Определение № 1803 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3713/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Академия на Министерство на вътрешните работи /АМВР/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2623 от 30.04.2024 г. по гр.д.№ 10268/ 2022 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 1128/ 2019 г. и като краен резултат е признато за установено по реда на чл.422 ГПК по иска на АМВР против Т. Й. Ц., че Т. Ц. дължи на АМВР сумата 4 989,94 лв. по акт за начет № 8121р - 13705/ 24.06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2016 г. до окончателното й плащане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 05.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 64213/ 2016 г. на Софийски районен съд, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 5 214,94 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото. Решението е постановено при участието на МВР като трето лице – помагач на ищеца АМВР. Въззивното решение не е обжалвано от ответника по делото, няма съмнения по валидността му, поради което в частта, в която искът е уважен до размер 4 989,94 лв, то е влязло в сила. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол жалбоподателят поставя процесуалноправните въпроси 1. „Задължен ли е съдът да прецени заключението на вещото лице във връзка с всички доказателства по делото?“; 2. „Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства по делото?“; и 3. „Имат ли задължителна доказателствена сила фактическите констатации в акта за начет, съставен от надлежен орган по установен от закона ред? Задължен ли е съдът да приеме фактически констатации в акта за начет за истински щом не е налице обратно пълно доказване, с което се оборва доказателствената им сила?“. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната Т. Ц. не взема становище по жалбата. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд приел, че със заповед с рег.№ д – 315/ 28.02.2012 г., издадена от ректора на АМВР, на Т. Й. Ц. – старши технически сътрудник /организатор на строителството/ към сектор „Логистика“ при АМВР било възложено да изпълнява временно допълнителни функции, като приеме наличните активи в склада на МОЛ А. З. П., а със заповед с рег.№ 1287/ 02.07.2012 г. тя била назначена на длъжността „старши технически сътрудник“ /домакин/ в сектор „Логистика“ при АМВР, считано от датата на встъпване в длъжност. Със заповед № 4581з – 1021/ 04.11.2015 г. служебното правоотношение между АМВР и ответницата било прекратено. С акт за начет рег.№ 8121р – 13705/ 24.06.2016 г., съставен от служители от отдел „Финансов контрол и материални проверки“ при МВР, при извършена материална проверка на активите в Академията на МВР, възложена със заповед с рег.№ 8121з – 1575/ 30.12.2015 г на министъра на вътрешните работи, в периода от 03.04.2012 г. до 30.11.2015 г. били установени липси в общ размер на 5 214,94 лв., за които Т. Й. Ц. следвало да носи пълна имуществена отговорност. На 12.07.2016 г. Ц. подала възражение срещу акта, което било отхвърлено със заключение рег.№ 8121р – 15731/ 22.07.2016 г. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза, приета по делото, съдът установил, че съгласно приемо – предавателния протокол от 03.04.2012 г., с който МОЛ Т. Ц. приема активите от МОЛ А. П., в позиция 558 „Пясък“ имало приета наличност от 27,72 тона пясък на обща стойност 435,76 лв, който впоследствие бил изписан чрез ръкописна добавка в протокол № 4581р – 8525/ 24.08.2015 г. за ремонт на обект 13 „Общежитие № 3“ – като стойност изцяло, а като количество 27,72 килограма вместо 27,72 тона. Този отчет бил приет и осчетоводен, с което партидата на пясъка по счетоводната сметка била занулена. В проверявания период Т. Ц. предала външни щори, така както ги е получила с приемо – предавателен протокол и както били заведени по картон. Активи, приети в акта за начет за липса, на обща стойност 75,80 лв, били предадени на физически лица и невърнати от тях, а пет броя от посочените 9 бр. библиотеки на стойност 150,00 лв били налични. От гласните доказателства съдът приел за установено, че при започване на проверката складовете са били запечатани от комисия, която започнала инвентаризация, останала недовършена. При последвалата материална проверка съставителите на акта за начет и комисия от АМВР поканили ответницата да присъства на броенето, но тя заявила, че няма да стори това, поради което била представлявана от лице, служебно определено от ректора на АМВР. При проверката броенето се извършвало в присъствието на целия състав на комисията и представител на ответницата, като за всичко преброено се съставял констативен протокол за съответния ден, след