Определение № 1831 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1924/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. М. срещу решение № 22 от 19.02.2024 г., постановено по в.гр. д. № 366/2023 г. по описа на Окръжен съд- Кърджали, с което е потвърдено решение № 482/27.10.2023 г., постановено по гр.д. № 361/2023 г. по описа на Кърджалийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от М. А. М. срещу А. А. М. и С. А. М. иск по чл.124 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик по наследство на 1/3 идеална част от недвижим имот, представляващ ПИ, намиращ се в урбанизираната територия на [населено място], общ. К., с площ 1 611.00 кв.м., ведно с построените в него масивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ 86.00 кв.м., състояща се от три стаи, коридор, кухня и баня с тоалетна, паянтова жилищна сграда на един етаж, със застроена площ 65.00 кв.м., състояща се от две стаи и коридор и полумасивна стопанска постройка със застроена площ 19.00 кв.м., като неоснователен. Касационният жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение при формиране на правните изводи по спора като не е обсъдил събраните по делото доказателства. Поддържа, че по делото е установено, че ищецът е собственик по наследство на 1/3 идеална част от процесния недвижим имот, че до 1992 г. е живял в къщата със семейството си. Поддържа, че е установено, че през 1992 г. заминал за Република Турция, но всяка година се е връщал със семейство си в тяхната къща. Поддържа, че общият им наследодател А. М. А. е починал на 12.03.2003 г., а майка им А. А. е починала на 10.03.2023 г. Оспорва ответниците да са придобили правото на собственост по давност върху процесния имот, защото ищецът и семейството му живеят и владеят същия. Поддържа, че като не е обсъдил всички обстоятелства имащи значение за правилното решаване на делото въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение в противоречие с принципите на ГПК и по този начин е допуснал съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на постановения съдебен акт. Моли обжалваното решение да бъде отменено, както да бъде отменено и потвърденото решение на Районен съд- Кърджали и да бъде постановено решение, с което предявения установителен иск за защита на право на собственост да бъде уважен. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на разпоредбите на 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Сочи, че обжалваното решение е допустимо, но неправилно, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Развива съображения, че съдът не се е произнесъл при съобразяване на всички събрани по делото доказателства и е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Ответниците по касационната жалба, ответници в производството, А. А. М. и С. А. М., представлявани от адвокат Б., са депозирали писмен отговор на касационната жалба, с който оспорват жалбата като неоснователна. Възразяват, че въззивното решение не следва да се допуска до касация, тъй като в изложението на касационните основания за допускане на касационно обжалване не са посочени въпроси, които да дават основание за допускане на жалбата до касационно обжалване. Възразяват, че са развити съображения само по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, които са неоснователни. Поддържат, че не е формулиран ясен и конкретен въпрос по прилагането на закона и развитието на правото, на който въззивният съд да е отговорил и то неправилно. По същество считат касационната жалба за неоснователна и молят, ако бъде допуснато въззивното решение до касация, същото да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна – ищец по предявен иск за собственост, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна за безспорно установено в производството, че ищецът М. М., ответникът А. М. и свид. Г. А. А. са братя и сестра - синове и дъщеря на А. и А. А.. Приел е за установено, че с нотариален акт за констатиране на собственост върху недвижим имот, придобит по давност №43/10.03.2009 г., дело №242/2009 г. на помощник-нотариус по заместване при нотариус с рег. № 020 на Нотариалната камара, ответникът А. А. М. е признат за собственик на процесния ПИ, намиращ се в урбанизираната територия на [населено място], ЕКАТТЕ *, общ.К., с площ 1 611.00 кв.м., ведно с построените в него масивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ 86.00 кв.м., състояща се от три стаи, коридор, кухня и баня с тоалетна; паянтова жилищна сграда на един етаж, със застроена площ 65.00 кв.м., състояща се от две стаи и коридор, и полумасивна стопанска постройка със застроена площ 19.00 кв.м., при описани граници на имота. От съвкупния анализ на разпитаните по делото свидетели -свид.М., свидМ., свид. А. и свид.А.-сестра на страните, въззивната инстанция, подобно на първоинстанционния съд, приема за установено в производството, че през 1965 г. бащата на ищеца и на първия ответник - А. М. А. купил процесния недвижим имот, в който първоначално имало стара къща от около 86 кв.м., в която живеело цялото семейство до 1972 г., когато в същия двор построили нова къща, в която в заживели двамата сина- М. и А., първоначално сами, а в последствие и със семействата си. Ищецът М. М. със семейството си напуснали процесния имот още през 1982 г., първоначално да обработват във вътрешността на страната тютюн, а в последствие през 1992 г. заминали и за Р.Турция, като не са се връщали в [населено място] около седем години, а след това идвали от време на време. Според свид. Г. А., сестра на страните, от този момент - от 1992 г. А. останал сам в процесния имот, а според свид. А. от този момент той започнал да работи и двора. Свидетелите установяват, че към настоящия момент най- старата къща не съществува, като ответникът А. изградил нова едноетажна къща от около 80 кв.м. Съществуващата стопанска постройка, която родители им ползвали за животни, ответникът А. измазал и подновил, направил нова ограда и хубава порта. Според свид. Г. А., тя от родителите си знаела, че те дали много пари на големия брат М. за живота в Турция, като казали, че на малкия брат оставят имота в България, защото той ще ги гледа на старини. Свидетелката установява и факта, че ищецът е знаел, че процесният имот остава на А., защото когато той идвал в България, оставал на гости или у А., или в нейния дом, който бил в съседното село. Съдът е приел за установено от свидетелските показания, че до тяхната смърт ответникът А. М. полагал грижи и за баща си, и за майка си. Съдът е посочил,че тези показания се подкрепят от показанията на свид. А.-първи братовчед на страните, който установява, че от баща им чул, че родителите на страните са дали пари М., както и че той/ М. М./ е знаел, че наследственият имот остава на малкия брат А. и нямал претенции, защото знаел, че за старите родители следва да се грижи малкия син, това бил техният обичай. При така установените факти въззивният съд е приел за обоснован извода,че още приживе наследодателят на страните –техният баща А. М. А. е предал владението на процесния имот на А., като е имало разбиране в семейството къщата да остане за А., който от своя страна следва да се грижи за родителите си. Приел е, че А. е упражнявал владелческа власт и е стопанисвал процесния имот, изразяващо се в работа по дворното място повече от десет години, изградил е от основите на старата къща нова със собствени средства, изградил е ограда, ремонтирал е стопанска постройка, както и че ответникът е манифестирал явно спрямо всички собственическото си отношение към имота, в това число и чрез снабдяването си с нотариален акт за собственост на недвижимите имоти по силата на изтекло в негова полза давностно владение още преди 2009 г. Въззивният съд е посочил съответна съдебна практика в подкрепа на своите изводи- решение №60/07.06.2018 г., по гр.дело №2420/2017 г. по описа на І г.о. на ВКС, постановено при сходни факти. Въззивният съд е формулирал извод, че от свидетелските показани недвусмислено се установява, че и майката на страните, починала 2023 г., приживе е изразила воля да предаде своето владение върху процесния имот на своя малък син, с оглед семейните обичаи. По изложените съображения въззивната инстанция е направила извод,че ответниците са придобили процесния имот по давност и поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции е потвърдила първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна формулировка на поставения правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като въпросът определя границите на проверка и произнасяне на касационната инстанция. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. От представеното по делото изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се установява, че липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда. Наведени са основания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради твърдени процесуални нарушения и оплаквания по съществото на спора, във връзка с обсъждането на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по допустимостта на касационното обжалване. Доводите, че обжалваното решение е неправилно могат да бъдат проверени при допускане на решението до касация, когато касационният съд има право да провери решението за пороците, визирани в чл.281 от ГПК, но само след осъществяване на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК или при условията на чл.280, ал.2 от ГПК. Във фазата по селекция на касационната жалба касационният съд не може да проверява възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, обоснованост на съдебното решение, както и правилното приложение на материалния закон, освен в хипотезата на очевидна неправилност. Непосочването на правни въпроси от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика, изводими от текста на самото решение. При разглеждането на правния спор въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните и е обосновал изводи при спазване на правилата на формалната логика. Съдът е обсъдил целия доказателствен материал, проследявайки пораждането и прехвърлянето на спорните права между наследодателите на ответниците и самите ответници, проследил е развитието на техните отношения и съответно настъпилото придобиване и загубване на права върху спорните сега имоти. Въззивният съд в съответствие с неговите правомощия на инстанция по същество е извършил собствена правораздавателна дейност, изцяло съобразена с практиката на ВКС. Съдът е приел след преценка на събраните по делото доказателства за безпротиворечиво установен факта, че процесният имот е бил собственост на бащата на страните, както и е приел за установен от събраните свидетелски показания факта, че приживе наследодателите на страните- техни баща и майка- са предали владението на процесния имот на ответника А. М.. Съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Константна е практиката на ВКС, съгласно която се приема, че с посочената норма в полза на владелеца е установена оборима презумпция и в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой, е да докаже, че го държи за другиго. Презумпцията на чл.69 от ЗС се счита за оборена тогава, когато основанието, на което първоначално е придобита фактическата власт изключва своенето на вещта. По делото е проведено пълно и категорично доказване, че фактическата власт върху имота ответникът е придобил със съгласието и по волята на предишния собственик, за което не е необходимо да се извършва формално действие на разпореждане с имота. В този случай основанието, на което е получил фактическата власт ответникът върху имота не оборва ползващата го презумпция за това, че упражнявайки фактическата власт върху спорната сега вещ, той я владее. Съществува безпротиворечива практика на ВКС, цитирана и от въззивния съд, за това, че когато собственик е предал на лице, което би придобило качеството на негов наследник след смъртта му, владението на свой имот, то това лице от момента на предаването на владението установява собствена фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В случая от разпитаните свидетели се установява не само, че общите на страните наследодатели са предали на ответника владението на процесния имот, но и че това тяхно действие е било известно на ищеца и че той не се е противопоставял на владението на ответника върху имота. Приел е, че с оглед събраните гласни доказателства, ответникът е доказал, че е упражнявал фактическа власт върху имотите явно, необезпокоявано и постоянно за период повече от десет години с намерение да ги свои, т. е. предприел е такива активни действия, които по смисъл и съдържание отричат правата на собственост на други лица и са достигнали до знанието на ищеца, а същевременно ищецът не е ангажирал доказателства, с които да обори презумпцията по чл. 69 ЗС, ползваща ответника и да установи, че ответникът е държал вещта за ищеца, без да я свои. В практиката си ВКС трайно прилага посочените по-горе разрешения, при която владението е било предадено, включително и в хипотези като разглежданата от собственик, и съответно е било упражнявано от момента на установяването на фактическата власт с намерението да бъде придобита собствеността при липса на данни за наличие на основание, което да определя тази фактическа власт като държане. В този случай, при необорена презумпция по чл.69 от ЗН, следва да се приеме, че ответникът придобива право на собственост с изтичането на 10-годишен период на давностно владение, което е станало преди предявяването на исковата молба. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.