Определение № 4236 от 27.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3902/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 96828/14.08.2025 г. на П. Г. П., П. П. П. и З. П. П., подадена чрез адвокат О. Д., срещу въззивно решение № 4492/09.07.2025 г. по в. гр. д. № 12057/2023 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли право въззивният съд да приложи правна норма, която не е императивна, ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване? Съставлява ли такова действие от съда нарушение на забраната за влошаване положението на жалбоподателя (чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК); 2. Получаваният наем в повече за разликата между 1/4 и 1/6 от имота, съответно от наема, съставлява ли с произход СИО, щом със сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение на съда по отрицателен установителен иск е прието, че страната не е собственик на 1/4 (колкото е посочено в постановлението за възлагане на ЧСИ), а е придобила само 1/6 от имота, колкото обективно е притежавал длъжникът, или тази част от наема няма за произход СИО и се дължи само от съсобственика-наемодател, който е получил съответната част от наема в повече; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, а освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Ответниците по касация Л. С. М. и Б. Л. М., чрез адвокат К. Г. и адвокат Е. Д., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата като недопустима и по същество. Претендират разноски. Касационната жалба срещу въззивното решение е недопустима в частта му относно исковете по чл. 30, ал. 3 ЗС, предявени от Л. С. М. и Б. Л. М. срещу П. П. П. и З. П. П., както и от Б. Л. М. срещу П. Г. П. за присъждане на припадащата им се част от получения наем от ответниците за недвижими имоти – фотоателие и магазин, находящи се в [населено място], [улица] за периода от м. 11. 2011 г. – м. 12.2014 г. Те са с цена под 5000 лева. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В останалата част касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 20100497/15.08.2023 г. по гр. д. № 72307/2014 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, в която: 1/ П. Г. П. е осъден да заплати на Л. С. М. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 4478,34 лева до 5732,49 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, равняваща се на стойността на получена от него без основание наемна цена за периода м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 30.12.2014 г., до окончателното заплащане на вземането; 2/ П. Г. П. е осъден да заплати на Б. Л. М. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 1194,21 лева, представляващи обезщетение за пропуснати ползи, равняваща се на стойността на получена от него без основание наемна цена за периода м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 30.12.2014 г., до окончателното плащане на вземането; 3/ П. П. П. е осъден да заплати на Л. С. М. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 1433,13 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, равняваща се на стойността на получена от него без основание наемна цена за периода от м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 30.12.2014 г., до окончателно заплащане на вземането; 4/ П. П. П. е осъден да заплати на Б. Л. М. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 298,56 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, равняващи се на стойността на получената от него без основание наемна цена за периода м. 11.2011 г. до м. 12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 30.12.2014 г., до окончателното заплащане на вземането; 5/ З. П. П. е осъдена да заплати на Л. С. М. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 1433,13 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, равняващи се на стойността на получена от нея без основание наемна цена за периода м. 11.2011 г. до м. 12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 30.12.2014 г., до окончателното заплащане на вземането; 6/ З. П. П. е осъдена да заплати на Б. Л. М. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 298,56 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, равняващи се на стойността на получената от нея без основание наемна цена за периода м. 11.2011 г. до м. 12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба 30.12.2014 г. Вместо него е постановено друго, с което: 1/ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС П. Г. П. е осъден да заплати на Л. С. М. 1254,15 лева (разлика между 4478,34 лева до 5732,49 лева, за която сума искът по чл. 59 ЗЗД е уважен и решението е влязло в сила), представляващи получена част от наемна цена по договор за наем от 13.03.2007 г., изменен с Анекс № 3 от 01.10.2012 г., повече от дела му в съсобствеността върху недвижим имот фотоателие и магазин, находящи се в [населено място], [улица] за периода от м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г.; 2/ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС П. Г. П. е осъден да заплати на Б. Л. М. 1194,21 лева, представляващи получена част от наемна цена по процесния договор за наем повече от дела му в съсобствеността за периода от м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г.; 3/ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС П. П. П., е осъден да заплати на Л. С. М. 1433,13 лева, представляващи получена част от наемна цена по процесния договор за наем повече от дела му в съсобствеността за периода от м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г.; 4/ основание чл. 30, ал. 3 от ЗС П. П. П. е осъден да заплати на Б. Л. М. 298,56 лева, представляващи получена част от наемна цена по процесния договор за наем повече от дела му в съсобствеността за периода от м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г.; 5/ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС З. П. П. е осъдена да заплати на Л. С. М. 1433,13 лева, представляващи получена част от наемна цена по процесния договор за наем повече от дела й в съсобствеността за периода от м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г.; 5/ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС З. П. П. е осъдена да заплати на Б. Л. М. 298,56 лева, представляващи получена част от наемна цена по процесния договор за наем повече от дела й в съсобствеността за периода от м. 11.2011 г. – м. 12.2014 г. Въззивният съд е приел, че в исковата молба е поддържано, че между страните съществува съсобственост върху недвижим имот, който е бил предмет на договор за наем и е заявено искане ответниците да възстановят недължимо получени суми от наем в размер над съответния на притежаваните от тях идеални части. Съдът е счел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на така предявените искове по чл. 59 ЗЗД е неправилна, а приложение следва да намери разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, доколкото част съсобствениците в общата вещ са получили приход от нея, който следва да се разпредели съответно на притежаваните от всички съсобственици дялове. В този случай съдът е постановил допустимо, но неправилно решение. Прието е за установено, че Л. Б. М. е придобила по време на брака си с Л. С. М. фотоателие и магазин, находящи се в [населено място], [улица], със застроена площ от 48,70 кв.м., състоящ се от търговска зала, лаборатория, санитарно-битов възел, заедно с таванско помещение над магазина, със застроена площ от 48,70 кв.м., заедно с 48,70/467 кв.м. ид.ч. от дворно място, в което е построен магазинът, съставляващо УПИ *-* от кв. 189 по плана на [населено място]. Приобретателката е починала на 16.03.2005 г. и е наследена от преживелия си съпруг – Л. М., и двамата си синове – Б. М. и М. М.. С влязло в сила постановление за възлагане ответникът П. Г. П. е придобил по време на брака с Г. И. П. 1/4 ид.ч. от процесния магазин, продаден на публична продан за погасяване на задължение на М. М.. Съдът е констатирал, че с влязло в сила решение от 13.12.2017 г. по гр.д.№32147/2016 г. на СРС е признато за установено по отношение на Л. М. и Б. М., че П. Г. П. и Г. П. не са собственици на ид. част над 1/6 до 1/4 от процесния недвижим имот. Като безспорно между страните е прието обстоятелството, че на 13.03.2007 г. между М. М., лично и като пълномощник на Л. М., Б. М. и „Авенир Телеком“ ЕООД е сключен договор за наем на процесния имот при месечна наемна цена от 2300 евро. С Анекс № 3 от 01.10.2012 г., сключен между наемодателите Л. М., Б. М. и П. Г. П. и наемателя „Авенир Телеком“ ЕООД наемната цена е променена на 3000 лева, считано от 01.11.2012 г. Между страните не е спорно и обстоятелството, че П. Г. П. е получил сумата 10748, 41 лева, която е повече от тази, която е дължима наемна цена за притежаваната от него 1/6 ид.ч. от имота. В заключение е посочено, че ирелевантно за изхода на делото е дали наемната цена е платена само на П. Г. П., или и на неговата съпруга – първоначалната ответница Г. П., доколкото получените суми от наем са свързани с управлението на общата вещ. Освен това такова възражение е заявено за първи път във въззивната жалба, поради което е и преклудирано. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 2 от ТР №1/2013, ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределянето на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират доказателства /чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК/. Оттук следва, че не във всички случаи на неправилно дадена от първата инстанция правна квалификация, въззивният съд е длъжен да дава указания на страните, а само в хипотеза, когато в резултат на неправилно определената правна квалификация са дадени неточни указания. В случая съдът е приел, че няма необходимост от даване на нови указания относно разпределяне на доказателствената тежест относно правнорелевантните факти, поради което е извършил преквалификация на предявените искове в решението си по същество. В установената съдебна практика е прието, че когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация в рамките на очертания от въззивната жалба предмет, като изложи собствени мотиви, което в случая е сторено. Ето защо по поставения въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос от изложението към касационната жалба също не може да предпостави допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Той засяга неговата правилност, доколкото е отнесен към правния извод на съда относно характера на недължимо получената наемна цена от П. Г. П. и неговата съпруга Г. И. П.. Дали придобитата с възлагателно постановление 1/6 ид.ч. от процесния имот е в режим на СИО, респ. дали получаваната недължимо наемна цена за частта над 1/6 до 1/4 ид. ч има личен характер за П. Г. П., са въпроси по съществото на спора. Освен това въззивният съд е констатирал, че възражения в тази посока са релевирани от настоящите касатори едва с въззивната жалба, поради което са преклудирани. И по третия въпрос не се констатира наличие на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.Той е дал отговори на всички релевантни оплаквания във въззивната жалба. Не са налице сочените основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Решението не е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск, доколкото съдът е квалифицирал предявените искове по чл. 30, ал. 3 ЗС, съобразявайки заявеното в обстоятелствената част на исковата молба и претенциите, посочени в нейния петитум. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за нарушение на материалния закон на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и в тази част, като не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, чл. 13 и чл. 5 ЗВЕРБ., касаторите П. Г. П., П. П. П. и З. П. П. следва да заплатят на Л. С. М. и Б. Л. М. разноските по делото съответно от 460,16 евро и 204, 52 евро, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.