Определение № 1036 от 06.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3399/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК за проверка допустимостта на касационното обжалване на въззивно решение №133/25.03.2015 г. постановено по гр.д. № 139/2015 г. на Окръжен съд [населено място] ,обжалвано с касационна жалба на Общински драматичен театър „Апостол К.” Д.. С обжалваното решение е потвърдено решение №491/23.12.2014 г. по гр.д. № 1161/2014 г. на Димитровградския районен съд, с което уволнението, извършено със Заповед №65/11.08.2014 г. на осн. чл. 328,ал.1,т.11 КТ, е признато за незаконно и заповедта е отменена, К. Х. М. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „експерт реклама” в Общински драматичен театър „Апостол К.”, Д. и театъра е осъден да и заплати сума в размер на 2 777,20 лв. обезщетение по чл. 255,ал.1 КТ за четири месеца, ведно със законната лихва, считано от 11.08.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от страна,която има право и интерес от обжалване на решението и срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване по чл. 280,ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.С нея е представено изложение за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК. Върховният касационен съд с оглед правомощията по чл.288 ГПК, приема следното: В представеното Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване касаторът е формулирал четири правни въпроса като е посочил, че в обжалваното решение същите са разрешени в противоречие със задължителна практика на ВКС, като по този начин се е позовал на допълнителното основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК. Първият въпрос е некоректно формулиран, доколкото включва твърдение, което не отговаря на обективните факти по делото и с оглед на това няма характеристиката на правен въпрос по см. на чл. 280,ал.1 ГПК / виж т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г. При доклада на делото първоинстанционният съд е възпроизвел наведените от ищцата твърдения, които касаят недобросъвестно упражняване на работодателска власт и могат да се квалифицират като „злоупотреба с право” и е разпределил доказателствената тежест като е указал, че ответникът следва да установи законосъобразността на уволнението. Предвид презумпцията по чл. 8,ал.2 КТ за добросъвестност при осъществяването на трудовите права, за съда не съществува задължение да указва на работодателя да представи доказателства, че при извършеното уволнение е действал добросъвестно.В. съд не е бил длъжен да изготви нов доклад с ново разпределение на доказателствената тежест, доколкото с оглед казаното това не е била необходимо и на второ място доколкото не е въведено като изрично оплакване във въззивната жалба. В този смисъл въззивното решение не е постановено в противоречие с т.2 от ТР № 1/2013 г. ОСГТК ,както се твърди в изложението. Предвид несъответствието на въпроса с данните по делото относно процесуалните действия на съда, не следва да се обсъжда дали е налице противоречие с другата посочена от касатора задължителна практика на ВКС / решения по чл. 290 ГПК/. Вторият въпрос: „Длъжен ли е работодателят да мотивира обективната необходимост от въвеждането на промени в изискванията за изпълнение на длъжността, заемана от уволнения служител обективирано в новата длъжностна характеристика „ също не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280,ал.1, доколкото не е бил предмет на разглеждане във въззивното решение препращащо на осн. чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Решаващият съд приема, че правото на работодателя да промени изискванията за заемане на длъжността е упражнено превратно, тоест налице е злоупотреба с право, доколкото при комплексната преценка на установените по делото доказателства не се установява, че промените са въведени с оглед нуждите на работата, а не поради факта, че същият не е обективирал в заповедта за уволнение или по някакъв друг начин необходимостта от промяна в тези изисквания. Останалите два въпроса касаят изложените от първоинстанционния съд съображения /към които въззивната инстанция препраща/, относно това, че в случая е налице хипотеза на съкращаване на щата, доколкото новата длъжностна характеристика се възлагат нови трудови функции.С оглед на това съдът е приел, че не е налице посоченото в заповедта правно основание за уволнение поради което и поради това, същата се явява незаконна. Доколкото основните изводи на съда за незаконосъобразност на уволнението са за това, че същото е осъществено при злоупотреба с право, така поставените въпроси не се явяват обуславящи за изхода на спора и касационното обжалване не следва да се допуска без да се обсъжда изпълнението на някой от допълнителните критерии / основания / за допустимост по чл.280,ал.1 ГПК. За проверка допустимостта на решението следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която обезщетението по чл. 225,ал.1 ГПК е присъдено, считано от датата на заповедта за уволнение - 11.08.2014 г. ,вместо от датата на исковата молба, 09.10.2014 год. ,както е поискано. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.