до посочената дата съгласуването не е преминало, договорът се трансформира в безсрочен и обвързва страните до одобряването на проекта от съгласувателните органи. Въззивният съд е направил извод, че и двете страни по правоотношението виновно не са изпълнили задълженията си по договора. Откроил е като част от поетите по договорната връзка задължения на изпълнителя това да изготви предварителен проект, включващ доклад за екологична оценка и оценка за съвместимост, който да бъде годен да премине съгласуване с РИОСВ за съответната територия, инкорпориращо и одобрение от компетентната РЗИ. Изтъкнал е, че до 09.09.2021 г. – датата, на която Община Камено е изпратила на изпълнителите предизвестие за разваляне на договора, проектът четири пъти е подаван от общината в РИОСВ, като не е получил одобрение, а са отправяни препоръки за отстраняване на недостатъци. Констатирал е, че още в първото по време писмо с препоръки на РИОСВ от 3.11.2016 г. е обърнато внимание, че в окончателния доклад по ЕО следва да се преработи и допълни информацията, относима към използването на територията на Община Камено на два броя летища, по отношение нивата на шум. Посоченото писмо е последвано от още 10 писма от РИОСВ и РЗИ с препоръки, като в последното от тях – писмото от 30.06.2021 г. отново е изискано преработване на плана във връзка с информация за преценка на здравния риск от шумовото натоварване, свързано с двете летища на територията на общината. С горното съдът е аргументирал извод, че препоръката на съгласуващия орган е игнорирана. При преценка на дадените препоръки от РИОСВ съдът е намерил, че част от указанията по писмата на РИОСВ и РЗИ са изпълнявани /тези, касаещи зони на добив на подземни богатства по взривен начин; курортни местности; ПСОВ; склад за пестициди; кариери; защитена зона „Мандра Пода“/, но тези относно летищата и качеството на питейната вода - не са. Решаващият състав е възпроизвел дадените обяснения от вещото лице по съдебно-техническата експертиза в екологичната й част, че са подавани доклади за екологична оценка с едни и същи текстове, като внасянето им е ставало само с подмяна на първата страница. По изложените съображения съдът е счел, че изпълнителите по договора не са положили дължимата грижа на добър търговец да изпълнят точно и в разумен срок задълженията си да осигурят съгласуване на представения проект за ОУП във всички негови части с компетентните органи, така че да обезпечат получаването от възложителя на годен продукт, съобразно уговореното. Съдът е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за неоказано съдействие от страна на възложителя, тъй като такова искане не е правено от изпълнителите преди изявлението на възложителя за разваляне на договора. Формирал е извод, че неизпълнението, преценено с оглед интересите на кредитора, не е несъществено, тъй като пропуските са довели до невъзможност за осъществяване на следващите етапи от проекта за ОУП и постигане на крайната цел - изработка на годен за одобрение ОУП. Счел е, че не се констатира и обективна невъзможност за изпълнение на задълженията от страна на изпълнителя, поради нарушения на трети лица - съгласувателните органи. В решението е изложено, че общината възложител по договора необосновано е забавила за периода от 30.11.2017 г. до 16.01.2020 г. подаването на доклада за екологична оценка в съответната компетентна институция, с което не е съдействала за срочното приключване на работата по проекта, както и е изисквала включването в плана на допълнителни работи, нефигуриращи в заданието към сключения договор /писмо от 30.06.2017 г. с искане за преработване на плана и заключението на техническата експертиза/. Отбелязано е, че едва през 2020 г. страните са сключили договор за преработка и допълване на ОУП. Решаващият състав е изразил разбиране, че когато и двете страни по двустранен договор са неизправни и задълженията им не са взаимно обусловени, какъвто е настоящият случай, всяка от тях може да развали договора. Поради това е заключил, че правото на разваляне е правомерно упражнено от Община Камено, като с изтичането на срока на отправеното на 09.09.2021 г. предизвестие договорната връзка е отпаднала, което налага отхвърлянето на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на правоотношението между страните с източник процесния договор. Съдът е изтъкнал, че според правилото на чл. 88, ал. 1 ЗЗД даденото по развален договор подлежи на връщане, но практиката на ВКС признава правото на възнаграждение на изпълнителя при частично изпълнение на договора, дори и при развалянето на договора поради неизпълнение от негова страна, когато съответната част от поръчката е приета и може да бъде полезна за възложителя. С оглед ясно дефинираните по договора два етапа на възложеното, от които е реализиран първият - предварителен проект за ОУП, който е приет от общината възложител и е признат за съответстващ на нормативните изисквания от Националния експертен съвет по устройство на територията и регионална политика при МРРБ, с протоколно решение от 9.12.2014 г., и от Общинския експертен съвет по устройство на територията, с протоколно решение от 16.01.2020 г., и полезността му за кредитора решаващият състав е намерил, че за ищците съществува право да получат възнаграждение за предварителния проект за ОУП на Община Камено. Тъй като според съдебно-техническата експертиза изпълненото по договора, до момента на развалянето, съответства на 80 % от работата по проекта за ОУП и се остойностява на 56 496 лв., при ползване на уговорените по съглашението цени, отговарящи на пазарните, съдът е направил извод, че извършеното от общината частично плащане кореспондира с полученото изпълнение. По тези съображения съставът на Бургаски апелативен съд е счел, че насрещният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 88 ЗЗД на Община Камено за връщане на платеното по договора следва да се отхвърли като неоснователен. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По касационната жалба на „Визура“ ЕООД, „Геоцентър“ ЕООД и „Урбано“ ЕООД: В изложението на основанията за достъп до касация касаторите търговски дружества поставят следните въпроси във връзка с довода си за вероятна недопустимост на въззивното решение: „1. Длъжен ли е съдът да се произнесе в рамките на заявения предмет по делото?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да провери и поправи действията на първоинстанционния съд, извършени в процедурата по отстраняване на нередовност на исковата молба, когато дадените задължителни указания към ищеца, са в отклонение от: изложените правопораждащи фактически твърдения и отправеното до съда искане; правния му интерес за предявяване на разгледания от съда иск?; Допустимо ли е решение, с което съдът е преквалифицирал предявения отрицателен установителен иск за недължимост на парично задължение в положителен установителен иск за установяване съществуването на облигационно правоотношение, без да извърши преценка за наличието на правен интерес от воденето на положителния установителен иск с оглед изложените от страните твърдения?“. Твърдят, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 2 от 29.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по т. д. № 1334/2015 г., І т. о., гр. д. № 662/2022 г., ІV г. о., гр. д. № 1919/2020 г., І г. о., т. д. № 464/2009 г., ІІ т. о., т. д. № 973/2018 г., ІІ т. о. и т. д. № 20/2010 г., І т. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са въведени и следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „4. Представлява ли съществено процесуално нарушение липсата на доклад по чл. 146 и сл. ГПК, който да отдели спорното от безспорното, да даде указания кои са подлежащите на доказване факти и доказателства и чия е доказателствената тежест?; 5. Длъжен ли е въззивният съд при направено оплакване във въззивната жалба за произнасяне извън предмета на делото и липса на доклад да даде правна квалификация на предявения иск, да разпредели доказателствената тежест между страните и да даде указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия, които са пропуснали да извършат в първата инстанция?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа наведените във въззивната жалба оплаквания в тяхната пълнота като изложи свои мотиви по всички надлежно наведени доводи и възражения?; 7. Може ли съдът да тълкува ясна договорна клауза и по пътя на тълкуването да измени съществено нейното съдържание /да я тълкува в противоположен смисъл/?; 8. Може ли са се присъди неустойка за забавено неизпълнение /явно се има предвид изпълнение/, когато кредиторът е посочил като основание за прекратяване на договора друго, вкл. пълно неизпълнение?“. При обосноваване на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпросите по т. 4 и 5 - в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по гр. д. № 1913/2023 г., ІІІ г. о., т. д. № 57/2019 г., ІІ т. о., гр. д. № 1714/2018 г., ІV г. о. и т. д. № 912/2019 г., І т. о.; по въпроса по т. 6 – в противоречие с решения на ВКС по т. д. № 617/2021 г., ІІ т. о., гр. д. № 2297/20222 г., І г. о., гр. д. № 123/2022 г., ІІ г. о., т. д. № 1987/2022 г., І т. о. и гр. д. № 68/2022 г., ІІ г. о.; по въпроса по т. 7 – в противоречие с решения на ВКС по т. д. № 1565/2022 г., І т. о., гр. д. № 290/2010 г., ІV г. о., т. д. № 761/2008 г., І т. о., т. д. № 1247/2021 г., І т. о., т. д. № 3033/2018 г., І т. о. и по въпроса по т. 8 – в противоречие с решения на ВКС по гр. д. № 1740/2017 г., ІІІ г. о., гр. д. № 1545/2021 г., ІV г. о., т. д. № 714/2008 г., ІІ т. о., т. д. № 959/2012 г., ІІ т. о. и т. д. № 601/2023 г. Настоящият състав намира, че следва да разгледа доводите на касаторите за вероятна недопустимост на атакуваното във връзка с поставените от тях въпроси по т. 1 – т. 3 от изложението. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. При преценката за вероятна недопустимост на въззивния акт касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, нито от формулираните от последния правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Според задължителната съдебна практика - т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г., II г. о., решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о. и др./, се приема, че когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо. В практиката на ВКС е направено ясно разграничение между недопустимост и неправилност на решението с оглед дадена правна квалификация. Утвърдено е разбирането, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, т. е. когато съдът се е произнесъл извън предмета на спора и обхвата на търсената защита. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В практиката на ВКС, обективирана в решение № 50 от 10.02.2026 г. по т. д. № 493/2025 г., ІІ т. о. и цитираните в него решение № 35 от 01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г., II т. о. и определение № 637 от 21.11.2018 г. по ч. т. д. № 1517/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. е изразено последователно застъпваното становище на ВКС, че с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК може да се установи съществуването или несъществуването на едно право или на едно правоотношение, заплашено от нарушаване, т. е. когато правото е несигурно. Прието е, че именно защото ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка, т. е. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение, той има правен интерес от предявяване на установителен иск, с решението, по който тази несигурност в правото ще бъде отстранена. Относно правния интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК практиката на ВКС и правната доктрина са последователни, че този интерес винаги е налице, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно. Прието е за несъмнено, че когато противната страна оспорва правото на ищеца или когато си присвоява едно право спрямо последния, несигурността в правното положение на ищцовата страна е действителна, като единствено при открита за ищеца възможност да предяви осъдителен иск, правният интерес от предявяване на установителен иск отсъства. Поради това правният интерес от търсената с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК защита се преценява винаги конкретно - с оглед въведените с исковата молба факти и доводите на ищеца. В случая не са налице данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че между страните съществува правоотношение по договор от 18.11.2014 г., по силата на който на ищците като съдружници в гражданско дружество – консорциум „Урбан груп“ от ответника е възложена изработката на ОУП на Община Камено, включващ екологична оценка и оценка за съвместимост. Неоснователни са доводите на касаторите за отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на първоначалните ищци и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба, поправената искова молба, депозирана като приложение към молба за отстраняване на нередовностите на исковата молба от 28.02.2022 г., и уточнени с последната молба и молба от 09.03.2022 г. Изключено е при ясно изразена процесуална воля на ищците в молбите за отстраняване на нередовностите на исковата молба и поправената искова молба, обстоятелствата, на които се основава предявеният иск, и искането да се извеждат от първоначалната искова молба. С оглед твърденията на търговските дружества първоначални ищци, че правоотношението по процесния договор съществува и договорът не е развален/прекратен с волеизявленията на ответника възложител по договора, както и че последният неоснователно претендира от ищците да му върнат платеното по договора и да му заплатят неустойката, предвидена при развалянето на договора от възложителя поради забавеното му изпълнение, несъстоятелно се явява становището на касаторите за липса на правен интерес от предявения иск. Не сочи на отпадане на правния интерес от предявения установителен иск с предмет правоотношението по процесния договор и откритата от ответната община нова процедура за обществена поръчка за изработване на ОУП на общината. Доводите на касаторите за съвпадащи твърдения на страни по делото, че договорът е бил прекратен поради отпаднал интерес на възложителя и обявяването на нова обществена поръчка, не кореспондират с процесуалните им действия. Определената от съда правна квалификация на предявения установителен иск – по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 258 и сл. ЗЗД се основава на твърденията и петитума, така както са били заявени от ищците. По изложените съображения не би могло да се приеме, че обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо, както и постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС по въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което не са налице основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с тези формулирани въпроси. По процесуалните въпроси по т. 4 и 5 от изложението относно задълженията на въззивния съд във връзка с доклада по делото е налице задължителна практика на ВКС. С т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл. 146 ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. С оглед допустимия предмет на касационната жалба на ищците /въззивното решение в частта по установителния иск/ въпросите следва да бъдат разгледани само в аспекта на съображенията на ищците касатори относно действителния предмет на предявения от тях иск. На същите са били основани и въззивните им доводи за произнасяне по непредявен иск, съответно за недопустимост на първоинстанционното решение. Въззивният съд не е възприел като основателни посочените оплаквания на ищците търговски дружества, като е формирал съвпадащ с този на първоинстанционния съд извод, че установителният иск е с предмет правоотношението по процесния договор за изработка и следва да се квалифицира по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 258 и сл. ЗЗД. В този смисъл по повод извършената от него правна квалификация на иска въззивният съд не е дължал даване на указания на страните съобразно изискванията по т. 2 от цитираното тълкувателно решение. По тези съображения не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по обсъжданите въпроси. Поставеният от касаторите процесуален въпрос по т. 6 от изложението, който се отнася до правомощията на въззивната инстанция и задълженията й да се произнесе по доводите във въззивната жалба, като изложи съответстващи на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви, отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на спора по предявения положителен установителен иск. Не е налице обаче въведеното от касаторите допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, намерила израз в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решенията по чл. 290 ГПК, на които се прави позоваване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Неоснователни са доводите на касаторите, в контекста на които е поставен процесуалният въпрос, че решаващият състав на апелативния съд не е дал отговор на доводите във въззивната жалба за вътрешна противоречивост на изводите на първоинстанционния съд относно крайния срок за изпълнение на договора и неоснователността на възражението, че правото на ответната община да развали договора е погасено по давност. В атакуваното решение съставът на Бургаски апелативен съд е извършил собствено тълкуване на уговорката на страните относно срока за изпълнение на договора – чл. 3.1., за да сподели заключението, че правото на възложителя да развали договора не е погасено по давност. Несъгласието на касаторите с този извод на съда, изразено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с поставения правен въпрос, не може да мотивира достъпа до касационен контрол при приложението на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като представлява оспорване на правилността на въззивния акт, която не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК /Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Въззивният съд е дал отговор на оплакванията по въззивната жалба, че съгласно приложимите нормативни актове РИОСВ не е следвало да изисква становище от РЗИ по повод екологичната оценка, представляваща част от предварителния проект за ОУП. В атакувания акт действително е изразено само общо становище, че по делото не се установява обективна невъзможност за изпълнение на договора от страна на ищците поради нарушения на трети лица – съгласувателни органи, така както се е поддържало във въззивната жалба. Решаващите аргументи на съда относно наличието на виновно неизпълнение на договора от страна на ищците, обаче, са основани на липсата на съгласуване на изготвения предварителен проект с РИОСВ за съответната територия, инкорпориращо и одобрение от компетентния РЗИ, като тази липса е обсъждана в аспекта на доклада за екологична оценка и препоръките на РИОСВ, базирани на становището на РЗИ. Следва да се изтъкне, че съдебно-техническата експертиза, изготвена от експерт еколог, на която се базират изводите на съда, обективира заключение, че РЗИ следва да изрази становище като част от проведената процедура по екологична оценка на предварителния проект за ОУП в териториално компетентната РИОСВ. Доводите на касаторите, че съдът не е разгледал възраженията им за прихващане, не следва да се обсъждат, тъй като се касае до защитни възражения срещу насрещните искове на Община Камено, а след оставянето без разглеждане на жалбата на касаторите търговски дружества в частта по насрещния иск по чл. 92 ЗЗД предмет на касационната им жалба е само решението на въззивния съд по първоначалния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил и от последователната практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, израз на която са и посочените от касаторите решения на ВКС. Според тази практика при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля; не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Тъй като седмият въпрос относно приложението на чл. 20 ЗЗД е поставен във връзка с тълкуването на клаузата на чл. 3.1. относно срока на изпълнение на процесния договор, следва да се посочи, че въззивният съд е анализирал уговорката, като е съобразил останалите клаузи по сделката, както и целта на договора и установените в закона /чл. 127 ЗУТ/ необходими процедури по обсъждане, съгласуване и приемане на проекта. В този смисъл съдът не се е отклонил от практиката на ВКС относно критериите на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, то тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Последният въпрос на касаторите е относим към насрещния иск по чл. 92 ЗЗД и доколкото касационната жалба срещу въззивното решение в частта по този иск е оставена без разглеждане не следва да се обсъжда. Касаторите поддържат и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът се позовава на предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК само бланкетно. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е независимо от поставените правни въпроси и следва да бъде ясно обосновано. По касационната жалба на Община Камено В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Община Камено поставя следните въпроси: „1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 267 ЗЗД при изрично договорено между страните, че при едностранно прекратяване на договора от възложителя поради виновно неизпълнение на задължения на изпълнителя, последният възстановява на възложителя получените финансови средства? При изрично договорена реституция следва ли да се съблюдава принципа за избягване на неоснователното обогатяване?; 2. При липса на доказателства за изрично приемане от възложителя на каквато и да е част от предмета на договора следва ли извод за частично приета работа от възложителя?; 3. При възложен предмет за изпълнение - изработка на проект за Общ устройствен план /ОУП/, включващ екологична оценка и оценка за съвместимост може ли да се приеме, че същият е завършен и е налице краен резултат, ако ОУП не е приет и не е влязъл в сила?; 4. Има ли самостоятелно договорено възнаграждение за изработването на предварителен проект на ОУП? Работата може ли да бъде разделена и отделно приета, без съгласуван и одобрен доклад за екологична оценка, ако за него не е договорено отделно възнаграждение?; 5. Предаденият предварителен проект на ОУП, без одобрен и съгласуван доклад за екологична оценка води ли до извод, че изработеното от изпълнителя представлява 80 % от предмета на договора преди неговото разваляне?; 6. Предаденият предварителен проект за ОУП, без в него да са нанесени допълнително поисканите от възложителя допълнения и корекции, води ли до извод, че работата е приета от него и изработеното представлява 80 % от възложеното?; 7. Предаденият предварителен проект за ОУП, без в него да са нанесени допълнително поисканите от възложителя допълнения и корекции и без същите да са отразени в доклада за екологична оценка, както и без да са изпълнени многократно дадените от съгласувателните органи РЗИ и РИОСВ забележки и корекции, води ли до извода, че така изработеното е полезно за възложителя?; 8. При обявена от възложителя процедура за нова обществена поръчка за изработване на ОУП и при неизползване на изработеното от изпълнителя в тази процедура, може ли да се приеме, че то е полезно за възложителя? В този случай възложителят дължи ли възнаграждение?“ Твърди, че формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - решения по гр. д. № 747/2009 г., ІІІ г. о., т. д. № 2804/2015 г., І т .о. и гр. д. № 60/2015 г., ІV г. о. Също счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора Община Камено не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. 1 не са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер по насрещните искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В атакуваното решение изводите на съда за дължимост на част от възнаграждението по процесния договор, съответстваща на вече получената от изпълнителите сума от 54 730, 50 лв., не са основани на хипотезите по чл. 267 ЗЗД – последваща обективна невъзможност и негодност на материала, а на обективираното частично изпълнение по договора /в случая на първия етап от възложеното - на предварителния проект за ОУП/, което е прието от общината възложител и е полезно за нея. Вторият въпрос, така както е формулиран, представлява оспорване на заключението на съда, че изготвеният от изпълнителите по договора предварителен проект за ОУП, представляващ част от поръчката, е бил приет от възложителя по договора и е признат за съответстващ на нормативните изисквания от Националния експертен съвет по устройство на територията и регионалната политика при МРРБ и от Общинския експертен съвет по устройство на територията. В този смисъл се касае до въпрос, налагащ преценка на правилността на въззивното решение, която не може да се осъществява в производството по чл. 288 ГПК. Третият въпрос от изложението на основанията за достъп до касация не кореспондира с решаващите аргументи на съда. Мотивите на атакуваното решение не обективират заключение, че ОУП е изцяло завършен, приет е от компетентния орган и е влязъл в сила. Въпросите по т. 4 – 7 не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на въпроси по тълкуване на относима към спора материалноправна и/или процесуалноправна норма, а са фактологично обусловени и изискват анализ на уговорките по договора и на доказателствата по делото. Питанията на касатора представляват израз на несъгласието му с направените във въззивния акт изводи, че изработеното по приетата от общината част е полезно за кредитора и съответства на 80 % от работата по проекта. При формирането на тези изводи въззивният съд е съобразил заключението на съдебно-техническата експертиза и признанието на кредитора, съдържащо се в предизвестието за разваляне, с което изпълнителят е поканен да предаде на общината всички изработени в изпълнение на договора за проектиране материали - текстови и графични, с всички допълнителни корекции, цифрови модели и съгласувателни становища. Доколко становището на съда за полезност за възложителя на частично изработеното и за съответствието му на 80 % от поръчката е в съответствие със събрания по делото фактически и доказателствен материал не подлежи на изследване в производството по селекцията на касационните жалби. Формулираният от касатора последен въпрос не държи сметка, че въззивното решение не обективира фактически констатации относно използването на изработения от ищците предварителен проект от новия изпълнител по сключен от общината договор за обществена поръчка със същия предмет. По тези съображения въпросът не покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационното обжалване по него не следва да се допуска. В случая не могат да се приемат за обосновани и въведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По релевантния въпрос относно случаите при договор за изработка, в които частичното изпълнение дава основание да се претендира възнаграждение, е формирана практика на ВКС. В посочените от жалбоподателя решение № 196 от 5.03.2010 г. по гр. д. № 747/2009 г. на ВКС, III г. о. и решение № 306 от 14.10.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на ВКС, IV г. о., както и в известното на състава решение № 50003 от 13.03.2026 г. по т. д. № 1491/2022 г. на ВКС, I т. о. е прието, че уредбата на договора за изработка поначало допуска признаването на частично изпълнение като основание за възнаграждение, но само ако пълното изпълнение на поръчката е станало невъзможно по причина, за която страните не отговарят. За случаи на едностранно разваляне на договора, при вече започнало и обективирано частично изпълнение, като основание за плащане на възнаграждение при оспорване от страна на възложителя практиката на ВКС изтъква значението на изричното приемане на изработената част, причината, довела до незавършване на изработката, и ползата за възложителя от вече реализираното. Съобразява се дали съответната част от поръчката може са бъде полезна на поръчващия, както и това дали съответната част е била приета от последния, който факт подлежи на доказване, ако е спорен. Право на частично възнаграждение изпълнителят ще има дори когато впоследствие договорът е развален поради негово неизпълнение, щом възложителят е приел една част от изработеното и тази част отговаря на условието да му бъде полезна. В настоящата хипотеза, при позоваване на решението по гр. д. № 747/2009 г. на ВКС, III г. о., въззивният съд е извършил преценка дали изготвеният от изпълнителите по процесния договор предварителен проект за ОУП е приет от възложителя и дали престираното е полезно за възложителя, за да формира изводите си досежно дължимостта на възнаграждение. В този смисъл се е придържал към ненуждаещата се от промяна или осъвременяване практика на ВКС по значимия за конкретния спор въпрос, което изключва съществуването на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не е налице и въведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Не се установява от мотивите на въззивното решение в частта по насрещния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД същото да е постановено contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, да е постановено extra legem, т. е. съдът е решил спора въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и да е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Доводите на касатора, че решението противоречи на нормите на чл. 9, чл. 87, чл. 88 и чл. 267 ЗЗД, че изводите на съда не съответстват на доказателствата по делото и са необосновани, предполагат проверка на доказателствата по делото и преценка за законосъобразност на въззивния акт, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение