Определение № 629 от 11.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 363/2026 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.2 ГПК.

Образувано е въз основа на подадената частна жалба от Д. И. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. против разпореждане № 112 от 29.01.2026г. на председател на Четвърто отделение при Гражданска колегия на ВКС, с което е отказано образуване на производство по преписка с вх.№ 50041 от 6.01.2026г. Счита същото за незаконосъобразно, постановено в нарушение на нормите на чл.7, чл.124 и чл.235 ГПК, чл.120 и чл.124 от Конституцията, в противоречие с решение на Конституционния съд и на ВАС, както и на чл.6 ЕКЗПЧ, поради което иска да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което да се образува производство.

Настоящият състав на Върховен касационен съд, като съобрази направеното искане, с оглед материалите по делото, съобразно закона и установената съдебна практика, намира подадената частна жалба за неоснователна поради следното:

Д. И. И. е подал жалба с вх.№ 52036 от 21.11.2025г., съдържаща искане Върховният касационен съд да установи противоречие между конкретно посочени от него актове, постановени от Върховния административен съд и Конституцията на Република България.

До молителя е изпратен отговор, с който е уведомен, че Върховният касационен съд няма компетентност за установяване на противоречие между актове, постановени от Върховния административен съд и Конституцията на Република България.

Постъпила е нова жалба от Д. И. И. с вх.№ 50041 от 6.01.2026г, с която се изразява несъгласие и отново се отправя искане за образуване на производство във Върховния касационен съд.

С обжалваното разпореждане № 112 от 29.01.2026г. на председател на Четвърто отделение при Гражданска колегия на ВКС, е постановен отказ. Мотивите са, че по съществото си искането е за преценка за конституционосъобразност на конкретни съдебни актове, което е извън правомощията на Върховен касационен съд.

Основният довод на жалбоподателя е за отказ от правосъдие. Позовава се на гарантираната на гражданите в чл.120, ал.2 от Конституцията и ТР № 21/1995г.на КС и ТР № 21/1995г.на КС обща обжалваемост на всички административни актове, които ги засягат. Счита, че с постановения акт са допуснати нарушения както следва:

• на чл.7 ГПК, установяващо задължение на съда да се произнесе по всяко искане, подадено по надлежния ред,

• на чл.124 ГПК, установяващ допустимост на предявяване на установителен иск, при наличие на правен интерес,

• на чл.235 ГПК, доколкото не е налице произнасяне с определение или решение, а с разпореждане,

• на гарантираното с чл.6 ЕКЗПЧ право на достъп до съд и

• нарушение на чл.124 от Конституцията, управомощаващ Върховният касационен съд да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира направените възражения от жалбоподателя за неоснователни поради следните съображения:

Правомощията на Върховния касационен съд са изрично уредени в закона и те са както следва: съгласно чл.124 от Конституцията: „Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища“, съгласно чл.124 от Закона за съдебната власт – Върховният касационен съд приема тълкувателни решения при „противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона“ и съгласно чл.280 и сл.ГПК се произнася като касационна инстанция в определените от закона случаи. Правомощия за контрол на актове на Върховния административен съд и за даване на задължителни тълкувания на Конституцията – в какъвто смисъл е направеното от жалбоподателя искане, Върховният касационен съд няма.

Възраженията на жалбоподателя са неоснователни. В обжалвания акт не е допуснато нарушение нито на чл.7 ГПК, нито на чл.6 ЕКЗПЧ доколкото – страната е реализира правото си на достъп до съд и съдът се е произнесъл по подаденото от него искане /при наличие на осигурено и право на обжалване пред тричленен състав на съда/. Законовото изискване за произнасяне по всяко подадено искане не означава във всеки случай наличие на положително произнасяне с уважаването на искането, доколкото преди произнасянето по съществото на спора, съдът дължи проверка за редовност и допустимост. Нарушение няма и на чл.124 ГПК. Съгласно цитираната норма и установената съдебна практика, допустимо е предявяване на установителен иск при наличие на правен интерес. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера и в случая – при липса на компетентност на съда - такъв не може да се приеме, че е налице. Не е налице нарушение и на чл.235 ГПК, доколкото съдът се произнася с решение по съществото на спора и с определение при решаване на процесуални въпроси по хода на делото, а в случая извършената преценка касае възможността за образуване на производство, поради което и произнасянето е с разпореждане.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение