Определение № 50664 от 02.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2633/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. М. от [населено място] против постановеното по реда на чл. 294 ГПК решение № 32 от 21.05.2021 г. по в. т. д. № 234/2020 г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 342 от 19.12.2018 г. по т. д. № 417/2017 г. на Бургаски окръжен съд, е признато за установено по отношение на касатора, че същият дължи на „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] сумите: 173 756.87 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 08.11.2005 г.; 24 847.20 евро - договорна лихва върху главницата за периода от 18.07.2014 г. до 02.06.2017 г.; 2 023.07 евро – обезщетение за забава в размер на 3% лихвена надбавка върху просрочените вноски за периода от 18.07.2014 г. до 02.06.2017 г.; 627.48 евро – обезщетение за забава в размер на 10 % лихвена надбавка върху неиздължената главница за периода от 22.06.2017 г. до 04.07.2017 г.; 983.28 лв. – разходи по договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 05.07.2017 г. до окончателното й изплащане, които суми са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 250 от 06.07.2017 г. и изпълнителен от 07.07.2017 г., издадени по ч. гр. д. № 427/2017 г. на Поморийски районен съд. В касационната жалба се твърди недопустимост на въззивното решение поради допуснато нарушение на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касаторът излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че е налице пълен идентитет между претенциите по чл. 422, ал. 1 ГПК, предмет на настоящото дело, и претенциите за главница, договорна лихва, санкционна лихва и законна лихва по процесния договор за кредит, отхвърлени с влязло в сила решение № 117 от 10.12.2014 г. по т. д. № 298/2014 г. на Бургаски апелативен съд, респ. че е налице частичен идентитет по отношение на вноските с настъпил падеж към момента на постановяване на решението по първото дело. Освен това, счита, че обжалваният акт е недопустим и поради недопустимост на предявения иск, произтичаща от произнасянето по нередовна искова молба, доколкото в нея не се съдържат фактически твърдения и основания за извършената капитализация на лихви към главницата. В касационната жалба са заявени доводи и за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради необоснованост. Оплакванията са за това, че е нарушена императивната норма на чл. 299, ал. 1 ГПК; че не е обсъдено заявеното от ответника възражение за недопустимост на иска досежно вноските с настъпил падеж и възражението му, че по делото не е представен погасителният план към процесния договор за кредит; че е кредитирано заключението на счетоводната експертиза, без същото да е преценено с оглед останалите доказателства и при липсата на представен погасителен план; че искът е останал недоказан. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: Процесуалноправни въпроси: “ 1. С оглед забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаемост на спор, решен с влязло в сила решение, допустим ли е предявен от кредитора по договор за банков кредит установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК при наличието на влязло в сила решение между същите страни, с което е отхвърлен изцяло иск на кредитора, предявен на същото правно основание по същия договор за кредит; 2. С оглед забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаемост на спор, решен с влязло в сила решение, допустим ли е предявен от кредитора по договор за банков кредит установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК при наличието на влязло в сила решение, с което е отхвърлен изцяло иск на кредитора, предявен на същото правно основание, по същия договор за кредит в частта на повторно предявения иск, с която се претендират погасителните вноски с настъпил към момента на приключване на устните състезания по предходното дело падеж и допустимо ли е тези вноски да бъдат предмет на нов, повторно предявен иск; 3. Допустим ли е предявеният по чл. 422, ал. 1 ГПК иск, когато към главницата по договор за банков кредит са капитализирани (прибавени) договорни лихви, в случай, че в заявлението по чл. 417 ГПК приложеното към него счетоводно извлечение на банката не е отразена информация за капитализираните към главницата лихви и движението по сметката по кредита във връзка с това капитализиране, а в исковата молба не са въведени фактически твърдения (основания) за извършената капитализация и капитализираните към главницата лихви се претендират в нейния петитум като част от глобална главница; 4. При предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване на задължения по договор за банков кредит, длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по същество във връзка с погасителния план към договора за кредит, като част от доказателствата по делото. Материалноправни въпроси: 1. При предявен иск по чл. 422 ГПК за установяването на съществуването на вземания – всички дължими вноски за главница, договорни лихви, санкционни лихви и наказателни лихви по договор за банков кредит, какво е правното значение на погасителния план към този договор, негов съществен и необходимо присъщ елемент ли е и неговото представяне като доказателство по делото необходимо условие ли е за провеждането на пълно и главно доказване на предявения иск; 2. Погасителният план, като част от съществените договорни клаузи към договора за банков кредит, следва ли да бъде подписан от страните по договора“. Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а в условията на евентуалност – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), като по отношение на втория материалноправен въпрос поддържа само основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се позовава на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС и на решения по чл. 290 ГПК. Ответникът по касация – „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения е изложил в писмен отговор от 09.11.2021 г. Не претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт при новото разглеждане на делото след връщането му от Върховен касационен съд с решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. въззивният съд е приел, че: Страните са обвързани от договор за банков кредит от 08.11.2005 г., с който банката е отпуснала на ответника сума в размер на 200 000 евро за закупуване на недвижим имот със срок на издължаване 288 месеца, която сума е усвоена изцяло; На 26.11.2009 г. е сключено допълнително споразумение, в което страните са определили размера на дълга към този момент, формиран от: 190 603.10 евро – остатък от главницата; 11 208.66 евро – дължима редовна лихва и 3 963.77 евро – дължима наказателна лихва, за част от която, в размер на 2 859.30 евро, кредиторът се е отказал; В споразумението е уговорен нов погасителен план и гратисен период, както и право на банката да капитализира непогасената част от лихвата към остатъка от главницата на кредита и е посочено, че към този момент размерът на лихвата по кредита е 10.20 %, като, с препращане към Общите условия за предоставяне на жилищни кредити, страните са приели, че кредитът се олихвява с лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка с право на кредитора едностранно да променя базовия лихвен процент; Кредитът е обслужван до 18.06.2010 г., когато е извършено последното плащане по него; По подадено от банката заявление по чл. 417 ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение; С оглед подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК, е образувано т. д. № 268/2013 г. на Бургаски окръжен съд, като по въззивна жалба срещу постановеното по него решение е образувано в. т. д. № 298/2014 г. на Бургаски апелативен съд, приключило с решение за отхвърляне на предявените искове поради ненастъпила предсрочна изискуемост на заявените вземания; На 02.06.2017 г. на кредитополучателя е връчена нова покана за изпълнение, с която същият е уведомен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като банката е подала ново заявление по чл. 417 ГПК; Въз основа на същото е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 427/2017 г. на Поморийски районен съд, като във връзка с депозирано от длъжника възражение по чл. 414 ГПК е образувано настоящото исково производство. Въззивният съд, в съответствие и с приетото в отменителното решение на ВКС, е преценил за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на предявения иск на основание чл. 299, ал. 1 ГПК поради разрешаване на същия спор с влязло в сила решение. Приел е, че решението, с което е отхвърлен предявеният през 2013 г. иск на банката, не формира сила на пресъдено нещо за съществуването на вземания по договора за кредит, тъй като, макар и постановено между същите страни и във връзка със същия договор за банков кредит, то има различни обективни предели – предходният иск е отхвърлен единствено поради това, че вземанията, предмет на заповедта за изпълнение, не са изискуеми заради ненастъпила предсрочна изискуемост, без да е обсъждана поотделно изискуемостта на вноските с настъпил падеж и на тези, за които кредиторът се е позовавал на предсрочна изискуемост. Като основателен обаче въззивната инстанция е счела доводът на ответника за неравноправност на клаузата на чл. 24.3 от Общите условия, съгласно която банката има право едностранно да променя лихвения процент. Изводът за неравноправност е аргументиран с това, че в договора липсва формулиран ясен механизъм и параметри на промяната на цената на финансовата услуга, като по този начин банката си е осигурила безпрепятствена възможност с неограничена дискреция едностранно да променя лихвата във вреда на потребителя. Преценка за неравноправност и съответно за нищожност е извършена и по отношение клаузата на чл. 2.3 от допълнителното споразумение от 26.11.2009г., съдържаща уговорка за анатоцизъм, съгласно която непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата. С оглед нищожността на посочените клаузи, съдът е приел, че при преценката за дължимостта на сумите следва да се отчете състоянието на дълга съгласно първоначалното съдържание на договора за кредит досежно предоставена сума и уговорена възнаградителна лихва, като се игнорират промените, породени от прилагането на нищожните клаузи. При съобразяване на задължителните указания в Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, съдебният състав е приел, че вземането на банката по договора за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената сума и лихвата, считано от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, като за периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по действалия към този момент погасителен план. Въззивният съд е счел за неоснователно заявеното от ответника по исковете твърдение за липса на погасителен план към първоначалния договор за кредит. Посочил е, че с исковата молба е представен погасителен план, представляващ неразделна част от договора за кредит, като срещу относимостта на същия именно към процесния договор за кредит не е било направено своевременно възражение. При изчисляване на дължимите суми решаващият състав е съобразил заключението по допуснатата при новото разглеждане на делото счетоводна експертиза. Приел е обаче за частично основателно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, съответно – за вноските по главницата за периода до 18.07.2012 г. и за възнаградителната лихва – за периода до 18.07.2014 г., както и наказателната лихва за периода преди 05.07.2014 г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че съществува вероятност атакуваното решение да е недопустимо като предпоставка за допускането му до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, в каквато връзка са и преобладаващата част от поставените от касатора процесуалноправни въпроси (въпроси №№ 1, 2 и 3). Изцяло следва да бъде споделен изводът на въззивния съд и приетото в отменителното решение на ВКС, че претенцията е допустима, тъй като не е налице тъждество по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК в предмета на спора по настоящето дело и предмета на спора, разрешен с влязло в сила решение в. т. д. № 298/2014 г. на Бургаски апелативен съд. Макар да са между същите страни, във връзка със същия договор за банков кредит и да са предявени по същия процесуален ред – чл. 422, ал. 1 ГПК, претенциите по двете дела се основават на различни правопораждащи факти: съответно за първото производство – автоматично настъпила предсрочната изискуемост на кредита през 2010 г. преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1053/2011 г. на Поморийски районен съд, а за настоящото производство – обявяване на предсрочна изискуемост на кредита на 02.06.2017 г. преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 427/2017 г. на Поморийски районен съд. Различните основания на исковете обуславят допустимост на новото исково производство по чл. 422 ГПК и съответно допустимост на обжалваното въззивно решение. Въззивното решение не е евентуално недопустимо и с оглед твърдението на касатора за нередовност на исковата молба, произтичаща според него от това, че посочената в петитума сума за главница е формирана чрез капитализиране на лихви, за което обаче няма наведени твърдения. За да е редовна исковата молба, достатъчно е да е посочено основанието, от което се извежда съществуването на претендираното с петутима вземане, което в случая е изпълнено, доколкото са наведени твърдения относно правопораждащите факти – договор за кредит и допълнително споразумение към него. Що се отнася до начина, по който е формирана претендираната главница, това е въпрос, относим към преценката на доказателствата и съответно към правилността, а не към допустимостта на съдебния акт. В този смисъл е и приетото от ВКС при първото разглеждане на делото, което изцяло се споделя от настоящия състав. Допускане на касационното обжалване не може да обоснове и последният процесуалноправен въпрос (№ 4). Същият е относим към правилността на въззивното решение, тъй като обективира оплакване на страната за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция във връзка със събиране и обсъждане на доказателствата. Отделно от това, въпросът не кореспондира с мотивите на обжалвания акт – основан е на твърдението, че първоначалният погасителен план към процесния договор за кредит не е бил представен по делото, което не е възприето от решаващия състав. Въззивният съд е счел, че първоначалният погасителен план е представен с исковата молба като неразделна част от процесния договор за кредит, като относимостта му именно към този договор за кредит не е била оспорена от ответника. К. контрол не може да бъде допуснат и по поставените в изложението материалноправни въпроси поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите нямат характер на обусловили изхода на конкретното дело, тъй като въззивното решение изобщо не съдържа произнасяне по тях. Решаващият състав не е изразил становище нито за значението на погасителния план – дали е „съществен елемент“ на договора за кредит, нито за това дали следва да бъде подписан от страните по договора. Още повече, че възражение за неподписването на плана не е било релевирано в хода на процеса, поради което съдът не е бил длъжен да обсъжда този въпрос. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, на ответника по касация не се присъждат разноски за настоящото производство поради липса на направено искане. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК