Определение № 1354 от 31.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 335/2023 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. П. Р., чрез адвокат К. Н., срещу решение № 2224/12.08.2022 г. по в.гр.д. № 9474/2021 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 20099043/19.04.2021 г. по гр.д.№ 46746/2020 г. на Софийски районен съд в частта, в която е отхвърлен иск по чл.439, ал.1 ГПК на И. П. Р. против „ОТП Факторинг България" ЕАД, да се признае, че не дължи на „Банка ДСК" ЕАД поради изтекла погасителна давност сума от 10 373,22 лева - главница по договор за кредит от 04.07.2012 г., ведно с непогасена законна лихва към 11.12.2019 г. в размер на 2151,06 лева и съдебни разноски от 500,78 лева, за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 23.01.2014 г. по ч.гр.д.№ 2375/2014 г., и е образувано изпълнително дело № 20147870400051 по описа на ЧСИ М. Д., а впоследствие вземането е прехвърлено от „Банка ДСК" ЕАД на „ОТП Факторинг България" ЕАД с договор за цесия. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Съставеният протокол на ЧСИ, в който е посочено, че длъжникът се е запознал с образуваното дело и с извършените към този момент изпълнителни действия, прекъснал ли е давността по чл.116, б. „а" от ЗЗД? Според касатора, въпросът е разрешен в противоречие със съдебната практика в т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и ТР от 14.10.2022 г. по тълк.д.№ 4/2019 г. От „ОТП Факторинг България" ЕАД чрез юрисконсулт Н. К. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване и претендира юрисконсултско възнаграждение. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че по изп.дело № 20147870400051 на ЧСИ М.Д. е съставен протокол от 17.02.2014 г., с изявление на солидарния длъжник И. П. Р., която след като се запознала с извършените изпълнителни действия е приела да изпълнява на части - всеки месец до 15-то число по 250 лв. до пълното погасяване на задължението. Съдът е установил, че плащания са извършвани в периода от м.03.2014 г. до м.07.2019 г., за които на длъжника И. П. Р. е издадено удостоверение, че вземането по изпълнителното дело се погасява от нея чрез ежемесечни вноски. Според мотивите на съда, въз основа на протокола от 17.02.2014 г., са били извършени доброволни плащания, а до датата на провеждане на устните състезания не е изтекъл 5-годишен срок от последното плащане, поради което предявения иск на основание чл.439, ал.1 ГПК е неоснователен. При проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира че поставеният въпрос обуславя изхода на делото и волята на съда в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС поради следното: Въз основа на събраните по делото доказателства, въззивният съд е установил релевантните за спора обстоятелства, споделил е мотивите на първоинстанционния съд и е препратил към тях, съгласно чл.272 ГПК, а в допълнение е акцентирал върху разрешението по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Според решаващия състав са налице предпоставките за прекъсване на погасителната давност по изпълнителното дело в хипотезата на чл.116, б.„а" ЗЗД, с оглед изявленията на длъжника в протокола от 17.02.2014 г. и извършените от него ежемесечни плащания. Крайните изводи на съда са в съответствие с разясненията по т.10 на тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, че давността се прекъсва и когато в хода на принудителното изпълнение длъжникът признае вземането. С ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г., ОСГТК на ВКС се приема, че изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора. Прекъсващо погасителната давност по чл.116, б. „а" ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Даденото в случая разрешение от въззивния съд, че направените редовни плащания по изпълнителното дело в периода м.03.2014 г. - м.07.2019 г. е действие, с което се признава дълга към кредитора, в този смисъл, не е в противоречие на задължителна практика на ВКС /така определение № 310/19.04.2021 г. по гр.д.№ 241/2021 г., III г.о./. Отделно, висящността на изпълнителното производство прекъсва давността, съгласно задължителнитепостановки на ППВС № 3/18.11.80 г., тъй като указанията на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, т.10 се прилагат от постановяването му, вкл. за неприключилите и висящи към 26.06.2015 г. изпълнителни производства, според ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020, ОСГТК на ВКС. По аргумент от чл.115, ал.1, б."ж." ЗЗД, в този смисъл, следва да се приеме, че от датата на последното извършено плащане по изп.дело № 20147870400051 на ЧСИ М.Д. - м.07.2019 г., до подаване на исковата молба - 29.09.2020 г., не е изтекла 5-годишна давност, а формулираният от касатора въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От ОТП Факторинг България" ЕАД чрез юрисконсулт Н. К. са поискани разноски за юрисконсултско възнаграждение, които с оглед изхода на спора следва да се присъдят в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение