Определение № 482 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2044/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Ракитово, представлявана от кмета на общината чрез адв. И. С. като процесуален представител, срещу въззивно решение № 462 от 02.12.2019 г. по в.гр.д. № 696/2019 г. на Окръжен съд- Пазарджик. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение, като се твърди, че същото е постановено по нередовна искова молба. На следващо място, при условията на евентуалност, жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят обосновава искането за допускане на касационно обжалване с позоваване на основанието по чл. 280, ал.2, изр. първо ГПК- вероятна недопустимост, както и на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът по касация „Булхопс- 90” АД със седалище и адрес на управление [населено място], изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 257 от 25.07.2019 г. по гр.д. № 826/2016 г. на Районен съд - Велинград и вместо него е постановено друго по същество на спора, с което е признато за установено по отношение на „Булхопс - 90” АД, че Община Ракитово не е собственик на следните сгради: стопанска сграда със застроена площ 507 кв.м; стопанска сграда със застроена площ 838 кв.м, стопанска сграда със застроена площ 538 кв.м, стопанска сграда с площ 743 кв.м, стопанска сграда с площ 195 кв.м, всички построени в поземлен имот с № .......... в землището на [населено място], общ. Р., целият с площ 18.452 дка и с начин на трайно ползване: друга производствена база, находящ се в м. „Д.”. Въззивният съд е приел, че предявеният от „Булхопс- 90” АД отрицателен установителен иск за собственост е допустим. За ищеца е налице правен интерес да отрече правото на собственост на Община Ракитово върху процесните сгради, за да се позове на придобивна давност и да се снабди с нотариален акт за собственост на това основание. По същество на спора е приел, че с отговора на исковата молба ответникът Община Ракитово е оспорил предявения против него отрицателен установителен иск, като е твърдял, че е придобил правото на собственост върху посочените сгради на основание чл. 30, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ. Позовал се е на приложен по делото частен писмен документ- приемателно- предавателен протокол от 26.10.1998 г. за предаване на имущество на АПК Р.- заличена организация по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ на Р., който протокол е оспорен от ищеца досежно датата, авторството и съдържанието. Във връзка с това оспорване въззивният съд е изложил подробни мотиви, с които е обосновал извода си, че посочената в документа датата не е датата на съставянето му - документът няма изходящ номер от комисията по § 29 ПРЗ на ЗСПЗЗ, не е официално заверен, съдържанието му не е възпроизведено в официален документ, не е вписан в изходяща или входяща документация на Община Ракитово. Вписан е в регистрите на общината едва на 26.08.2016 г., като дотогава не е бил известен на ответника. Основание за този извод намерил в приложеното по делото писмо от 21.12.2013 г. на кмета на Общината, в което се сочи, че до момента тя не е информирана коя собственост на АПК- Р. е продадена и коя не е, коя собственост е разпределена и как се ползва, и дали има такава, предадена на общината по чл. 30 ЗСПЗЗ. На следващо място е посочил, че липсват доказателства описаното в протокола имущество да отговаря на изискванията на § 1ж ДР на ППЗСПЗЗ, при които то може да се третира като имущество по смисъла на чл. 30 ЗСПЗЗ, което лицата по § 27, ал.1 не желаят да получат или не може да бъде продадено на три поредни търга, на които не се е явил купувач. Посочил е също, че липсват доказателства за взето решение от общото събрание на правоимащите по чл. 27, ал.1 ЗСПЗЗ за безвъзмездно предаване на имуществото на общината. Макар да е приел, че ответникът не е навел своевременно възражение за придобиване на процесните имоти по давност, въззивният съд е обсъдил и това възражение и е намерил същото за неоснователно по съображения, че от събраните по делото доказателства не се установява ответникът да е установил фактическа власт върху тях. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е направено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. Обосновано е с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, която не съдържа точно и ясно изложение на обстоятелствата, на които се основава претенцията, и поради противоречие на фактическите твърдения и заявен претитум. Искането е неоснователно. При служебна проверка на обжалваното решение настоящият състав не намира данни за вероятна недопустимост. Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с който ищецът цели да отрече правото на собственост на ответника върху процесните сгради. Исковата молба съдържа изложение на обстоятелствата, с които ищецът свързва правния си интерес от предявяването на този иск - невъзможност да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка поради това, че ответникът претендира сградите да са общинска собственост, придобита на основание чл. 30 ЗСПЗЗ, и следователно не могат да бъдат предмет на придобивна давност. В исковата молба са изложени и твърдения за осъществено от дружеството - ищец владение върху същите в периода от 1999 г. и към момента на предявяване на иска, както и твърдения за това, че владението му е предадено от ЗК ”Х.”, която е придобила същите по няколко договора, сключени с комисията по § 29 ПЗР на ЗСПЗЗ през 1996 г. Формулиран е петитум да бъде установено със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ответникът Община Ракитово не е собственик на сградите. Жалбоподателят не сочи по какъв начин този петитум влиза в противоречие с изложените в исковата молба твърдения за съществуването на правен спор между страните и искането да се установи със сила на пресъдено нещо, че сградите не са собственост на общината. На следващо място се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалния въпрос за задължението на съда да мотивира актовете си и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства. Значението на този въпрос за изхода на спора се обосновава с твърдение, че въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с доказателствената стойност на съставения акт за публична общинска собственост, който обръща доказателствената тежест и налага на ищеца задължение да докаже при условията на пълно и главно доказване придобиване на правото на собственост, както и че на практика изводите на въззивния съд били концентрирани около въпроса дали дружеството - ищец е придобило правото на собственост въз основа на правоприемство от ЗК ”Х.”, респ. дали ЗК „Х.” е придобила имотите, без да се изследва дали договорите, от които кооперацията черпи права, са валидни. Твърди се също, че въззивния съд не е разгледал заявените от жалбоподателя - ответник по отрицателния установителен иск за собственост, правоунищожаващи и правоизключващи възражения и заявените от него на собствено основание самостоятелни права. Тези твърдения не кореспондират със съдържанието на обжалвания съдебен акт. Предмет на отрицателните установителни искове за собственост е правото на собственост на ответника, а не на ищеца. Тъй като ищецът отрича това право изобщо, без оглед на конкретно правопораждащо основание, в тежест на ответника е да изчерпи в процеса всички основания, на които е могъл да придобие това право, съответно да докаже фактическите състави на придобивните основания, на които се е позовал. В случая ответникът е твърдял, че е придобил собствеността върху сградите на основание чл. 30 ЗСПЗЗ. Съгласно ал.1 от цитираната разпоредба, имуществото на заличените организации по § 12 от преходните и заключителните разпоредби, което лицата по чл. 27, ал. 1 не желаят да получат в дял и което не може да бъде продадено, се предоставя безвъзмездно на общината, в която то се намира, а разпоредбата на ал.2 постановява, че след изтичане на 5-годишен срок от предаването на имуществото по ал. 1, изречение първо, то става общинска собственост. Въззивният съд е изложил подробни мотиви защо приема, че в полза на ответника не се е осъществевил този придобивен способ. Анализирал е детайлно представения приемателно - предавателен протокол и подробно е аргументирал извода си защо приема, че същият не доказва предаването на спорното имущество на посочената в протокола дата. Обратно на доводите на жалбоподателя, съдът не е приел, че общината не е станала собственик на сградите, защото преди това те са били придобити от ЗК ”Х.” на валидно правно основание, а е посочил, че дори договорите, с които кооперацията е закупила същите от комисията по § 29 ПЗР на ЗСПЗЗ, да са нищожни, това би обосновало извод, че сградите принадлежат на заличената организация по § 12, но от това не следва, че са станали общинска собственост. Не кореспондира със съдържанието на въззивното решение и твърдението на жалбоподателя, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението му за придобиване на сградите по давност. Това възражение е обсъдено, но е намерено за неоснователно поради това, че след преценка на събраните по делото доказателства съдът приел, че ответникът не е упражнявал фактическа власт върху тях. Поради това по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Следващият въпрос е за съотношението между оспорване на документ по смисъла на чл. 193 ГПК и оспорване на вещноправния ефект, който произтича от този документ, както и за задължението на съда да следи служебно за нищожността на придобивното основание, на което страните основават правата си. Този въпрос не е от значение за изхода на делото. Той се поставя във връзка с оплакването на касатора, че при постановяване на своето решение въззивният съд не е взел предвид, че разделителен протокол от 15.05.1995 г., по силата на който ЛС на АПК- Р. е предало всички активи и пасиви на ЗК” Х.”- Р., е обявен за нищожен със заповед на областния управител, и следователно кооперацията не е станала собственик и не е могла валидно да прехвърли правото на собственост върху сградите в полза на ищеца. Както се посочи по- горе, предмет на настоящото дело не е правото на собственост на ищеца, а това на ответника. За да се легитимира той като собственик на основание чл. 30, ал.2 ЗСПЗЗ, не е достатъчно да бъде установено, че спорното имущество не е било разпределено, тъй като законът поставя и други изисквания – освен да няма желаещи по чл. 27, ал.1 ЗСПЗЗ, които да го получат в дял и да не може да бъде продадено на три поредни търга/ § 1ж ДР на ППЗСПЗЗ/, също да е предоставено безвъзмездно на общината и да е изтекъл 5-годишен срок от предаването му, които елементи от фактическия състав въззивният съд е приел за недоказани. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по въпроса обвързан ли е съдът от правните изводи, съдържащи се в заключенията на назначени по делото съдебни експертизи и може ли да се позове на упражнявано давностно владение или притежания на право на собственост въз основа на експертно заключение; допустими ли са експертни заключения по правни въпроси и длъжен ли е съдът да кредитира заключенията на вещите лица, без да съобразява останалите съображения по делото. По същите съображения, изложени в предходния абзац, този въпрос също не е обуславящ изхода на делото. Само по себе си наличието на неразпределено имущество на организация по § 12 ПЗР на ЗСПЗЗ не е основание да се направи извод, че то е станала общинска собственост съгласно чл. 30, ал.2 ЗСПЗЗ. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по въпроса за доказателствената сила на актовете за общинска и държавна собственост, чия е доказателствена тежест при оспорването им и как следва да се разпредели доказателствената тежст при предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ответникът противопоставя такъв акт. Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. По настоящото дело ответникът легитимира правата си с Акт за частна общинска собственост, съставен на 12.12.2016 г. /след предявяване на отрицателния установителен иск против него на 05.08.2016 г./, в който като основания за придобиване на правото на собственост е посочена разпоредбата на чл. 30, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ. В своята практика ВКС последователно приема, че актовете за държавна или общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Преценявайки основателността на заявеното от ищеца оспорване на правото на собственост на общината, съдът е приел, че тя не е доказала осъществяването на всички елементи от фактическия състав на чл. 30 ЗСПЗЗ, поради което не е придобила собствеността на това основание. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК за допускане на касационно обжалване - поради очевидна неправилност. Съгласно утвърдената практика на ВКС, очевидната неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се свързва с такива тежки пороци на обжалваното решение, които могат да бъдат констатирани от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Жалбоподателят обосновава наличието на това основание с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и нарушение на материалния закон, развити в касационната жалба, които не могат да бъдат проверявани в тази фаза на касационното производство. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът