Определение № 361 от 08.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1650/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби с идентично съдържание на „Бенедикт Мениджмънт 2“ ЕООД (н.) - чрез пълномощник адв. С. Ж., и на адв. Г. Г. - синдик на „Бенедикт Мениджмънт 2“ ЕООД (н.), срещу решение № 260119 от 23.04.2021 г., постановено по в. т. д. № 114/2021 г. на Апелативен съд - П.. С посоченото решение е потвърдено решение № 260152 от 27.11.2020 г. по т. д. № 2/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от „Бенедикт Мениджмънт 2“ ЕООД (н.) иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за признаване за установено по отношение на кредитора Национална агенция за приходите /НАП/ и на всички кредитори на несъстоятелността в производството по несъстоятелност на „Бенедикт Мениджмънт 2“ ЕООД (н.) по т. д. № 741/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив, че вземането на НАП, установено с ревизионен акт № Р-160016170079-85-091-001 от 26.06.2018 г., предявено с молба вх. № 30178/15.10.2019 г. и включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност с определение № 2692 от 18.12.2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, обявен в ТР на 23.12.2019 г., не съществува в размер на сумата 103 545.48 лв., от която 67 036.68 лв. - главница, и 36 508.80 лв. - лихви. Решенията са постановени при участие на синдика на „Бенедикт Мениджмънт 2“ ЕООД (н.) Г. Н. Г.. В касационните жалби се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици - уважаване изцяло на предявения иск за несъществуване на спорното вземане и присъждане на разноски. Касаторите навеждат оплаквания, че въззивният съд неправилно е възприел и преценил релевантните за спора факти и е постановил решението си в нарушение на материалния закон като е приел, че разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК е специална спрямо разпоредбите на чл.685 и чл.688 ТЗ и че чрез нея законодателят е дал превес на обществения интерес пред този на останалите кредитори в производството по несъстоятелност. Излагат доводи, че изводите на съда са обвързани с неправилните и излизащи извън предмета на производството указания в определение № 310 от 31.07.2020 г. по ч. т. д. № 433/2020 г. на ВКС, II т. о., че „ако актът за установяване на публично вземане е издаден за стари вземания след изтичане на сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ, последните не намират приложение, тъй като процедурата за издаване на акта за публично вземане, явяваща се условие за предявяването му, не е приключила“. Поддържат, че разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК не е специална и не дерогира разпоредбите на чл.685 и чл.688 ТЗ, а от буквалистичния й прочит следва единствено, че ако вземането, установено с ревизионен акт /влязъл или невлязъл в сила/, бъде предявено в императивно определените от чл.685 и чл.688 ТЗ срокове, синдикът незабавно трябва да го включи в списъка на приетите вземания, респ. под условие, съгласно ал.4 и ал.5 на чл.164 ГПК; С чл.164, ал.4 ДОПК не се урежда специално основание за приемане и включване на вземането по ревизионния акт в списъка на приетите вземания извън сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ и не се създава привилегия за кредитора НАП да предявява установените с ревизионния акт вземания след изтичане на тези срокове. С касационните жалби са представени изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в които допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните въпроси: „ 1. Създава ли нормата на чл.164, ал.4 от ДОПК друго/ново основание и тази норма явява ли се - материална и процесуална такава, основание за приемане и включване на тези предявени вземания в списъка на предявените и приети вземания в производството по Н. извън сроковете, установени с разпоредбите на чл.685 и чл.688 от ТЗ, и в този смисъл явява ли се нормата на чл.164, ал.4 от ДОПК специална по отношение императивните разпоредби на чл.685 и чл.688 ТЗ; 2. Може ли вземане на НАП, възникнало и дължимо за време преди постановяване на решението за откриване на производство по Н. и обявяване на длъжника в Н., но установено с РА след изтичане на сроковете по чл.685 и чл.688 от ТЗ, да бъде предявено и прието за удовлетворяване в производството по несъстоятелност след изтичане на императивните срокове, установени с разпоредбата на чл.685 и чл.688 от ТЗ; 3. Когато публично вземане се установява по специален ред - чрез акт за публично вземане от органите на НАП, издаването на този акт явява ли се предпоставка/основание за предявяването му в производството по несъстоятелност след изтичане на сроковете по чл.685 и чл.688 от ТЗ, респективно тези императивни норми дерогират ли се от разпоредбата на чл.164 от ДОПК; 4. След като е прието, че може и е правно допустимо чрез установителен иск по чл.694 от ТЗ кредитор да оспори предявено за удовлетворяване в производството по Н. вземане от НАП, с който иск се цели да бъде признато за установено несъществуването/недължимост на вземане за удовлетворяване в производство по Н. - възникнало и дължимо за време преди постановяване на решението за откриване на производство по Н. и обявяване на длъжника в Н. - установено с РА от орган на НАП, но предявено след изтичане на сроковете по чл.685 и чл.688 от ТЗ, какъв е правния интерес от този иск при условие, че разпоредбите на чл.685 и чл.688 от ТЗ са императивни и установяват преклузивни срокове за упражняване на права“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради несъобразяване на задължителната практика на ВКС /изброена примерно в изложението/ относно задълженията на въззивния съд да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и да го мотивира. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация Национална агенция за приходите - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - П. е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и след обсъждане на поддържаните от страните доводи и възражения е достигнал до извод, че оспорваното с иск по чл.694, ал.1 ТЗ от длъжника в производство по несъстоятелност „Бенедикт Мениджмънт 2“ ЕООД (н.) публично вземане за сумата 103 545.48 лв., установено с ревизионен акт от 26.06.2018 г., което е предявено от НАП и включено в списъка на приетите вземания в производството несъстоятелност по реда на чл.692 ТЗ с определение от 18.12.2019 г. по т. д. № 741/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив, съществува, поради което предявеният от длъжника отрицателен установителен иск срещу вземането правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. От фактическа страна по делото не е имало спор, че с решение по т. д. № 741/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив, обявено в търговския регистър на 06.01.2017 г., е открито производство по несъстоятелност на „Бенедикт Мениджмънт 2“ ЕООД и дружеството е обявено в несъстоятелност. С молба от 10.10.2019 г. НАП, в качеството на кредитор, е предявила в производството по несъстоятелност публични вземания към длъжника с общ размер 291 796.15 лв., от които 172 900.18 лв. - главница, възникнала до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, и 117 129.06 лв. - законни лихви за забава върху главницата до 08.10.2019 г. Вземанията са установени с ревизионен акт № Р-16001617007985-091-001/26.06.2018 г. и първоначално са включени в списъка на неприетите вземания, обявен в търговския регистър на 06.11.2019 г., но след подадено от НАП възражение списъкът е изменен по реда на чл.692 ТЗ с определение № 2692/18.12.2019 г. по т. д. № 741/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив и вземанията са включени под условие в списъка на предявените в срока по чл.688, ал.3 ТЗ и приети вземания. Р. акт е бил предмет на обжалване по приложимия административноправен ред и в резултат от обжалването е останал в сила за сумата 103 545.48 лв., от която 67 036.68 лв. - главница, и 36 508.80 лв. - лихви. В исковата молба и във въззивната жалба ищецът - длъжник в производството по несъстоятелност, е поддържал, че установяването на оспорваното вземане с ревизионен акт след решението за откриване на производството по несъстоятелност „не валидира и не признава право“ на НАП да предяви вземанията извън установените с императивните разпоредби на чл.685 и чл.688 ТЗ срокове; че разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК, с която съдът по несъстоятелност е мотивирал определението по чл.692 ТЗ за включване на вземането в списъка на приетите вземания, не създава привилегия за НАП и не дерогира разпоредбите на чл.688, ал.1 и ал.3 ТЗ, поради което пропускането на тримесечния срок за предявяване на вземанията преклудира възможността за неговото удовлетворяване в производството по несъстоятелност. Идентична теза е поддържал и синдикът на длъжника в подадената от него самостоятелна въззивна жалба. Като е съобразил тезите на длъжника и на синдика и противопоставените от ответника доводи и възражения, въззивният съд е счел, че спорът във въззивното производство е концентриран върху това дали в производството по несъстоятелност могат да бъдат приети и да се удовлетворят вземания, които са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност и не са заявени в преклузивните срокове по чл.685 и чл.688 ТЗ, а в по-късен момент - след влизане в сила на ревизионен акт за установяването им по основание и размер. При разрешаване на спорния по делото въпрос въззивният съд е изходил от разбирането, че предявените от НАП вземания към длъжника са публичноправни и тяхното възникване е обусловено от предвиден в закона фактически състав, чието осъществяване и възникването на самото вземане се констатира с административен акт. Без да отрича, че вземанията са дължими за период преди решението за откриване на производство по несъстоятелност, съдът е акцентирал върху обстоятелството, че те не могат да бъдат предявени в производството по несъстоятелност преди приключване на процедурата по издаване на ревизионния акт за установяването им. Въззивният съд е развил мотиви, че разпоредбите на чл.164 ДОПК уреждат предявяването и събирането на публични вземания срещу правен субект в производство по несъстоятелност и в този смисъл са специални по отношение на разпоредбите на чл.685 и чл.688 ТЗ, уреждащи общите правила за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност; че разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК урежда по императивен начин включването в списъка на приетите вземания на публични вземания по влязъл в сила административен акт и доколкото в закона не е посочено друго, тя се прилага във всички случаи на влязъл в сила административен акт за установяване на публични вземания, включително такива, отнасящи се за период преди решението за откриване на производство по несъстоятелност. В съответствие с изложеното и като се е позовал на практиката в решение № 172/19.03.2021 г. по т. д. № 2504/2019 г. на ВКС, II т. о., и определение № 310/31.07.2020 г. по ч. т. д. № 433/2020 г. на ВКС, II т. о., въззивният съд е направил извод, че ако до изтичане на сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ не е приключила процедурата по издаване на акта за публично вземане, който е условие за предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, тези срокове не намират приложение - така, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното с въззивната жалба