Определение № 1917 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3324/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. М., чрез адв. Хр. М., срещу въззивното решение на Пловдивски апелативен съд по гр.д. №397/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от А. М. срещу касатора М. и „Б.“ ЕООД – гр. П. установителен иск за признаване, че поради погасяването му по давност не съществува вземането на касатора към „Б.“ ЕООД, което е предмет на принудително изпълнение по изп.д. №75/19 г. на ЧСИ И. К., рег. №***. Изпълнителното дело е образувано по изпълнителен лист от 4.12.18 г., издаден въз основа на влязло в сила на 22.11.18 г. съдебно решение, с което „Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на касатора М. 44 000 щ.д. – главница по договор за заем и лихва за забава за периода 23.05.13 г.-23.05.18 г. в размер на 15 774,11 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 23.05.18 г. С обжалваното решение касаторът е осъден да заплати и разноските за първоинстанционното и за въззивното производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че правният въпрос: 1.Силата на пресъдено нещо/СПН/ и издаденият изпълнителен лист имат ли сила/ проявяват ли действие/ и срещу трето лице - страна в изпълнителния способ, което е придобило вещта след вписване на тежестите, т.е. има ли това лице качеството на „трето лице“ по см. на чл.429, ал.3 ГПК? - е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР №4/11.03.19 г. ОСГТК, т.2. Правният въпрос: 2. Допустимо ли е при влязло в сила решение по определен въпрос въззивният съд да разглежда въпроса и да го пререшава? - според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с р. по гр.д. №3385/20 г. на четвърто г.о. на ВКС. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК касаторът поставя правния въпрос: 3. Приобретателят на вещ, вече обременена с тежести, притежава ли правата на длъжника по чл.439 ГПК и правата на третите лица по см. на чл.435, ал.3 и 5 ГПК и чл.440 ГПК или попада в кръга лица по см. на чл.439, ал.3 ГПК /смислово се има предвид чл.429, ал.3 ГПК/, които са обвързани от СПН и издадения изпълнителен лист? Сочи, че когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълна, неясна или противоречива правна уредба, преодоляването на недостатъците й се реализира в процеса на правораздаване по конкретния спор от състава на ВКС. В случая според касатора не е налице хипотеза на предоставяне на ищцово имущество в обезпечение на чужд дълг, както е приел въззивния съд – ищецът е придобил собствеността върху трите самостоятелни обекта, предмет на принудително изпълнение след вписването на исковата молба и на решението, с което е уважен искът на кредитора /сега касатор/ по чл.135 ЗЗД за обектите и след вписване на възбраните по изп. дело върху тях. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че съгл.т.2 от ТР №4/19 г. ОСГТК лицата по чл.429, ал.3 ГПК имат в изпълнителното производство, когато изпълнението е насочена върху дадената в обезпечение на дълга вещ, процесуално качество, идентично с това на длъжника. Те разполагат с всички средства за защита, които законът е предоставил на длъжника, за да се защитят от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, в това число и с иск по чл.439 ГПК. Искът по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение, тъй като цели запазване на имуществото на длъжника за удовлетворяване на неговите кредитори. Сделката за прехвърляне на недвижим имот между длъжника и третото лице запазва транслативния си ефект спрямо всички, но за кредитора, в чиято полза е обявена относителната недействителност, е налице възможност да насочи индивидуалното принудително изпълнение върху имота и придобилото го трето лице е длъжно да търпи принудата. Правното положение на това трето лице, придобило имот, за който е успешно проведен иск по чл.135 ЗЗД, е идентично с това на лицето, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг. Затова според въззивния съд ищецът в случая има интерес от предявяване на установителния иск за несъществуване на вземанията на кредитора / взискател по изп. дело/, тъй като по този начин защитава правото си на собственост върху придобитите имоти. Той не е бил страна в делото за вземането, но последиците от решението по това дело рефлектират върху имуществената му сфера и той има право на иск, с който да брани имуществото си от взискателя и длъжника в изп. производство. В случая процесното вземане произтича от договор за заем по чл.240 ЗЗД и се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от изискуемостта на вземането – 31.01.09 г. и изтича на 31.01.14 г. По време на процеса по предявения от М. срещу длъжника „Б.“ ЕООД и уважен иск по чл.135 ЗЗД -7.03.13 -15.07.15 г., давност за вземането е текла, защото искът по чл.135 ЗЗД не е иск за вземането/арг. от чл.115, ал.1, б. „ж“ЗЗД/. Затова според въззивния съд вземането на М. към „Б.“ ЕООД за главница и лихва е погасено по давност на 31.01.14 г. и предявените от Ат. М. отрицателни установителни искове са основателни. В случая ищецът се е позовал на факти, настъпили преди приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание / решение от 22.11.18 г. по гр.д. №1205/18 г. на ОС Пловдив/, а именно – погасяване по давност на вземането на 31.01.14 г. Но ищецът не е същински длъжник, а страна в изпълнителния способ, на която това решение не може да бъде противопоставено, защото ищецът не е участвал в делото за вземането. Затова може да се позовава на всички факти в материалното правоотношение / вкл. изтеклата давност/, които длъжникът е могъл да релевира за оспорване на вземането, но не го е сторил. При тези решаващи изводи на въззивния съд ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по първия поставен от касатора въпрос, поради твърдяното противоречие на въззивното решение с т.2 от ТР №4/11.03.19 г. ОСГТК. Касационно обжалване следва да се допусне и на осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК по третия поставен от касатора въпрос поради използваната от въззивния съд аналогия в положението на приобретателя на вещта, за която е уважен иск по чл.135 ЗЗД, с това на лицата по чл.429, ал.3 ГПК, вр. с чл.151 ЗЗД и липсата на практика на ВКС за подобни случаи. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.