което комисията запечатвала склада. За нещата, които се мерели в килограми, се ползвал кантар, който бил тариран, а за стоките, които изисквали специални знания, било търсено съдействие от експерти. При тези фактически констатации от правна страна съдът извел частична основателност на предявения иск. Безспорно било, че Т. Й. Ц. през процесния период заемала длъжността „старши технически сътрудник“ /домакин/ и с оглед възложените й функции е била лице по смисъла на чл.23 т.1 ЗДФИ, че АМВР била бюджетна организация по смисъла на чл.4 ал.1 от същия закон; и че служебното правоотношение на Т. Й. Ц. с АМВР било прекратено, считано от 30.11.2015 г. Спорно било дали актът за начет е редовен, респ. дали се ползва с установената от закона презумпция за вярност на фактическите констатации, отразени в него. Съдът приел, че актът е редовен от външна страна – съставен бил от компетентен орган и съдържал всички необходими реквизити по чл.43 ал.2 ППЗДФИ. Констатациите по акта били документирани със справки, таблици, констативни протоколи, обясненията на задължените лица, заверени преписи или заверени копия от документи, заключения на вещи лица. Разпоредбата на чл.44 ал.1 ППЗДФИ била спазена, тъй като приложенията към акта за начет, към които имало нарочни препратки в него, се считали неразделна част от акта. Правото на участие на ответницата в качеството й на материално отговорно лице в проверката по снемане на фактическите наличности на материалните активи било гарантирано. Затова фактическите констатации в акта следвало да се считат за верни до доказване на противното. За неоснователни били счетени доводите на ответницата, че отговорността й е ангажирана за период, през който не е била на работа. Периодът на материалната проверка бил от приемането на активите от Т. Ц. в качеството й на материално отговорно лице до деня на прекратяване на служебното й правоотношение с АМВР /30.11.2015 г./. Неоснователни били и доводите й, че не било ясно кой и как е съхранявал стоково материалните ценности в периода от 04.11.2015 г. до 30.12.2015 г., когато тя не е била на работа. От гласните доказателства се установявало, че в посочения период била извършена инвентаризация в присъствието на материално отговорното лице Т. Ц., както и че след приключването на броенето на всеки склад същият е бил запечатван от комисия в нейно присъствие, като ключовете от склада са били предавани на председателя на инвентаризационната комисия. Нямало доказателства след 30.11.2015 г. до започването на материалната проверка по заповед с рег. № 8121з – 1575/ 30.12.2015 г., в складовете да е влизано и да са изнасяни материални активи от тях. Фактическите констатации в акта за начет били само частично опровергани от ангажираните от Ц. доказателства - досежно активите на обща стойност 75,80 лв, които били предадени на физически лица срещу подпис и не били върнати от тези лица и които по аргумент от чл.29 ЗДФИ следвало да се изключат от липсите; както и досежно 5 бр. библиотеки /всяка на стойност 30 лв/ или обща стойност – 150 лв, тъй като вещото лице установило наличността им. Затова искът следвало да се уважи до размера на сумата от 4 989,94 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 5 214,94 лв. следвало да се отхвърли като неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд първите два повдигнати в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроса са обуславящи, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост /чл.202 ГПК/. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда /решение № 224/ 07.01.2019 г. по гр.д.№ 612/ 2018 г., ІІІ г.о. и цитираните в него/. Не е прието нещо различно в обжалваното решение, затова по тези въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Третият въпрос не обуславя обжалваното решение. Съдът не е държал мотиви, че фактическите констатации в акта за начет, съставен от надлежен орган по установен от закона ред, нямат задължителна доказателствена сила, нито че той не е длъжен да ги приеме за истински, щом не е налице обратно пълно доказване. Напротив, съдът напълно е възприел доводите на касатора, според които фактическите констатации в акта за начет, съставен от надлежен орган по установен от закона ред, имат доказателствена сила за съда и той е длъжен да ги приеме за истински, щом не е налице обратно пълно доказване. Обстоятелството, че по отношение на част от фактическите констатации съдът е намерил обратното пълно доказване за успешно проведено от ответницата, е въпрос за правилността на решението му, който няма отношение в производството по чл.288 ГПК и по който касационно обжалване не може да бъде допуснато. По тези съображения Върховният касационен съд