Определение № 60713 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на „Витоша ризорт 2000“ ООД(н) срещу решение № 10031/21г. на САС, ГО, 1-ви състав, с което, на основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, е обявен за окончателен предварителен договор за покупко- продажба на 16,20/1184ид.ч. от гараж, самостоятелен обект, с идентификатор, с площ от 1184кв.м., обособени като паркомясто №23, с площ от 16,20кв.м., сключен на 15.02.2008г. между „Витоша ризорт 2000“ ООД като продавач и Л. Г. Л. като купувач. В изложението е направено искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на следните основания: по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД и запазване на съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните; на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали съдът е длъжен да мотивира правните си изводи, а не да ги декларира; както и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради неоценяване на документ, съдържащ волеизявление за разваляне на договора, който не е оспорен от другата страна. Настоящият състав на ВКС намира, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. По първия поставен въпрос в изложението, въззивният състав е направил извод в съответствие с практиката на ВКС. Клаузата от предварителния договор- „продава се паркомясто, заедно със съответните идеални части от мястото“, е тълкувана от въззивния съд в смисъл, че се продават идеални части от самостоятелен обект на правото на собственост, поради което клаузата е действителна и е породила действие, а възражението на дружеството за продажба на невъзможен предмет, е неоснователно. Според въззивиния съд- „паркомясто“ не е самостоятелен обект на правото на собственост и не може да се прехвърля самостоятелно заради невъзможен предмет на договора, но в случая страните са уговорили покупко- продажба на ид.ч. от мястото- самостоятелен обект, където е обособено паркомястото. Оттук съдът е направил извод за действителност на уговорката. Съгласно практиката на ВКС- на основание чл. 20 ЗЗД, клаузите от договора трябва да се тълкуват по начин, който да води до действителност, а не до нищожност на волеизявленията. Тълкуването цели запазване на цялото действие на договора така, както в действителност е желано от страните, независимо от съдържащите се в него непрецизни, неточни и дори неправилни формулировки при посочването на неговия предмет (решение №46/19г. на ІV ГО). Като е тълкувал волята на страните да се продадат ид.ч. от гараж, самостоятелен обект, обособени като паркомясто №23, въззивният съд е целял запазване на договора, а това тълкуване съответства на трайната практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД. По вторият въпрос в изложението, също така, липсва допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.р. №1/2010г. на ОСГТК, за да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, на това основание, и при установена трайна практика на ВКС по въпроса, е необходимо да има изменение на законодателството или на обществените условия, за да се измени практиката. В случая касаторът е допуснал логическо противоречие в изложението, защото хем е посочил практика на ВКС, която споделя, но от друга страна, е поискал изменението и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Може би касаторът, отново, и по този въпрос, е поискал допускане на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, но дори и в тази хипотеза липсва основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е посочил кои са предпоставките от хипотезата на чл. 19, ал.3 ЗЗД- действителен предварителен договор, продавачът да е собственик към момента на вписване на исковата молба по чл. 19, ал.3 ЗЗД и купувачът да е изправна страна по договора. След това въззивният съд е посочил кои са установените факти по делото, въз основа на кои доказателства, и че фактите съответстват на предпоставките от хипотезата на правната норма, а именно: клаузата- продажба на ид.ч. от място, самостоятелен обект на правото на собственост, обособени като пракомясто, е действителна; ответникът продавач е собственик на имота към момента на вписване на исковата молба, а продажбата, извършена по време на делото, е непротивопоставима заради защитното действие на вписването на исковата молба; купувачът е платил цената по сделката. След като е установил пълно припокриване на установените факти по делото и предпоставките от хипотезата на чл. 19, ал.3 ГПК, въззивният съд е приложил диспозитива на нормата, като е обявил сключеният предварителен договор за окончателен. Видно е, че въззивният съд се е обосновал и е приложил нормите на чл. 235 и чл. 236 ГПК в съответствие с практиката на ВКС- приложено е от касатора решение № 283/14г. на ВКС ІV ГО, според което правните изводи на съда не могат да бъдат декларативни, а мотивирани и обосновани. Липсва и основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“- тъй като според касатора, съдът не бил взел предвид документ по делото, който съдържал волеизявление на ищеца- купувач, че разваля договора. Нито една от страните- ищецът или ответникът, не е въвела такъв факт по делото, че договорът е развален. Естествено е това да не е ищецът, който иска обявяване на окончателен договор, а не връщане на даденото поради разваляне. Но от друга страна, и ответникът не е въвел чрез възражение такова правопрепятстващо обстоятелство. Поради това, този факт е останал извън предмета на делото и предмета на доказване, заради което въззивният съд е счел представеният документ за ирелевантен. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО