Определение № 257 от 17.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1834/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Слънчев бряг“ АД със седалище в к. к. „Слънчев бяг“, обл. Бургас, срещу решение № 51 от 25.06.2020 г., постановено по в. т. д. № 62/2020 г. на Апелативен съд - Бургас. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 452 от 25.11.2019 г. по т. д. № 582/2018 г. на Окръжен съд - Бургас е отхвърлен предявеният от „Слънчев Бряг“ АД против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД - - [населено място] иск за заплащане на обезщетение за ползване след прекратен на 01.01.2009 г. наемен договор на водопроводната и канализационна мрежа на к. к. Слънчев бряг - изток за периода от 01.01.2013 г. до 12.11.2013 г. в размер на 632 643.64 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и за присъждане на претендираното с отхвърлената част от иска обезщетение, ведно с направените разноски. Касаторът навежда оплаквания, че изводът на въззивния съд за погасяване по давност на вземането за обезщетение е необоснован и незаконосъобразен, тъй като произтича от погрешното разбиране, че обезщетението се дължи за всеки ден от периода на ползването. Излага доводи, че даденото от въззивния съд разрешение не е съобразено с „времевия измервател на претенцията“, който е едногодишен - дължимо обезщетение за ползване за 2013 г., и с оглед на него течението на давностния срок за реализиране на вземането за обезщетение започва след изтичане на „обезщетителния период“, т. е. след края на съответната година. Поддържа теза, че доколкото в прекратения договор за наем е била уговорена наемна цена за едногодишен период, обезщетението за ползване също е претендирано като годишно, а не подневно, поради което давността следва да се прилага спрямо формираната за съответната година глобална сума на обезщетението, а не спрямо обезщетението за ползване за всеки отделен ден от годината, както неправилно е приел въззивният съд. В жалбата са развити и оплаквания, че при постановяване на решението не е съобразена силата на пресъдено нещо, формирана с решения по вече приключили дела между страните с идентичен предмет за предходни периоди от време, по въпросите „как се брои времево обезщетението и каква е давността му“. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявения от „Слънчев бряг“ АД против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за сумата 632 643.64 лв., претендирана като обезщетение за ползване след прекратен на 01.01.2009 г. договор за наем на водопроводната и канализационна мрежа на к. к. Слънчев бряг - изток за периода от 01.01.2013 г. до 12.11.2013 г., Апелативен съд - Бургас е приел, че за посочения период вземането на ищеца е погасено по давност. От фактическа страна по делото не е имало спор, че по силата на сключен договор за наем от 08.03.2005 г. ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД е ползвал като наемател водопроводната и канализационна мрежа на територията на к. к. Слънчев бряг - изток; В договора е уговорена наемна цена в размер на 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, при отчитане на водните количества на база инкасирана вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод; Действието на договора е продължено до края на 2008 г., след което не е постигнато съгласие относно наемната цена, но ответникът е продължил да осъществява дейността си по водоподаване и отвеждане на отпадна и дъждовна вода до и от своите абонати, включително в периода 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г., въпреки противопоставянето на ответника и без заплащане на наем; Между страните са водени съдебни дела, приключили с решения за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение на основание чл.236, ал.2 ЗЗД за неоснователно ползване на В и К мрежата в курортния комплекс за 2009 г., 2010 г. и 2011 г. Въз основа на писмените доказателства и на заключението на назначената от първата инстанция съдебнотехническа експертиза въззивният съд е приел за установено, че В и К мрежата на к. к. Слънчев бряг се води като дълготраен материален актив на „Слънчев бряг“ АД, ремонтирана и реновирана е от дружеството, което е собственик на пречиствателните станции в района, и от 2010 г. се експлоатира и поддържа от него. Въззивният съд е обсъдил и заключението на съдебносчетоводната експертиза, с помощта на което са установени приходите и разходите на ответника за осъществяваната през исковия период дейност, които според уговорките в договора за наем служат като база за формиране на цената за ползване на В и К мрежата и са от значение за определяне размера на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД. Изхождайки от заявената с исковата молба претенция и от установените факти по делото, въззивният съд е направил извод, че спорното правоотношение между страните касае последиците от прекратен наемен договор и се урежда от разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД. Възраженията на ответника, че договорът за наем е нищожен и не е произвел правно действие и че ищецът не е собственик на В и К мрежата, за ползването на която претендира обезщетение, са счетени от въззивния съд за неоснователни с оглед формираната с решенията по предходни дела сила на пресъдено нещо относно действителността на договора и правната възможност да се отдаде под наем имот, който не е собственост на наемодателя. Предвид безспорните по делото факти, че действието на договора за наем не е продължено след 2008 г. и че ответникът е продължил да ползва наетите съоръжения и през исковия период, въпреки противопоставянето на ищеца - наемодател, въззивният съд е преценил, че е осъществен фактическият състав на чл.236, ал.2 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за лишеното от основание ползване на обекта на прекратения наемен договор. В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилно определяне на размера на наеманата цена, служеща като база за изчисление на дължимото обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД. След анализ и преценка на доказателствата, в т. ч. и заключението на съдебносчетоводната експертиза, съдът е намерил оплакванията за неоснователни като е възприел констатациите в допълнителното заключение на експертизата, че наемната цена следва да бъде изчислена на база счетоводната печалба на дружеството - ответник от цялостната му дейност, извършвана посредством В и К мрежата на к. к. Слънчев бряг - изток, при отчитане на разходите за съответния период, съобразно механизма, по който са осъществявани плащанията между страните по прекратения договор за наем. В резултат на направената преценка въззивният съд е заключил, че размерът на дължимото за исковия период обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД възлиза на 730 743.45 лв. Въззивният съд е разгледал противопоставеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност и след преценка на фактите по делото е приел, че възражението е основателно по отношение на вземането за обезщетение за периода от 01.01.2013 г. до 12.11.2013 г. в размер на 632 643.64 лв. При произнасяне по възражението въззивният съд е изходил от разбирането, че независимо от обвързаността му с цената по договора, вземането по чл.236, ал.2 ЗЗД се изчислява на плоскостта на неоснователното обогатяване по см. на чл.59 ЗЗД и поради неговия извъндоговорен характер се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Относно началния момент на давността въззивният съд е изложил съображения, че с оглед правилото на чл.114, ал.1 ЗЗД давността е започнала да тече от деня, в който ответното дружество е започнало да ползва водопроводната мрежа на к. к. Слънчев бряг без основание поради прекратяване на наемния договор и въпреки противопоставянето на ищеца - наемодател, т. е. от датата 01.01.2009 г., на която наемателят е следвало да върне наетото имущество. С мотив, че предпоставките за заплащане на обезщетение - ползване без основание и при противопоставяне на бившия наемодател, са били налице за цялата 2013 г., съдът се е произнесъл, че задължението на ответника за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване е съществувало за всеки от ден от исковия период 01.01.2013 г. - 31.12.2013 г. и че доколкото погасителната давност изтича самостоятелно за всеки от включените в този период дни, към датата на подаване на исковата молба - 13.11.2018 г., вземането за обезщетение е погасено по давност за периода от 01.01.2013 г. до 12.11.2013 г. и искът по чл.236, ал.2 ЗЗД за сумата 632 643.64 лв., представляваща дължимо за посочения период обезщетение, подлежи на отхвърляне. В зависимост от извода за погасяване по давност на част от вземането, претендирано с иска по чл.236, ал.2 ЗЗД, Апелативен съд - Бургас е отменил частично решението на Окръжен съд - Бургас и е отхвърли исковата претенция в частта за сумата 632 643.64 лв., а в частта, с която искът е уважен за периода 13.11.2013 г. - 31.12.2013 г. за сумата 98 099.81 лв., е потвърдил решението. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че като е приел в мотивите си, че всеки ден от периода на неоснователното ползване на чуждата вещ възниква ново и самостоятелно вземане за обезщетение, въпреки, че прекратеният договор за наем е за годишен наем и претендираното обезщетение е за годишен период, въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния изход на делото материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС в решение № 146/01.12.2010 г. по т. д. № 934/2009 г. на ІІ т. о., решение № 159/17.10.2014 г. по т. д. № 3605/2013 г. на І т. о., решение № 227 по т. д. № 2482/2013 г. на І т. о., решение № 663/05.02.2005 г. по гр. д. № 444/2005 г., решение № 204/08.05.2006 г. по гр. д. № 1196/2005 г. на ІІ г. о., в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и в Постановление № 6/1979 г. на Пленума на ВС, както и в противоречие с практиката на ВКС в определения по чл.288 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване на решения по вече приключили дела между същите страни за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за предходни периоди от време. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по включен в предмета на спора правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос е задължение на касатора и че съобразно принципа на диспозитивното начало Върховният касационен съд може само да уточни и прецизира въпроса, когато е поставен неясно, но не и да го извежда служебно от твърденията на касатора. В конкретния случай касаторът е въвел основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без да посочи конкретния правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, чието разрешаване от въззивния съд е обусловил частичното отхвърляне на иска по чл.236, ал.2 ЗЗД. Съдържанието на изложението предполага служебно формулиране и извеждане на въпроса от касационната инстанция, което е би съставлявало нарушение на принципа на диспозитивното начало и според изричните указания в тълкувателното решение е недопустимо. Непосочването на релевантния правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, заявено бланкетно по отношение на въпросите: „ 1. Представлява ли обезщетението за всеки един ден неоснователно ползване на чужда вещ самостоятелно вземане, за което самостоятелно настъпва изискуемост и изтича погасителна давност; 2. Как следва да се обясни и обоснове обезщетението да е за всеки един ден неоснователно ползване на чужда вещ, а не за друг отрязък от време - седмици, месеци, часове и др. п.; 3. Как следва да се обоснове обезщетението да е за различни по вид отрязъци от време при неоснователно ползване на чужда вещ според вида на вещта; 4. Ако дължимото обезщетение е годишно такова, давността за обезщетението за всеки един ден неоснователно ползване на чужда вещ започва ли да тече след края на годината, за която е претендирано обезщетение; 5. Прилага ли се принципът за определяне на наемната цена по прекратения договор по аналогия и за определяне на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД, в това число начинът на формиране, периодът и началната дата на изискуемост; 6. Определянето на наемната цена съобразно финансовия резултат на една финансова година за търговско дружество ползва ли се аналогично при определяне на обезщетението за неоснователно ползване по чл.236, ал.2 ЗЗД; От кой момент настъпва изискуемост на обезщетение за неоснователно ползване на чужда вещ на основание прекратен наемен договор, съгласно който наемната цена се е дължала на база положителния финансов резултат за изтеклата година; 7. Когато в прекратения наемен договор се е съдържала уговорка по заплащане на годишна наемна цена, платима след изтичане на финансовата година, намира ли приложение при определяне на обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД нормата на чл.72, ал.1 от ЗЗД за броенето на срокове“. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Касаторът се е позовал формално на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е изложил съображения в подкрепа на бланкетното твърдение, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите са изведени от специфичната за делото фактическа обстановка, възприета в обжалваното решение, и са насочени към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд, че погасителната давност за претендираното с иска по чл.236, ал.2 ЗЗД вземане тече за всеки ден от исковия период, за който наемателят дължи обезщетение за лишеното от основание ползване на чуждата вещ. По начина, по който са зададени, въпросите са от значение единствено за правилното решаване на спора по делото, не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от цитираното тълкувателно решение. Поради това касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се допусне. По изложените съображения решението по в. т. д. № 62/2020 г. не следва да се допуска до касационно обжалване. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,