решение. Въззивният съд е преценил като неоснователни доводите на длъжника - жалбоподател, че съществува задължение за НАП да приключи ревизионното производство до изтичане на преклузивните срокове по чл.685 и чл.688 ТЗ като условие за надлежно предявяване и приемане на вземането в производството по несъстоятелност. Неоснователността на посочените доводи е мотивирана със съображения, че съществуващата правна уредба не установява задължение за НАП за незабавно започване на ревизия по отношение на длъжника във връзка с изискването на чл.78, ал.3 ТЗ и не обвързва продължителността на ревизионното производство, респ. неговото приключване, с изтичането на сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ. В заключение въззивният съд се е произнесъл, че разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК е специална по отношение на разпоредбите на чл.685 и чл.688 ТЗ и позволява включване в списъка на приетите вземания на публични вземания, установени с влязъл в сила акт след изтичане на уредените с тях срокове. Поради това е счел за неоснователен довода на ищеца за погасяване на оспорваното от длъжника вземане /до размер на сумата 103 545.48 лв./ на основание чл.739, ал.1 ТЗ - по причина на непредявяването им в срок в производството по несъстоятелност, и е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от длъжника отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на вземането до размер на сумата 103 545.48 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - П. въззивно решение. Първото основание, с което касаторите са обвързали исканията си за допускане на касационно обжалване - чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е заявено абсолютно бланкетно, без излагане на каквито и да било съображения относно значението на формулираните в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГК въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Бланкетното позоваване на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не позволява на касационната инстанция да извърши преценка дали и доколко по отношение на поставените въпроси са изпълнени специфичните изисквания по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, подробно разяснени от ОСГТК на ВКС в цитираното тълкувателно решение. Липсата на аргументация е достатъчно основание въззивното решение да не се допусне до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че поставените въпроси са били предмет на обсъждане в постановеното от състав на ВКС, ІІ т. о., определение № 310 от 31.07.2020 г. по ч. т. д. № 433/2020 г. и по тях е формирана практика на ВКС. Посоченото определение /на което се е позовал въззивният съд в мотивите към обжалваното решение/ е постановено след допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване по въпроса „Допустимо ли е чрез отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ кредитор да оспори вземане на НАП, установено с ревизионен акт, по съображения, че вземането се отнася за период, предшестващ постановяването на решение за откриване на производство по несъстоятелност, но не е предявено в сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ“. В определението е даден положителен отговор на въпроса и по повод на същия, след тълкуване на разпоредбата на чл.164, ал.4 ДОПК във връзка с разпоредбите на чл.685 и чл.688 ТЗ, е възприето разрешението, че когато публично вземане се установява по специалния ред - чрез акт за публично вземане, издаването на този акт е предпоставка за предявяването му в производството по несъстоятелност; Поради това, ако актът за установяване на публично вземане е издаден за стари вземания след изтичане на сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ, последните не намират приложение, тъй като процедурата за издаване на акта, явяваща се условие за предявяване на публичното вземане, не е приключила. Даденото разрешение, възприето впоследствие и в решение № 172/19.03.2021 г. по т. д. № 2504/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., съдържа имплицитно произнасяне и по зададения от касатора въпрос за съотношението между разпоредбата на чл.164 ДОПК и разпоредбите на чл.685 и чл.688 ТЗ, конкретно - дали сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ са приложими в случаите по чл.164, ал.4 /и ал.5/ ДОПК. При наличие на формирана практика в посочения смисъл и при отсъствие на относима към предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК аргументация в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол на бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обоснована с доводи, че в отклонение от задължителната практика на ВКС въззивният съд „не е изложил дължимите от него съждения, доводи и аргументи и не е мотивирал тези свои разбирания по този спорен въпрос с излагането на ясни, относими и убедителни мотиви/ съждения, доводи и аргументи“; че въззивният съд „не е изяснил и неправилно е възприел/указал неясните за него спорни въпроси, изясняването на които следва да обезпечи и гарантира правото на страните на участие в това производство“ при спазване на принципите за равенство в процеса и за достъп до справедлив и безпристрастен съд; че въззивният съд не е съобразил задължителната практика на ВКС, според която съдът следва да постанови решението си въз основа на събраните по делото доказателства и след съвкупната им преценка, както и да мотивира изводите си. Поддържаните доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и освен, че не кореспондират със съдържанието на касационните жалби, в които липсват подобни оплаквания, не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 114/2021 г. на Апелативен съд - П.. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,