Определение № 117 от 15.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2368/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 135 от 25.07.2022г. по в.гр.д. № 159/2022г. на Апелативен съд – Бургас в частта, в която е потвърдено решение № 2 от 04.02.2022г. по т.д. № 150/2019г. на Окръжен съд – Сливен за осъждане на касатора да заплати, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, на Г. Г. С., Г. Т. С. и Н. С. Д. суми от по 64 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Т. Г. С., починал на 16.06.2019г. в резултат на пътнотранспортно произшествие от 13.06.2019г., със законната лихва за забава, считано от 18.07.2019г. до окончателното плащане.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна.

Излага оплаквания, че приетите за справедливи от въззивния съд обезщетения за неимуществени вреди по 160 000 лева на всеки от ищците не съответстват на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и не са съобразени с икономическата обстановка в страната към датата на застрахователното събитие, поради което обезщетенията са довели до самоцелно повишаване на жизнения стандарт на ищците. Съдът не е изложил собствени мотиви във въззивното решение за размера на обезщетенията, което е довело до нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 236, ал. 2 от ГПК. Не бил взет предвид реалният принос на пострадалия. Обективният анализ на доказателствата сочи, че инициалната причина за ПТП е в поведението на пострадалия, неговото нарушение е по-тежко и по-укоримо, характеризира се с по-висока степен на обществена опасност и така приносът на този водач за вредите е равен на 80%, а не на 60%, както е възприел въззивният съд. Негово е било основното задължение да пропусне участниците в движението и да се включи по безопасен начин. За другия водач е имало само допълнително ограничение за скорост от 60 км/ч. Решението в тази част е необосновано и въззивният съд не е обсъдил всички доводи и възражения на страните, които са от значение за спорното право – съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви, кореспондиращи с обхвата на въззивното обжалване. В случая това не е сторено.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Съответстват ли на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД определените обезщетения за неимуществени вреди по 160 000 лева на всеки от ищците и следвало ли е съдът да съобрази икономическата конюнктура в страната при тяхното присъждане? Водят ли до самоцелно повишаване на жизнения стандарт на ищците обезщетения, които са присъдени при несъобразяване на икономическата обстановка в страната към датата на застрахователното събитие? Неизлагането на собствени мотиви във въззивното решение за размера на присъденото обезщетение води ли до нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 236, ал. 2 от ГПК и до необоснованост на съдебния акт?

2. При определянето на степента на съпричиняване на ПТП и вредите от двамата водачи длъжен ли е съдът да вземе предвид реалния принос на пострадалия, тежестта на извършените правонарушения от всеки от участниците поотделно, да прецени кой е провокирал и създал в по-голяма степен първоначалната причина за произшествието, на базата на което да определи степента на тяхната вина и съпричиняване? При съпричиняване на вредоносния резултат с участието на самия увреден виновно действалото лице следва ли да отговаря за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, и длъжен ли е съдът да съобрази това при постановяване на решението? Намаляването на обезщетението само с 60% отразява ли реалния принос на Т. С. в причиняването на общата вреда?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК?

За обосноваването на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касаторът сочи конкретни съдебни актове на състави на Върховния касационен съд, обособени в две групи.

Относно задължението на въззивния съд да обсъди, въз основа на наведените в жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, като мотивира решението си, са посочени решение № 115 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 97 от 15.09.2020г. по гр.д. № 2479/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 42 от 09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 146 от 13.11.2015г. по т.д. № 2687/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Относно въпроса за определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице и значението на наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача са посочени решение № 165 от 26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 198 от 03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 19 от 08.02.2017г. по гр.д. № 50177/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 106 от 08.07.2019г. по т.д. № 2243/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 18 от 17.09.2018г. по т.д. № 60304/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

Също съгласно изложението на касационните основания, поставените от касатора въпроси се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото разглеждането им допринася за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното решение (чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК).

От насрещните страни по жалбата Г. Г. С., Г. Т. С. и Н. С. Д. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба на Г. Г. С., Г. Т. С. и Н. С. Д. с предявени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на суми от по 100 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Т. Г. С., на 57 години, съпруг на Г., баща на Г. и който е отгледал като свое дете Н.. Съгласно исковата молба всички са били единно и сплотено семейство, на което Т. е бил стожер. Т. Г. С. е починал на 16.06.2019г., в резултат на травми след пътнотранспортно произшествие на 13.06.2019г., при което е управлявал лек автомобил с ДК [рег.номер на МПС]. ПТП е настъпило по причина на починалия водач, който при включване на главен път от пътна отбивка за почивка, не е спазил знак Г2 (движение само надясно след знака), но и по причина на Ж. Д. Х., управлявал товарен автомобил „Фиат“, модел „Дукато“ с ДК [рег.номер на МПС], със скорост значително над разрешената от 60 км/ч, поради което не е могъл да преустанови движението при възникналата опасност. Гражданската отговорност на водача на автомобила „Фиат“ е била застрахована при „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД по застрахователна полица № BG/30/118003362060, валидна от 01.12.2018г. до 30.11.2019г., и при отчитане на приноса на Т. Г. С. за настъпване на вредите ищците са посочили за дължими половината от справедливия според тях размер на дължимите обезщетения от по 200 000 лева, със законната лихва за забава от 18.07.2019г., датата на предявяване на застрахователна претенция пред застрахователя, до окончателното плащане.

Възраженията на застрахователя в подаден по реда на чл. 367 и сл. от ГПК отговор са били основно, че за застрахования водач пътният инцидент е бил технически непредотвратим, което изключва вината му; че не са претърпени твърдените неимуществени вреди; както и търсеното обезщетение не съответства на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносните последици – пътуване без предпазен колан и нарушение на пътен знак Г2 (движение само надясно след знака) с направена неправилна маневра по включване в главния път със забранен ляв завой, обосноващ принос от поне 70%.

Не е била подавана допълнителна искова молба, както и допълнителен отговор.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че към 13.06.2019г. застрахователното дружество е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно товарен автомобил „Фиат“, модел „Дукато“ с ДК [рег.номер на МПС]; че на тази дата по причина на водача на автомобила Ж. Д. Х., застраховано лице, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (управление с превишена скорост от 80-90 км/ч при разрешени 60 км/ч, в нарушение на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП), е настъпило пътнотранспортно произшествие, в резултат на което Т. Г. С., водач на лек автомобил „Тойота Корола“, с ДК [рег.номер на МПС], е починал (на 16.06.2019г.); Ж. Д. Х. е бил признат за виновна с влязла в сила Присъда № 18 от 06.10.2020г. по н.о.х.д. № 299/2020г. на Окръжен съд – Враца за престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 2, б.“б“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК; ищцата Г. е била съпруга на починалия при пътния инцидент Т., те били изключително привързани, задружно и сплотено семейство, разчитали един на друг за грижи и издръжка; ищецът Г. е син на починалия, живеели с него в едно домакинство, макар да е пълнолетен, имало е изградена връзка родител – дете; ищцата Н. е пълнолетна, но от дете тя е била отглеждана от починалия, който я е имал за своя дъщеря, живеели в едно домакинство, грижил се за нея, особено след като самата тя преди години претърпяла тежка катастрофа и се нуждаела от непрекъсната помощ и издръжка.

За справедлив размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД за случая от първоинстанционния съд са били приети сумите от по 160 000 лева, намалени с по 96 000 лева поради принос от страна на пострадалия (60 %), или дължими по 64 000 лева обезщетение.

Възприетите от първоинстанционния съд обстоятелства по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД са, че навлизането на лекия автомобил „Тойота“ на път с предимство, при наличие на движещ се по него автомобил, е без водачът да се съобрази с положението и скоростта на движение на автомобила „Фиат“, както и предприетата маневра завой наляво е при наличие на забрана, указано с пътна маркировка – единична непрекъсната линия и пътен знак за задължително движение надясно след знака. Същевременно движението на автомобила „Фиат“ е било със скорост над максимално разрешената за участъка. При движение на автомобила със скорост 60 км/ч ударът не бил настъпил и двата автомобила биха се разминали.

Фактическите изводи на Окръжен съд – Сливен са били основани на събраните по делото писмени доказателства, заключенията на съдебна медицинска експертиза и съдебна автотехническа експертиза, както и разпит на свидетели. Приложено е било и н.о.х.д. № 299/2020г. на Окръжен съд – Враца.

С подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение застрахователното дружество е направило оплаквания за нарушение на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 от ЗЗД – завишен размер на присъдените обезщетения, несъответстващо на критерия за справедливост и неадекватен спрямо жизненият стандарт на ищците, както и неправилно определен принос на пострадалия, който да е поне 80%.

Въззивна жалба относно размера на присъдено обезщетение е била подадена и от ищците.

С въззивното решение е бил потвърден като дължим размер на обезщетенията от по 64 000 лева за всеки от ищците, като са възприети изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, с препращане към неговите мотиви по реда на чл. 272 от ГПК.

Във връзка с оплакванията на касатора по жалбата му относно размера на обезщетенията е посочено, че за надлежно обосноваване на този размер е необходимо посочване на релевантните факти и анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост. Следва да се отчетат и конкретните икономически условия в страната, като помощен критерий, израз на който са нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. В конкретния случай пострадалият при ПТП е мъж в своята зрялост, активна работоспособност и внезапната му смърт се е отразила тежко на близките му поради загубата на подкрепа от икономически и социален аспект, емоционален стрес и тъга. Ищците са членове на семейството – преживяла съпруга, син и дъщеря на съпругата, отглеждана от него от най-ранна възраст. Събраните гласни доказателства разкриват в достатъчна степен близостта и добрите отношения между ищците и пострадалия. По размер обезщетението не се отличава от вече присъдени за подобни житейски случаи суми.

По отношение на съпричиняването от въззивния съд е потвърден относителният дял от 60% за пострадалия, на основание нарушенията на правилата за движение по пътищата, довели до настъпване на удара и обема на вредните последици. Съпоставени, допуснатите от пострадалия нарушения на правилата за движение по пътищата с превишената скорост на застрахования водач, са дали основание на въззивния съд да приеме относителен дял на приноса на пострадалия в рамките на 60%.

При тези обстоятелства поставените от касатора въпроси дали определените обезщетения за неимуществени вреди по 160 000 лева на всеки от ищците съответстват на критерия справедливост и следвало ли е съдът да съобрази икономическата конюнктура в страната при тяхното присъждане, както и дали намаляването на обезщетението само с 60% отразява реалния принос на Т. С. в причиняването на общата вреда, са въпроси за правилността на обжалваното въззивно решение и не представляват правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело съгласно разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените от касатора въпроси водят ли до самоцелно повишаване на жизнения стандарт на ищците обезщетения, които са присъдени при несъобразяване на икономическата обстановка в страната към датата на застрахователното събитие, дали неизлагането на собствени мотиви във въззивното решение за размера на присъденото обезщетение води до нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 236, ал. 2 от ГПК и до необоснованост на съдебния акт, и дали необсъждането на всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от постарадалия води до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, са общи и хипотетични и не съответстват на правните изводи на съда по конкретното дело.

Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл също е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Първите два подвъпроса от втората група въпроси в изложението, свързани със задължението на съда да вземе предвид реалния принос на пострадалия за настъпването на деликта, са материалноправни въпроси, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на въззивния съд. От касатора е било направено и поддържано възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, по което въззивният съд се е произнесъл, потвърждавайки изводите на първоинстанционния съд.

Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Налице е постоянна и задължителна практиката на ВКС и ВС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, както и допълнително в множество съдебни решения на състави на ВКС, включително посочените от касатора, съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. В случая посочената съдебна практика на Върховния касационен съд е съобразена. Правните изводи на въззивния съд по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД са основани на тълкуване за степен на съпричиняване, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия. В тази връзка, въз основа на конкретните обстоятелства и доказателства по делото, въззивният съд е счел, че приносът на пострадалия за настъпване на пътния инцидент е 60%.

При посочената практика на Върховния касационен съд не е налице и въведеното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на което също се позовава касаторът при формулираните въпроси.

Третият формулиран от касатора въпрос в частта длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от постарадалия, е процесуалноправен въпрос от зачение за изхода на делото, тъй като при произнасянето относно съпричиняването с въззивното решение са направени фактически изводи въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, а с въззивната жалба касаторът е изложил съображения както по доказателствата, така и по приложение на закона (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД).

И тук не е налице поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. По делото, съгласно изложеното по-горе относно мотивите на въззивното решение съдът се е произнесъл по оплакванията на касатора във въззивната му жалба, включително относно степента на съпричиняване. Нещо повече, възприето е било, както е приел и първоинстанционният съд, нарушение от страна на пострадалия не само на знак Г2 при включването му на главния път (признато от ищците още в исковата им молба), но и нарушение на правилото на чл. 37, ал. 3 от ЗДвП, изискващо пропускане на попътнодвижещо се пътно превозно средство при включването, обстоятелство, което не е било въведено с отговора на исковата молба на касатора по чл. 367 от ГПК. Т.е. при определяне на приноса на пострадалия за ПТП въззивният съд е приел дори допълнително обстоятелство, възражението за което е било преклудирано при условията на чл. 370 от ГПК, тъй като не е било направено в отговора на исковата молба, поради което въззивният съд не е дължал произнасяне по него.

С оглед посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по третия формулиран от касатора въпрос също не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас в обжалваната част.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на такива разноски.

Разноски, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, са дължими на Г. Г. С., Г. Т. С. и Н. С. Д. – 6 000 лева (по 2 000 лева за всеки от тях), съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 28.09.2022г., сключен с адв. Й., така както разноските се претендират в списък по чл. 80 от ГПК.

Воден от горното съдът