Определение № 141 от 23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1474/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на "Резбонарезни инструменти Габрово" ЕООД, [населено място], срещу определение № 160 от 23.06.2023 г. по в.ч.т.д. № 132/2023 г. на Великотърновски апелативен съд. Насрещната страна – „ФЬОЛКЕЛ“ ГмбХ, Германия – оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Великотърновски апелативен съд е потвърдил определение № 33 от 16.03.2023 г. по т.д. № 47/2022 г. на Габровски окръжен съд, с което е прогласена липсата на международна компетентност на Габровския окръжен съд да разгледа предявения от частния касатор срещу „ФЬОЛКЕЛ“ ГмбХ, Германия, осъдителен иск с цена на същия 78 168.70 лв. и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съставът e съобразил приложимостта на чл. 7, ал. 1, б. „а“ и б. „б“, пр. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела /Регламент (ЕС) № 1215/2012 г./, с оглед предявения иск за неизпълнение на договорно задължение, произтичащо от договорно правоотношение между търговски дружества със седалища в различни дръжави-членки на ЕС – България и Германия, за продажба на стоки при липса на сключен между страните писмен договор. Приел е, че между страните липсва пророгационно споразумение по смисъла на член 25 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., в каквато насока са твърденията на частния касатор, тъй като наличието на такова се обуславя от изрична форма, която според решаващият въззивен състав не е спазена чрез препращане към Общите условия на дружеството -ищец, обявени на Интернет страницата му. Съдът е посочил, че спазването на формата изисква писмени доказателства за приемане на посочените Общи условия от ответника, каквито не са ангажирани, поради което твърдяната пророгация на компетентност не е осъществена и българският съд не е международно компетентен да разгледа иска. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулирани са въпросите: “1. Кой носи доказателствената тежест за обстоятелството, че ответникът е запознат с ОУ и ги приема и изпълнява?“ „2. Следва ли съдът при постановяване на определението си да обсъди всички представени и относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл. 286, ал. 2 ГПК, включително в тяхната съвкупност?“ Сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по отношение на въпрос първи. Въпрос втори обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед твърдяно противоречие с възприетото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 98 от 14.07.2022 г. по гр.д. № 2954/2021 г. на ІIІ г.о. на ВКС и решение № 38 по гр. д. № 617/2021 година на ВКС. Алтернативно поддържа очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК на обжалвания акт. Страната излага и своето разбиране по основателността на жалбата. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставки за допускане на обжалвания акт на Великотърновски апелативен съд до касационно обжалване. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Поставеният от частния касатор първи въпрос не може да се счете за релевантен, съобразно разрешенията, дадени с т. 1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава, който не е бил сезиран с твърдяно допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед разпределяне на доказателствената тежест. Законосъобразността на първоинстанцинното определение е обоснована с липсата на уговорена и приета клауза за пророгация на международната компетентност на българските съдилища между страните, тъй като нито наличието на Общи условия на Интернет страницата на ищеца, нито препращането към тях в поръчки от ответника могат да обосноват валидно сключено такова споразумение, съобразно изискванията на член 25 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., които предпоставки не следва да се тълкуват разширително. Въпросът за доказателствената тежест не е разглеждан. Дори,обаче, да се приеме,че въз основа на така формулираният въпрос би могъл да бъде конкретизиран процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода на делото, не може да бъде направен извод за наличие на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предполага частният касатор да установи, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. Касаторът не развива доводи по нито една от посочените хипотези, като не въвежда и не твърди непълнота, респективно неяснота на приложена правна норма, нуждаеща се от тълкуване, нито е разглеждал неправилно или неточно формирана съдебна практика. Или, същият не обосновава поддържаното от него основание, нито установява наличието му. Извън това, на настоящия състав е служебно известна задължителната на основание чл. 633 ГПК за съдилищата практика на Съда на Европейския съюз (седми състав), обективирана в Решение от 8 март 2018 г. по дело C-64/17. В същото е даден отговор на преюдициално запитване по тълкуване на член 25, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. и същият трябва да се тълкува в смисъл, че без да се засягат проверките, които трябва да направи запитващата юрисдикция, клауза за предоставяне на компетентност като разглежданата в главното производство, включена в общите условия за продажба, споменати във фактури, издадени само от една от договарящите страни, не отговаря на изискванията на посочената разпоредба. Наличието на задължително тълкуване на посочената разпоредба от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., от което въззивният съд не се е отклонил, изключва наличието на поддържаното основание за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване. Втрорият въпрос би могъл да се счете за релевантен и като такъв за обосноваващ общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед действително поддържаните от частния жалбоподател в производството пред Великотърновски апелативен съд доказателствени искания, които съдът не е допуснал. Не се констатира, обаче, отклонение от цитираните решения на ВКС, с които частният касатор се домогва да обоснове касационен достъп по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да е налице такова отклонение, необходима предпоставка е необсъдените от въззивния съд доказателства и становища на страните да са относими към фактическия състав на съответната правна норма, която е приложима в конкретния случай между страните. В случая изискванията на член 25, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. не могат да бъдат удовлетворени без наличие на изрично споразумение между страните, каквото на нито един етап от делото не се твърди да е било налично / а е било спорно/, поради което неотносими към крайните изводи на състава са направените от частния кастор в частното въззивно производство доказателствени искания за изслушване на свидетелски показания и експертиза за установяване наличие на Общи условия на Интернет страницата. Или, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените от частния касатор решения. Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал основание чл.280,ал.2 ГПК в хипотеза на „ очевидна неправилност“, чрез кратко оплакване за това, че било „очевидно, че доставката се е осъществявала в [населено място]“. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Или, така постановеното определение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на основанието за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частния касатор за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение