Определение № 487 от 03.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 541/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Л. В. като пълномощник на К. Н. Б., против въззивно решение № 485 от 19.11.2024 г. по в.гр.д. № 780/2024 г. на Русенския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 378 от 21.03.2024 г. по гр.д. № 5464/2023 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от К. Б. против З. Д. А. и К. Й. Б. иск за делба на поземлен имот с идентификатор *, с площ 562 кв.м, заедно с построената в него сграда с идентификатор *, със застроена площ 27 кв.м, на два етажа, и е потвърдено определение № 1483 от 15.04.2024 г. по гр.д. № 5464/2023 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлена молбата на адв. Л. В. като пълномощник на К. Б. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че делото не е разгледано съобразно доводите на страните и посочените от ответника в отговора на исковата молба възражения и обстоятелства, на които същите се основават, като при това не е дадена правна квалификация на същите и не е разпределена правилно доказателствената тежест. Сочи, че ответникът се е бранил с възражение за пълна трансформация на лично имущество, но не е посочил обстоятелства относно личния характер на средствата, с които е придобит процесния имот. Не е заявил възражение за липса на принос на съпругата, поради което за изхода на делото е било ирелевантно дали такъв е налице или липсва. Не е изследвал какви са били духовните и икономическите отношения между съпрузите по време на фактическата им раздяла, както и обстоятелството дали паричният влог на името на ответника е представлявал лично имущество, изключено от приложното поле на СИО, и дали размерът на средствата по влога е еквивалентен на продажната цена на имота.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поставя следните въпроси, за които твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1. При направено възражение от единия съпруг - ответник, за пълна трансформация на лично имущество по време на брака, следва ли той да установи личен характер на имуществото, послужило за придобиване на имота или следва да оборва приноса на другия съпруг- ищцата, в придобиване на имуществото. Евентуално - оборена ли е презумпцията при установен принос на ищцата в набавяне на част от средствата за заплащане на продажната цена на имота, както и при наличие на техни икономически отношения през време на фактическата раздяла и към кой момент се прави тази преценка. За наличие на фактическа раздяла, обуславяща липсата на съвместен принос, трябва ли да се изследват предпоставките на чл. 21, ал.2 СК и отношенията на съпрузите във всичките им форми - физически, духовни и икономически, и да се посочат конкретни факти и обстоятелства относно наличието или липсата на такива отношения. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 20 от 26.02.2021 г. по гр.д. № 1409/2020 г. на І г.о. на ВКС; решение № 32 от 02.07.2020 г. по гр.д. № 2562/2019 г. на ІІ г.о.; решение № 4 от 13.04.2020 г. по гр.д. № 1885/2019 г. на ІІ г.о.; решение № 146 от 18.10.2019 г. по гр.д. № 137/ 2019 г. на І г.о.

2. Определя ли се предмета на делото от наведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения, а също и предмета на доказване, и може ли съдът да разгледа непредявени възражения. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 48 от 19.06.2020 г. по гр.д. № 3081/2019 г. на І г.о.

3. За да се приеме, че не е установен произходът на средствата, с които е заплатена продажната цена на имота от единия съпруг, следва ли да се изследва дали паричният влог на съпруга и парите от заем са представлявали лично имущество на този съпруг, изключено от приложното поле на СИО и дали размерът на средствата по влога и заема е еквивалентен на продажната цена на имота. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр.д. № 914/2016 г. на ІІ г.о.; решение № 60104 от 23.12.2021 г. по гр.д. № 1214/2021 г. на І г.о; решение № 20 от 26.02.2021 г. по гр.д. № 1409/2020 г. на І г.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните, да анализира доказателствата в тяхната цялост и взаимна връзка, да направи собствени изводи и изложи мотиви. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ІV г.о.; решение № 20 от 26.02.2021 г. по гр.д. № 1409/2020 г. на І г.о.; решение № 49 от 16.08.2017 г. по гр.д.п № 3909/2016 г. на ІІ г.о.

Жалбоподателката поставя и въпрос, касаещ присъждането на разноски по делото, а именно: Правилно ли е съдът да присъди разноски по делото за двама адвокати, в смисъл на две адвокатски възнаграждения, когато страната е била представлявана в производството от двама адвокати, или се дължат разноски за един адвокат. Дължат ли се разноски за адвокатско възнаграждение в случай, че в съдебно заседание не са претендирани от страната, нито фигурират в представения списък на разноските.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация К. Й. Б. и З. Д. А. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на въззивното решение до касационна проверка по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

По делото е установено и не е било спорно между страните, че ищцата К. Б., жалбоподател в настоящото производство, и ответникът К. Й. Б., са бивши съпрузи. Сключили са граждански брак на 29.09.1985 г., който е прекратен с развод с решение по гр.д. № 4952/2005 г. на Русенския районен съд, влязло в сила на 10.02.2006 г.

Не е било спорно по делото, че с договор за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 112, т.Х, дело № 1507/22.12.2004 г. К. Б. е закупил от О. И. Б. - майка на ищцата, недвижим имот, представляващ лозе в землището на [населено място], м. „К.“, цялото от 559 кв.м, имот пл.№ *** по кадастрален план, заедно с построената в него сезонна постройка от 55 кв.м, и всички останали подобрения и трайни насаждения, за сумата 7 400 лв. В нотариалния акт е посочено, че сумата е заплатена от купувача на продавача към датата на сключване на договора изцяло с негови лични средства. С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № 119, т.І, дело № 101/2023 г. К. Б. прехвърлил този имот на З. Д. А. срещу задължението на приобретателката да гледа и издържа прехвърлителя, като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега, докато е жив.

С отговора на исковата молба ответниците са направили възражение, че макар и придобит през време на брака на ищцата и ответника К. Б., процесният имот не е станал съпружеска имуществена общност, поради това, че е придобит от К. Б. с изцяло негови лични средства и поради липса на принос на ищцата при придобиването му. Изложени са твърдения, че от края на 1999 г. съпрузите са били във фактическа раздяла, не поддържат никакви отношения, не са правили опити да се съберат и всеки е уредил живота си по своему.

Ищцата е оспорила тези твърдения. С допълнителна молба е заявила, че тя е платила на своята майка за продажбата на имота сумата 5 000 лв., за да разполага майка й със средства в случай на нужда от лечение, лекарства и др. През време на фактическата раздяла е изпращала пари на съпруга си, тъй като същият бил материално затруднен и не е могъл да си плаща сметките. Редовно изпращала на майка си колети с хранителни продукти, част от които вземал ответникът. Редовно се чували с ответника във връзка със сина им и по други поводи.

С оглед тези становища на страните първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като с доклада по чл. 146 ГПК е възложил в тежест на ищцата да установи съсобствеността си в недвижимия имот, предмет на делбата, а на ответника - да докаже възраженията си, че имотът е придобит изцяло с негово лично имущество, както и да обори презумпцията за съвместен принос в придобиването му по време на брака и заявеното в условията на евентуалност възражение за придобиване на имота по давност. Всяка от страните е ангажирала писмени и гласни доказателства за установяване на твърдените от нея факти и обстоятелства.

Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищцата и ответникът К. Б. са във фактическа раздяла от края на 1999 г., когато ищцата заминала да живее и работи в Испания. След заминаването й двамата не са поддържали връзка, като всеки устроил самостоятелно живота си. За периода 2000 - 2005 г. ответникът е получавал трудово възнаграждение в размер на около две минимални работни заплати за страната за този период. За закупуване на процесния имот е взел и заем в размер на 3000 лв. от св. Н., която е присъствала и на изповядане на сделката. При формиране на тези изводи съдът се е позовал на представеното в първата инстанция извлечение от банковата сметка на ответника К. Б., както и на показанията на посочените от него свидетели. В обобщение е направил извод, че „е оборена презумпцията за СИО относно имота, като е налице придобиването му с лични средства от ответника“. Оттук е заключил, че ищцата не се легитимира като съсобственик на имота, и е отхвърлил предявения от нея иск за делба.

Първите три въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, са предпоставени от твърдението на жалбоподателката, че с отговора на исковата молба ответникът К. Б. не е въвел правоизключващо възражение за липса на принос на ищцата за придобиване на процесния имот, а се е бранил единствено с възражения за пълна трансформация на лично имущество. Това твърдение не се подкрепя от данните по делото. От съдържанието на отговора на исковата молба /л.31 от първоинстанционното дело/ е видно, че ответникът Б. е оспорил предявения иск за делба, като е поддържал, че имотът е придобит от него изцяло с лични средства през време на продължителна фактическа раздяла, настъпила в края на 1999 г., след която съпрузите не поддържат никакви отношения, и ищцата няма принос за придобиването му. Тези негови твърдения са мотивирали първоинстанционния съд да приеме, че е сезиран от ответника с възражение за пълна трансформация на лично имущество и с възражение за липса на принос в придобиването на имота, поради което и с доклада по чл. 146 ГПК е възложил в тежест на ответника да докаже, че имотът е придобит изцяло с негово лично имущество, така и да обори презумпцията за съвместен принос.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 2 от 20.01.2025 г. по тълк.д. № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС, е допустимо исковете / възраженията/ по чл. 23 СК и по чл. 21, ал.4 СК да бъдат съединени за общо разглеждане в рамките на едно производство при условията на евентуалност. Подлежащите на доказване обстоятелства по всяко от тези възражения са различни: трансформацията на лично имущество /чл. 23 СК/ предполага доказването на произхода на средствата, вложени в придобиването, докато опровергаването на установената в чл. 21, ал.3 СК презумпция за съвместен принос е свързано с доказването на обстоятелства, въз основа на които да се направи извод за пълна липса на принос във всичките му възможни форми /влагането на средства, труд, грижи за децата и работа в домакинството/, но и в двата случая доказателствената тежест се носи от съпруга, който твърди, че придобито през време на брака имущество не е в режим на СИО, а е негово лично притежание.

Съгласно разясненията, дадени с ТР № 35 от 14.06.1971 г. на ОСГК, продължителната фактическа раздяла се характеризира с прекъсването на физическата, духовна и икономическа връзка между съпрузите, в резултат на което е изключена всякаква възможност за придобитите от някой от съпрузите имущества другият съпруг да има принос. Въззивното решение е съобразено с тази практика. В случая въззивният съд е намерил за основателно възражението за липса на принос на ищцата за придобиване на процесния имот. Приел е, че имотът е закупен от ответника К. Б. близо 5 години след настъпилата между съпрузите фактическа раздяла със средства, спестени от него през този период и средства, получени в заем. Кредитирал е показанията на посочените от ответника свидетели, които са заявили пред съда, че след фактическата раздяла в края на 1999 г., когато ищцата е заминала да живее и работи в Испания, страните са преустановили всякакви физически и икономически връзки. Съдът не е приел, че ищцата е допринесла чрез набавяне на част от средствата за заплащане на цената на недвижимия имот, поради което поставеният подвъпрос дали при установен принос на ищцата презумпцията по чл. 21, ал.3 СК е оборена, не кореспондира с фактическите и правните изводи на съда и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Неотносим към изхода на спора е и третият въпрос, тъй като въззивният съд не се е произнасял по възражението на ответника за пълна трансформация на лично имущество.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос относно задължението на съда да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните, да анализира доказателствата в тяхната цялост и взаимна връзка, да направи собствени изводи и изложи мотиви. Този въпрос е обуславящ изхода на делото, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение се съдържа, макар и лаконично, обсъждане на показанията на двете групи свидетели: съдът е констатирал противоречието между тях и е посочил, че след съпоставянето им с останалите доказателства по делото споделя извода на първоинстанционния съд, че следва да бъде дадена вяра на показанията на посочените от ответника свидетели. Доколко направените въз основа на тези показания фактически констатации относно релевантни за спора факти са обосновани, е въпрос по същество, който не може да се обсъжда в тази фаза на касационното производство и да обоснове допускане на касационно обжалване.

По тези съображения въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. Н. Б. иск за делба не следва да се допуска до касационно обжалване.

Жалбоподателката К. Б. е обжалвала въззивното решение и в частта му с характер на определение, с която въззивният съд е потвърдил определение № 1483 от 15.04.2024 г. по гр.д. № 5464/2023 г. на Русенския районен съд. Жалбоподателката се позовава на основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че в тази част въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 290 от 03.08.2018 г. по ч.гр.д. № 2956/2017 г. на І г.о.

Видно от данните по делото, ответниците по иска за делба К. Б. и З. А. са подали отговор на исковата молба чрез своя пълномощник адв. В. А.. Към отговора е приложен договор за правна защита и съдействие, сключен между адв. А. и К. Б., в който е отразено, че същият е заплатил договорено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. От ответницата З. А. е представено пълномощно, с което упълномощава адв. А. за осъществяване на процесуално представителство по делото, за което няма данни да е било договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. С молба от 15.02.2024 г. двамата ответници са уведомили съда, че са оттеглили пълномощията си от адв. А. и са представили пълномощни, с които за осъществяване на процесуално представителство по делото са упълномощили адв. М. Д.. По делото е представен списък на разноските само от ответницата З. А., като към същия е приложен договор за правна помощ, сключен между нея и адв. Д., в който е отразено плащане от ответницата на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. При тези данни съдът е приел, че с постановеното по делото решение е присъдено на всеки от ответниците заплатеното от него адвокатско възнаграждение в полза на един адвокат, който ги е представлявал. Приел е, че непредставянето на списък на разноските от страна на ответника К. Б. не е пречка на същия бъдат присъдени такива.

В тази част въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в посоченото от жалбоподателката определение, поради което не следва да се допуска до касационно обжалване. При липса на доказателства за договорено и заплатено от З. А. възнаграждение на адв. В.А. и от К. Б. на адв. М. Д. не може да се направи извод, че всеки от ответниците е направил разноски за повече от едно адвокатско възнаграждение. Няма основание да се приеме, че самостоятелно уговореното и заплатено от всеки от ответниците адвокатско възнаграждение в полза на различни адвокати включва осъществяването на правна защита и процесуално представителство по делото и на другия ответник.

С отговора на касационната жалба ответниците по касация К. Й. Б. и З. Д. А. са направили искане за присъждане на разноски за производството пред ВКС. Към отговора липсват доказателства за уговорено и заплатено възнаграждение на упълномощения от тях адвокат. Такива доказателства са представени с молба вх. № 21149 от 15.11.2025 г. след срока за подаване на отговор на касационната жалба, който е изтекъл на 06.02.2025 г., поради което разноски за тази инстанция не се присъждат.

Водим от гореизложеното съдът