Определение № 749 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2340/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 362/08.06.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 161/2020 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 1/02.01.2020 г. по гр. дело № 864/2019 г. на Червенобрежкия районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на М. И. П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на водено срещу ищеца наказателно производство по н.о.х.д. № 451/2017 г. на Свищовския районен съд. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковата претенция по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ; 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; и 3) относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 от ЗОДОВ. По отношение на първите два въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. 11 (и мотивите в раздел II към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на третия въпрос касаторът цитира отменената първоначална редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като в тази връзка сочи три въззивни решения, за които не сочи данни и доказателства да са влезли в сила. Ответникът по касационната жалба – ищецът М. И. П. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обобщени, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), формулираните от касатора правни въпроси, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран и често поставян в практиката правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при специалните деликтни искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, както и вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр.; като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд се е позовал и е цитирал тази практика на ВС и ВКС (т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., решение № 190/23.12.2019 г. по гр. дело № 4378/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 262/16.01.2020 г. по гр. дело № 1861/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), и съобразявайки се с нея е обсъдил и е взел предвид, но само част от установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – вида и тежестта на престъплението, за което на ищеца е било повдигнато обвинението, по което той е оправдан; извършени спрямо него процесуално-следствени действия на органите на досъдебното производство и публичността на тези действия, както и негативната реакция на съселяните на ищеца; наложено му ограничение в рамките на наказателното производство; отражението на наказателното преследване върху здравословното и психо-емоционалното състояние на ищеца. В противоречие с цитираната практика (включително задължителната такава) на ВС и ВКС обаче въззивният съд не е обсъдил и не е взел предвид установени по делото обстоятелства, които имат съществено значение за определяне размера на процесното обезщетение – продължителността на наказателното производство срещу ищеца, респ. – продължителността на периода, през който той е търпял процесните неимуществени вреди; дали и каква по вид мярка за неотклонение е била взета спрямо него; съдът не е посочил и какво е конкретното значение на всяко от обсъдените от него обстоятелства за определения от него размер на присъденото обезщетение – в насока за увеличаването или за намаляването му; липсват и изложени мотиви да са взети предвид общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането на ищеца. Предвид изложеното, касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Жалбоподателят ПРБ не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение