Определение № 1903 от 25.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 505/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Х. от [населено място] - чрез адв. И. - М. М., против решение № 327 от 09.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 625/2025 г. на Окръжен съд - Габрово. С посоченото решение е отменено решение № 292 от 11.07.2025 г. по гр. д. № 1794/2024 г. на Районен съд - Габрово и е отхвърлен предявеният от В. Д. Х. срещу „Макроадванс“ АД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че В. Х. не дължи на „Макроадванс“ АД сумата 24 146.52 лв. - главница, ведно със законната лихва от 18.07.2021 г. до окончателното плащане, по издаден изпълнителен лист от 22.10.2010 г. в производството по ч. гр. д. № 2252/2010 г. на Районен съд - Габрово и образувано изп. дело № 451/2024 г. на ЧСИ В. Ц., като е осъдена В. Х. да заплати на „Макроадванс“ АД сумата 400 лв. - юрисконсултско възнаграждение за производството пред първата и пред въззивната инстанции. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на предявения иск с присъждане на разноски, отразени в списък по чл. 80 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, в което като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. Прекъсва ли погасителната давност по чл. 116, б. „в“ ЗЗД изпращането на съобщение за запор на трудово възнаграждение до работодател, при когото длъжникът не е бил в трудово правоотношение към момента на налагането на запора; 2. Съответства ли на изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД уведомяване за цесия, извършено едностранно от цесионера, без длъжникът да е получил съобщение от цедента или от негов надлежно упълномощен представител; 3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, както и за изискването съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание; 4. Доколко съдът е длъжен да обсъди събрани по делото доказателства като посочи фактите, които се установяват с тях, респ. не се установяват твърдените от страните такива, като изложи и съответните мотиви, и съставлява ли необсъждане на част от представените доказателства съществено процесуално нарушение“. Допускането на касационно обжалване по поставените въпроси се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд в изброени решения по чл. 290 ГПК. Бланкетно е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не следва да се обсъжда при произнасяне по предпоставките за допускане на касационно обжалване поради липса на аргументация относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Макроадванс“ АД със седалище в [населено място] - чрез юрк. Б. Р., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Окръжен съд - Габрово е констатирал, че е сезиран с въззивна жалба срещу решение на Районен съд - Габрово, с което е уважен иск с правно основание чл. 439 ГПК, основан на твърдения, че в качеството й на длъжник по изпълнително дело № 451/2024 г. на ЧСИ В. Ц. ищцата В. Х. не дължи на ответника „Макроадванс“ АД сумата 24 146.25 лв. (с равностойност 12 345.92 евро), ведно със законната лихва от 18.07.2021 г. до окончателното плащане, за която са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 22.10.2010 г. в производството по ч. гр. д. № 2252/2010 г. на Районен съд - Габрово, поради несъобщаване на извършената от първоначалния кредитор и взискател „Банка ДСК“ ЕАД цесия на вземането, предмет на провежданото принудително изпълнение, и поради изтичане на погасителната давност за вземането след осъществяване на последното изпълнително действие по изпълнителното дело на 14.03.2017 г. За да се произнесе по спора в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора, въззивният съд е обсъдил в съвкупност събраните в първоинстанционното производство доказателства и след самостоятелната им преценка е приел за установено, че: На 13.07.2012 г. е образувано изп. дело № 130/2012 г. по описа на ЧСИ В. Ц. по молба на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД, който е представил изпълнителен лист от 22.10.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжника В. Д. Р. (Х.). Заповедта за изпълнение не е оспорена с възражение в срока по чл. 414 ГПК и е влязла в сила след изтичане на двуседмичен срок от връчването й на ищцата - длъжник на 26.02.2013 г. В хода на изпълнителното дело първоначалният кредитор и взискател „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлил с договор за цесия от 08.11.2017 г. вземането си към ищцата, обективирано в изпълнителния лист, на ответника „Макроадванс“ АД, който е конституиран като взискател на основание чл. 429, ал. 1 ГПК с постановление на съдебния изпълнител от 18.01.2019 г. В периода 01.02.2016 г. - 24.02.2017 г. по изпълнителното дело са извършвани изпълнителни действия - насрочени и проведени публични продани и наложени запори, с които е прекъсвана приложимата съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна давност за вземането по изпълнителния лист, която не е текла до 26.06.2015 г. съгласно постановките в Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. След 24.02.2017 г. до предявяване на иска по чл. 439 ГПК на 24.10.2024 г. взискателят „Макроадванс“ АД е сезирал съдебния изпълнител с искания за извършване на изпълнителни действия, като на 21.01.2019 г. е подал молба за налагане на запор върху банкови сметки на ищцата, а на 15.07.2020 г. е поискал налагане на запор върху трудовото й възнаграждение. На 23.07.2024 г. изп. дело № 130/2012 г. е прекратено по молба на взискателя и на същата дата по негова молба е образувано изп. дело № 451/2024 г. В молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано налагане на запор върху банковите сметки и върху трудовото възнаграждение на В. Х.. Със запорно съобщение от 12.08.2024 г. е наложен запор върху всички сметки на Х. в „Изипей“ АД и в „Уникредит Булбанк“ АД. Съобразявайки приетите за установени правнорелевантни факти, въззивният съд е направил извод, че след сочената от ищцата дата 14.03.2017 г. по образуваното срещу нея изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия, с които е прекъсвана погасителната давност, и към датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК - 24.10.2024 г., вземането на ответника по издадения в полза на праводателя му изпълнителен лист от 22.10.2010 г. (съответно правото на принудително изпълнение за вземането) не е погасено по давност. Въззивният съд е изложил съображения, че петгодишната погасителна давност за вземането е прекъсната на 13.07.2012 г. с образуване на изп. дело № 130/2012 г. и съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС след 26.06.2015 г. е започнала да тече нова петгодишна давност, която е прекъсвана неколкократно с извършвани до 14.03.2017 г. изпълнителни действия. Впоследствие давността е прекъсната с молбите на взискателя от 15.07.2020 г. и от 23.07.2024 г., с които е поискано налагане на запор върху банковите сметки и върху трудовото възнаграждение на ищцата, като успешното реализиране на съответните изпълнителни способи е без правно значение за прекъсването на давността. С подаване на исковата молба на 24.10.2024 г. течението на погасителната давност е спряно и тя не е изтекла към датата на приключване на устните състезания във въззивното производство. В съответствие с изложеното въззивният съд се е произнесъл, че предявеният иск по чл. 439 ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Като неоснователни са преценени доводите на ищцата, че не е уведомена надлежно за извършеното в хода на изпълнителното производство прехвърляне на вземането по издадения в полза на първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителен лист. От доказателствата по делото въззивният съд е установил, че с нарочно пълномощно цедентът „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощил цесионера „Макроадванс“ АД да уведоми всички негови длъжници, сред които и В. Х., за сключения на 08.11.2017 г. договор за цесия и че в съответствие с упълномощаването ответникът е изпратил уведомление за цесията до ищцата на адреса й в [населено място], който е посочен в изпълнителния лист и на който й е връчена покана за доброволно изпълнение по изп. дело № 130/2012 г. Предвид обстоятелството, че същият адрес е посочен от ищцата в исковата молба и според справка от НБД е неин постоянен и настоящ адрес, въззивният съд е направил извод, че тя следва да се счита за надлежно уведомена за цесията с изпратеното от ответника уведомление, независимо от отбелязването в известието за доставяне, че пратката не е потърсена от адресата. Същевременно съдът е приел, че цесията е съобщена надлежно на ищцата и с връчване в първоинстанционното производство на призовка с приложено уведомление за цесията, представено от ответника с отговора на исковата молба. Въззивният съд е изразил становище, че съобщаването на цесията е от значение само за освобождаването на длъжника от отговорност в случай на извършено преди уведомяването плащане на първоначалния кредитор (цедент), но няма отношение към правата на цесионера след встъпването му в образуваното от цедента изпълнително производство; Извършените от „Макроадванс“ АД действия след конституирането му като взискател по изпълнителното дело на мястото на „Банка ДСК“ АД, изразяващи се в подаване на молбите за запор върху вземания на ищцата - длъжник, са довели до прекъсване на погасителната давност и са препятствали изтичането на давността до датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на постановеното от въззивния съд решение до касационно обжалване. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства; Несъответствието на посочения от касатора правен въпрос с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване. Първите два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съответстват на мотивите към обжалваното решение и не са обуславящи за постановения с решението правен резултат, поради което не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. След преценка на доказателствата по делото въззивният съд е направил извод, че погасителната давност за вземането на ответника - взискател е прекъсната като последица от отправените от кредитора до съдебния изпълнител искания за налагане на запор върху вземания на ищцата - длъжник за трудово възнаграждение и по сметки в банки. Съдът е констатирал, че в отговор на исканията на взискателя съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения, но не е приемал за установено, че запорът върху трудовото възнаграждение на ищцата не е наложен по причина, че не е съществувало трудово правоотношение между нея и работодателя, до когото е адресирано запорното съобщение. С оглед мотивите към въззивното решение въпросът дали погасителната давност се прекъсва „с изпращане на съобщение за запор върху трудово възнаграждение до работодател, при когото длъжникът не е бил в трудово правоотношение към момента на налагане на запора“ не е от значение за формирането на решаващия извод на въззивния съд, че искането на взискателя за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника е довело до прекъсване на погасителната давност. Вторият въпрос предполага извод на съда, че цесията на вземането, предмет на провежданото принудително изпълнение, не е съобщена на ищцата в качеството й на длъжник в изпълнителното производство, а видно от мотивите въззивният съд, след преценка на доказателствата, е приел обратното - че ищцата е уведомена надлежно за сключения между „Банка ДСК“ ЕАД и „Макроадванс“ АД договор за цесия. Наред с това съдът е направил и друг самостоятелен извод - че правата на взискателя, конституиран като страна в изпълнителното производство при наличие на предпоставките по чл. 429, ал. 1 ГПК, не зависят от това дали длъжникът е уведомен за извършеното след издаване на изпълнителния лист прехвърляне (цедиране) на вземането, обект на принудителното изпълнение. Правилността на изводите, залегнали в мотивите към обжалваното решение, не е предмет на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК и развитите в изложението доводи срещу тяхната обоснованост и законосъобразност не могат да предпоставят допускане на решението до касационно обжалване. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ООГТК на ВКС, поради което е безпредметно да се разглеждат твърденията за разрешаване на въпросите от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Процесуалните въпроси под № 3 № 4 в изложението са зададени хипотетично, без връзка с конкретен решаващ извод на въззивния съд, обусловил изхода по делото. В изложението не са посочени конкретни факти и доказателства, които според ищцата - касатор са останали необсъдени при постановяване на обжалваното решение и по които съдът не е изложил мотиви. Въпросите не кореспондират и със съдържанието на касационната жалба, в която няма оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, изразяващи се в необсъждане на доказателства и/или на релевантни за спора по чл. 439 ГПК факти. При отсъствие на касационни доводи по чл. 281, т. 3 ГПК самоцелното поставяне на въпросите дали въззивният съд е задължен да обсъди всички факти и доказателства по делото и да мотивира решението си, а съответно и отговорът на същите, няма да доведе до различен изход от делото. Поради това въпросите не могат да бъдат подведени под общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 625/2025 г. на Окръжен съд - Габрово. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 80 евро. Искането в отговора на касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро е неоснователно и не следва да бъде уважавано. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,