Определение № 3389 от 19.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4143/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. С. Д. и М. П. М. срещу решение № 92 /27.05.2025 г. по в.гр.д. № 130 /2025 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260012 /29.11.2024 г. по гр.д. № 2406 /2020 на Пловдивския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите Г. С. Д. и М. П. М. против Народното събрание на Република България обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.2в ЗОДОВ и чл.86 от ЗЗД за осъждането на ответника да им заплати парични суми за имуществени вреди и неимуществени вреди, причинени от приемане на правна норма в противоречие с правото на Европейския съюз, ведно със законните лихви от предявяване на исковата молба, както и на изтекли лихви върху главниците.

Ответникът по касационните жалби Народното събрание на Република България (нататък и НС на РБ) оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Прокуратурата на Р. България, която е участвала в процеса на основание чл.10, ал.1 ЗОДОВ, не е изразила становище по основателността на касационната жалба. Във въззивното производство е поддържала становище, че жалбата е неоснователна и исковете са неоснователни.

Касационната жалба е процесуално допустима: подадени е от надлежни страни в предвидения срок срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Исковете са основани на твърдения, че ищците са били сключили договори с Държавен поземлен фонд за наемане на земеделски земи за срок от 5 години, които били принудени да прекратят след като Народното събрание на РБ през 2015 г. извършило изменение в нормативната уредба, като в чл.37и, ал.1 от ЗИДЗСПЗЗ, с която въвело императивно изискване пасищата, мерите и ливадите от държавния и общински поземлен фонд да се отдават под наем или аренда само на собственици или ползватели на животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни, регистрирани в Интегрираната информационна система на БАБХ, съобразно броя и вида на регистрираните животни. НС на РБ извършило изменение и в § 15 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ от 2015 г., като предвидило изискване ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24.02.2015 г., в срок до 01.02.2016 г. да приведат договорите в съответствие с новите изисквания, а в противен случай да ги прекратят.

В исковата молба се твърди, че сключените от ищците договори попадали в приложното поле на новоприетите разпоредби, поради което ищците били в невъзможност да продължат да ползват предоставените им земи поради това, че нямали селскостопански животни, а придобиването на такива, за да се спази посоченото изискване, изисквало огромен финансов ресурс, с какъвто те не разполагали, като били принудени да подадат искания за прекратяване на договорите чрез сключени споразумения между тях и Министерство на земеделието и храните, в които изрично било посочено, че договорите се прекратяват поради изменение в нормативната уредба, а в резултат на отнетото им право да обработват земите Д. и М. загубили правото да получат субсидии от Европейския съюз за 2016 г. и за 2017 г. в общ размер на 100 000 лв. за Д. и 50 000 лв. за М., въпреки че били направили сериозни инвестиции на труд и разход на време за първоначално почистване на наетите пасища и за целогодишното им поддържане в добро земеделско състояние. Ищците твърдят, че приетата законодателна промяна на § 15, ал.1 - ал.3 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ противоречи на правото на Европейския съюз, тъй като не е спазен един от основните негови принципи - този на правната сигурност, изискващ яснота и точност на прилагане на правните норми, както и на принципа за защита на легитимните очаквания, нарушаването на които произтича от допуснатото обратно действие на нововъведените разпоредби, липсват обстоятелства, обосноваващи обществен

(Накратко: договорите не са сключени за производство на животновъдна и земеделска продукция; претендираните пропуснати ползи са от разликата между получаваните субсидии и заплатените наемни цени и вложени средства за поддръжка на земите,т. е последните са по дефиниция значително по-малки от субсидиите – със 100 000 за ищцата и с 50 000 за ищеца; твърдението за неимуществените вреди е, че са причинени от страданието, че ищците са лишени от възможност да получават доходи от земеделски субсидии без да са животновъди или земеделски производители.)

За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени, въззивният съд е приел следното:

След изменението на разпоредбата на чл. 37и, ал. 1 от ЗСПЗЗ /ДВ бр. 38/2014 г./ ДВ бр. 38/2014 г./ е прието, че пасищата и ливадите от държавния и общинския поземлен фонд се отдават под наем или аренда по реда на чл.24а, ал.2 на собственици или ползватели на животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни, регистрирани в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на БАБХ, в съответната или съседна област, пропорционално на броя и вида на регистрираните животни, по пазарна цена.

При предишната редакция на разпоредбата / ДВ бр. 60/2010/ такова изискване към арендаторите и наемателите не е било предвидено.

С последващо изменение в ДВ бр. 14/2015 г. същите условия са заложени и по отношение на мерите от държавния и общинския поземлен фонд.

С § 15 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ /ДВ бр. 61/2015 г./ е прието, че ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24.02.2015 г., са длъжни в срок до 01.02.2016 г. да приведат договорите в съответствие с новите изисквания, а договорите за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд, които не са приведени в съответствие с тези изисквания в посочения срок, се прекратяват от кмета на общината, съответно директора на областната дирекция „Земеделие“.

С две споразумения от 01.10.2015 г. ищците и Министерство на земеделието и храните са прекратили сключените между тях договори на наем на основание § 15, ал. 3 във вр. с ал.1 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ поради наличие на обстоятелства, водещи до невъзможност за тяхното изпълнение, които не могат да се вменят във вина на никоя от страните - изменение в нормативната уредба, регламентираща действието на договорите.

Към момента на прекратяване на договорите са съставени два протокола-опис от 01.10.2015 г., в които са описани имотите като идентификационен номер, землище, площ, начин на трайно ползване, но без конкретни данни за тяхното състояние към момента на предаването.

Ищците не твърдят и не ангажират доказателства в тази насока, че към момента на сключването на договорите и/или към момента на тяхното прекратяване са отглеждали пасищни животни, а единствено твърдят, че са поддържали земята в добро земеделско състояние.

Въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства – свидетелски показания, заключение на комплексна съдебно агротехническа и икономическо-счетоводна експертиза, което е било оспорено от ищците, заключение на повторна комплексна съдебно-техническа и счетоводна експертиза.

Въззивният съд е обосновал извода си, че възприема заключението на първата комплексна експертиза, поради това, че то е значително по-конкретно и подробно, разгледано е състоянието на всеки от наетите недвижими имоти преди сключване на договорите за наем и след това тяхното състояние за всяка стопанска година въз основа на събрания снимков материал при извършваните проверки от компетентните държавни органи във връзка с изплащане на помощта по посочените мерки, като за всеки от имотите са уточнени конкретни проблеми, които според вещите лица водят до извод за недобро земеделско и екологично състояние и липса на съществена промяна в тях от преди сключване на договорите за наем и до тяхното прекратяване, за разлика от заключението на втората експертиза за състоянието на имотите, което е общо и неконкретно, с много теоретични разсъждения, касаещи пасищата, флората и климата в разглежданите райони, но не и конкретните имоти.

При мотивиране на извод защо възприема първото заключение въззивният съд е приел, че ищците не са извършили пълно главно доказване на извършената от тях за трите години на действие на договорите мащабна и достатъчна дейност за привеждането и поддържането на имотите в добро земеделско и екологично състояние поради факта, че те не са водили и не са представили дневник за извършваните дейности в земеделското стопанство, изискуем за водене по Наредба № 11/06.04.2009 г. за условията е реда за прилагане на мярка 214 от Програмата за развитие на селските райони с посочени конкретно извършени такива дейности на конкретни дати и в конкретните имоти, както и не са представили каквито и да е доказателства за извършвана дейност и заплащане на средства за нея в този период за закупуване на материали, наемане на машини или заплащане на работници, имайки предвид голямата площ на наемите имоти /над 1 000 дка/, местонахождението им в землището на различни населени места и това, че през годините площите, с които Д. е кандидатствала за подпомагане, е намалявала.

Въззивният съд е приел, че двете експертизи са работили върху един и същ доказателствен материал /ортофото карти на района и снимки от проверки на имотите за периода 2013 г. - 2015 г./, като са ги интерпретирали по различен начин.

Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ищците, че следва да се приеме, че имотите са били приведени в добър земеделски и екологичен вид на база на това, че ако не бяха обработвани, щяха да се самозалесят с инвазивни видове, дървета и храсти, както и че ако не бяха в такова състояние, те нямаше да бъдат ободрени за подпомагане.

От една страна периодът, през който се изследва промяната в състоянието на имотите, е твърде кратък, за да се очаква съществено изменение на състоянието на пасищата по естествен път, а от друга - изплащането на суми по горепосочените мерки за подпомагане на ищците може да се приеме като някаква индиция за спазване условията за това, но не и като осъществено пълно доказване на този факт.

Въззивният съд е приел следните правни изводи:

За да бъде приложена разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ, трябва да се установи не само нарушение на общностното право, но и това нарушение да е съществено.

Към датата на приемане на оспорената правна норма, респ. към датата на прекратяване на договорите, са действали няколко приложими акта от правото на Европейския съюз, относими към случая.

Съдът намира за неоснователно възражението на ищците, че новоприетата норма на ЗСПЗЗ е в противоречие с чл. 93, § 3 от Регламент /ЕО/ № 1306/2013 г.

В цитираната разпоредба е предвидено, че държавите членки трябва да поддържат постоянни пасища, като България и Румъния гарантират, че земя, която е била заета от постоянни пасища към 01.01.2007 г., продължава да се поддържа като такава в посочените граници.

Както правилно отбелязват ищците обаче, в този регламент не се поставя изискване на кого ще бъде предоставена земята, поради което следва да се приеме, че това правомощие е предоставено на националния законодател.

От друга страна Регламент /ЕС/ № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета установява правилата за осъществяване на директни плащания на земеделските стопани по схеми за подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика с поставени общи изисквания, без да въвежда ограничения за кръга на лицата, имащи право на субсидия. Този акт не вменява задължение за Държавата при определяне на стопанската си политика да осигурява еднакво развитие на всички отрасли на селското стопанство, респ. да подкрепя или да не подкрепя определен сектор, в случая „Животновъдство“, което право на преценка принадлежи на всяка държава

В подобен смисъл са и § 33 от Преамбюла и чл. 37 от Делегиран регламент /ЕС/ № 640/2014 на Комисията от 11.03.2014 г. за допълнение на Регламент /ЕС/ № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета …

В този акт от правото на Европейския съюз също не се поставят специфични изисквания дали земите, които трябва да се поддържат като постоянни пасища, трябва да бъдат отдадени под наем или аренда на определена категория стопани /земеделци или животновъди/, поради което следва да се приеме, че тази преценка е предоставена на националния законодател.

Въззивният състав приема, че не са нарушени и изискванията на чл. 7 от Делегиран регламент /ЕС/ № 807/2014 на Комисията от 11.03. 2014 г. за допълнение на някои разпоредби на Регламент /ЕС/ № 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, касаещи ангажименти за екстензификация на животновъдството, поети съгласно мярката за агроекология и климат, които трябва да отговарят на посочени минимални условия, в т.ч. цялата пасищна площ на стопанството да се управлява и поддържа така, че да се избягва както свръхпашата, така и недостатъчната паша, а необходимата информация относно изпълнението на тези условия се включва в програмата за развитие на селските райони.

Не се установява нарушение и на Регламент /ЕС/ № 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17.12.2013 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, с който се цели насърчаване на устойчивото развитие на селските райони, включително създаването и поддържането на заетост, чрез подпомагане на програми, насочени към опазване на околната среда и климата, плащанията по които се отпускат на земеделски стопани, които доброволно се задължават да извършват операции, състоящи се от един или повече ангажименти за агроекология и климат по отношение на земеделска земя, за период от пет до седем години, а държавите членки могат да определят и по-дълъг период за определени видове ангажименти, като плащанията се отпускат годишно и покриват изцяло или частично размера на допълнителните разходи и пропуснатите доходи на бенефициерите, произтичащи от поетите задължения, а държавите членки определят районите, за които са предвидени плащания, в рамките на няколко категории /планински райони, райони, различни от планинските райони, със съществени природни ограничения, други райони със специфични ограничения/.

Твърдените нарушения не могат да се изведат и на база на представеното от ищците решение на СЕС от 18.01.2024 г. по дело С-656/2022 по отправено преюдициално запитване, според което чл. 47, § 1 от Регламент /ЕО/ № 1974/2006 г. на Комисията от 15.12.2006 г. за определяне на подробни правила за прилагане на Регламент /ЕО/ № 1698/2005 г. на Съвета. В цитираното решение е прието, че по принцип е възможна промяна на националното законодателство и поставяне на допълнителни изисквания към лицата, сключили договор за наем или аренда на земи, за които се дължи помощ по Програмата за развитие на селските райони, като тази промяна не противоречи на правото на Съюза и принципите, заложени в него, но в този случай трябва да бъде защитен бенефициерът, като бъде прието, че той не може да продължи да изпълнява дейността си по обективни причини и да се освободи от задължението си да възстанови частично или пълно получената до този момент финансова помощ.

По отношение на твърдението за нарушение принципите за правна сигурност и защита на легитимните очаквания:

Въззивният съд възприема изцяло съображенията, изложени в решение от 27.03.2018 г. по конст.д. № 11/2017 г., /обн. ДВ бр. 32/13.04.2018 г./, с което Конституционният съд приема, че нормата на § 15 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ не е противоконституционна, като тези съображения са релевантни в пълна степен и по отношение на изложените оплаквания за нарушение на общностното право.

В това решение е посочено, че земята, в т.ч. пасищата, е национално богатство, ползващо се от особената закрила на Държавата и обществото /чл. 21, ал. 1 от Конституцията/, чийто режим се определя със закон /чл. 22, ал. 3 от Конституцията/, като Държавата има право да провежда такава политика, която да осигури пасищата, мерите и ливадите да бъдат отдавани под наем или аренда преимуществено на такива лица, които ще ги ползват по тяхното основно предназначение, т.е. за отглеждане на животни, Народното събрание като единствен титуляр на законодателната власт чрез приеманите от него актове определя насоките на държавната политика в различните сфери на обществения живот, а разпоредбата на § 15 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ е израз на това право на Държавата да преурежда със закон статута на отделни категории земи като израз на държавната политика в областта на животновъдството

В решението е посочено също, че още при първоначалното приемане на разпоредбата на чл.37и ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 10/6.02.2009 г./ е предвидено, че мери и пасища от държавния поземлен фонд се предоставят за управление на общините за отглеждане на пасищни животни, а размерът на отдаваните под наем площи се определя в зависимост от броя и вида на отглежданите пасищни животни, като след измененията от 2014 г. в ЗСПЗЗ вече изрично е въведено задължението пасища и ливади от държавния и общинския поземлен фонд да се отдават под наем или аренда единствено на собственици или ползватели на животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни и само по изключение - ако няма такива желаещи лица /ДВ бр. 38/7.05.2014 г./, т.е. още от самото си създаване нормата ясно е определяла предназначението на ливадите и пасищата - за животновъдни цели.

Фактът, че още при първоначалната редакция на разпоредбата от 2009 г. /т.е. преди сключване на процесните договори за наем/ е отдаден приоритет на наематели, които отглеждат пасищни животни, и това е било известно на всички правни субекти, означава, че още към този момент законодателят в изпълнение на държавната политика в този отрасъл е смятал да урежда с предпочитание правоотношенията по този начин.

В този смисъл е и цитираното в първоинстанционния акт решение от 15.04.2021 г. по съединени дела С-798/18 и С-799/18 СЕС, което предоставя на държавите членки право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на задължителните общи национални цели, а когато предпазлив и съобразителен икономически оператор е в състояние да предвиди приемането на мярка, която може да засегне неговите интереси, той не може да се позове на принципа за защита на оправданите правни очаквания при приемане на тази мярка, доколкото тя е била необходима, а преценката е предоставена на националните органи.…

Неоснователно е становището на ищците, че на разглежданата правна норма е придадено обратно действие, тъй като в случаите, когато на новия закон се придава действие спрямо възникнали и съществуващи правоотношения, които са заварени и той урежда за в бъдеще завареното правоотношение, което не е приключило /както е настоящият случай/, е налице несъщинско обратно действие, докато същинско обратно действие новият закон има само тогава, когато той засяга вече придобити права или погасени задължения и ги преурежда от момента на проявление на юридическите факти до завършване на фактическия състав, с който приключва едно правоотношение /вж. решение № 4/11.03.2014 г. по конст.д. № 12/2013 г. на Конституционния съд/.

В приетата разпоредба на § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ е определен срок от почти половин година /от 14.08.2015 г. до 01.02.2016 г./ за всички лица в качеството им на наематели по сключени преди посочената в закона дата договори за наем, в т. ищците, да ги приведат в съответствие с новите изисквания на чл. 37и от ЗСПЗЗ, според които те трябва да започнат да отглеждат пасищни животни, за да не бъдат прекратени договорите за наем, които е безспорно, че ищците не са направили.

Въззивният съд приема, че този срок е достатъчен за изпълнение на новите изисквания от ползувателите, като се има предвид, че тенденцията е била заложена още с изменение на разпоредбата на чл. 37и, ал. 1 от ЗСПЗЗ в ДВ бр. 38/2014 г., т.е. не е била изненада за правните субекти, а в същото време тази промяна позволява на Държавата да провежда нова политика в животновъдството, съчетана с възможност на лицата, притежаващи пасищни животни, да бъдат предоставени пасища и по този начин да ги стимулира да увеличат броя на отглежданите животни, което е в обществен интерес, преследваната със законодателната промяна цел е легитимна - да се провежда политика, осигуряваща възможност пасищата, мерите и ливадите да бъдат отдавани под наем или аренда преимуществено на лица, които ще ги ползват по тяхното основно предназначение, а за постигането й са предвидени разумно обосновани средства.

За ищците и останалите ползуватели на пасища, които не са могли да изпълнят новите изисквания на закона и по тази причина договорите им за наем са били прекратени, е имало още един път за защита - чрез участие повторно на търг по отношение на останалите ненаети площи от държавния или общинския поземлен фонд или наемане на други такива от частни стопани с цел продължаване получаването на подпомагане по този ред.

В исковата молба са въведени оплаквания и за нарушаване на чл. чл. 20 от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/, предвиждаща равенство на всички хора пред закона

Въззивният съд е приел, че не е установено нарушение на посоченото основно право и въвеждане на дискриминация с приемане на § 15 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, тъй като въведеният критерий - приоритетно сключване на договори за наем на държавни и общински мери и пасища с лица, които отглеждат животни, пред тези, които не отглеждат такива, е възприет с цел задоволяване нуждите на вторите, за да могат да изхранват животните и в същото време да използват пасищата по основното им предназначение, поддържайки ги по този начин в добро земеделско състояние, а при останали свободни площи те се предоставят на лица, които не отглеждат животни.

Въззивният съд е приел, че чрез разглежданата норма на § 15 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ не се създава неравноправно третиране на земеделските стопани на основата на социален признак „социално положение“ - между лицата, отглеждащи животни върху наетите земи от държавния или общинския поземлен фонд, и лицата, които не отглеждат животни, тъй като не може да бъде търсено равенство при осъществяване на различни стопански дейности, както и да бъде отречено правото на Държавата приоритетно да предостави въпросните земи на производители на животинска продукция предвид основното предназначение на земите

Въззивният съд е приел крайния извод, че при приемане разпоредбите на § 15, ал. 1 - ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ не е допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като липсата на една от предпоставките за ангажиране отговорността на Държавата дава основание да се приеме, че предявените искове са неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.

За пълнота на изложението въззивният съд е добавил, че не е проведено и пълно доказване от ищците на претърпените от тях неимуществени вреди, доколкото събраните гласни доказателства са неконкретни, не се посочват какви точно негативни последици са настъпили за тях, освен съжалението за извършените разходи, за неполучаване на бъдещи субсидии, липсата на желание да се занимават със земеделство, отчуждение и негативно отношение към администрацията на държавата, още повече че двамата имали бизнес план за пчеларство в [населено място], [населено място] и [населено място], за който няма данни как се е развивал и дали има връзка с процесните договори за наем

Не е установена по несъмнен и категоричен начин и претендираната от ищците имуществена вреда под форма на пропуснати ползи от неполучени директни плащания за 2016 г. и 2017 г., доколкото субсидии се изплащат само ако земята е поддържана в добро земеделско и екологично състояние, каквото по делото не се установява, поради което не може да се приеме за сигурен факт получаване на субсидия от ДФ „Земеделие“, както и какъв би бил нейният размер, предвид намаляващия обем земи, заявени за подпомагане от първата ищца и различния размер на помощите през предходните три години съобразно механизма за определянето им, без той да е постоянна величина, което от своя страна означава, че не е доказано сигурното увеличаване на имуществото на кредиторите, което също води до извод за неоснователност на исковете

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационните жалбоподатели поставят следните правни въпроси, за които твърдят, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК:

1. Следва ли съдът, сезиран с иск по чл.2в от ЗОДОВ. да обсъди всички доказателства от значение за изхода на спора, в т.ч. да обсъди и други сходни казуси, за да определи правилно подходящото обезщетение на неимуществените вреди „по справедливост“?

Първият въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е приел, че ищците имат право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди (поради това, че нито е установил законодателят да е нарушил норми на правото на ЕС, нито ищците (чиято е доказателствената тежест) са доказали да са претърпели вреди), поради което не е следвало да обсъжда какъв би бил справедливият размер на (неоснователното) претендираното обезщетение (дали претендираният размер е справедлив).

Когато съдът приеме, че искът за обезщетение на неимуществени вреди е неоснователен, той не следва да обсъжда какъв би бил неговият справедлив размер (когато не се дължи никакво обезщетение за неимуществени вреди никакъв негов размер не може да бъде справедлив).

2. С какъв доказателствен стандарт на доказване подлежат на установяване фактите, от които произтича възможността за реализиране на пропуснатите ползи, както и обстоятелството, че реализирането им е станало невъзможно поради деликта и следва ли съдът да преценява всички — както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице. което е осуетено от деликта?

Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд обосновано е приел, че не е налице противоречие с правна норма на ЕС, поради което не е налице причинен от ответника деликт.

Доколкото може да се приеме за обуславящ, тъй като въззивният съд е обсъждал всички събрани по делото доказателства, включително тези за претендираните имуществени и неимуществени вреди, въпросът не е разрешен както се твърди, защото въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства за твърдените имуществени вреди и е обосновал извода си кои от тях кредитира и защо и какви изводи за релевантни за спора факти произтичат от тях. При това въззивният съд е приложил в съответствие с установената практика последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154 ГПК.

3. Длъжен ли е въззивният съд, в случай на наличие на две противоречиви съдебни експертизи, изготвени в първоинстанционното производство, приети при един и същ доказателствен материал, да назначи нова експертиза по същите въпроси?

Предложеното разрешение на въпроса не е предвидено нито в посоченото Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена практиката по разрешените с него въпроси, нито в конкретна норма на ГПК.

Въззивният съд, в съответствие с установената практика по приложението на чл.202 ГПК е обосновал извода си защо възприема едното прието заключение и не възприема (не кредитира) другото прието заключение. Той не е приел, че и двете заключения са непълни, неясни и че има съмнение за неправилността и на двете, нито е приел, че при приемането им са допуснати процесуални нарушения, нито е приел, че въпреки приемането им, делото е останало неизяснено. Приел е, че с едното експертно заключение поставените въпроси са изяснени. Поради това не е бил длъжен да назначава трета експертиза.

4. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?

Въпросът е обуславящ, но както беше посочено, не е разрешен както се твърди. Въззивният съд е постановил решението си след анализ и оценка поотделно и в съвкупност на събраните по делото доказателства за допустимите, относимите и необходими за изясняването на релевантните за спора факти и обстоятелства и въззивният съд е изложил собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото.

5. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?

Отговорът на този въпрос е същият като отговорът на предходния въпрос.

Касационните жалбоподатели поставят и следните правни въпроси, за които твърдят, че са разрешени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК:

6. Представлява ли външно, необичайно и непредвидимо събитие изменение в националното законодателство като разглежданото в национално производство, водещо до прекратяване на договори за наем или аренда на земеделска земя, сключени за срок от пет години? Следва ли националната юрисдикция да провери дали лицето, сключило договорите, е взело всички мерки, които е било възможно да вземе, без да се налага да прави прекомерна жертва, за да приведе тези договори в съответствие с новите изисквания?

7. Предпазлив и съобразителен икономически оператор може ли да предвиди възможността за законодателно изменение в контекст като разглеждания в настоящото производство? Следва ли съдът да прецени глобално in concreto дали оправданите правни очаквания на икономическите оператори, визирани от правната уредба, са били надлежно спазени?

8. Изисква ли принципът на правна сигурност (повторена е думата изисква) от националния законодател да отчита положението на икономическите оператори и да предвижда възможност за евентуалното им адаптиране към прилагането на новите правни норми, свързани с подходящи срокове?

9. Допуска ли принципът на равно третиране да се третират по различен начин сходни положения и да се третират еднакво различни положения, в хипотези, в които такова третиране не е обективно обосновано?

10. Нарушението на общностното право ще бъде ли достатъчно съществено, когато решението на националния съд е взето в явно нарушение на съдебната практика на СЕС по този въпрос?

Въпросите не са обуславящи, доколкото въззивният съд не е приел, че ответникът е допуснал нарушаване на норми на правото на Европейския съюз.

Отделно от това:

По въпроси с № 6.: Първият въпрос не е обуславящ, не е разглеждан от въззивния съд и не е следвало да бъде разглеждан, доколкото въззивният съд е обосновал изводи, че не е установено нарушаване на норми на правото на Европейския съюз и извод, че не е установена по несъмнен и категоричен начин претендираната от ищците имуществена вреда под форма на пропуснати ползи от неполучени директни плащания за 2016 г. и 2017 г.

Доколкото вторият въпрос е обуславящ (поради приетото за първия), той не е разрешен както се твърди, както беше посочено въззивният съд е приел (в евентуални мотиви), че:

Още при първоначалната редакция на разпоредбата на чл.37и ЗСПЗЗ от 2009 г. /т.е. преди сключване на процесните договори за наем/ е отдаден приоритет на наематели, които отглеждат пасищни животни, и това е било известно на всички правни субекти, означава, че още към този момент законодателят в изпълнение на държавната политика в този отрасъл е смятал да урежда с предпочитание правоотношенията по този начин.

След измененията от 2014 г. в ЗСПЗЗ вече изрично е въведено задължението пасища и ливади от държавния и общинския поземлен фонд да се отдават под наем или аренда единствено на собственици или ползватели на животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни и само по изключение - ако няма такива желаещи лица /ДВ бр. 38/7.05.2014 г./, т.е. още от самото си създаване нормата ясно е определяла предназначението на ливадите и пасищата - за животновъдни цели.

Законодателят е предвидил достатъчно време жалбоподателите ищци да започнат да отглеждат пасищни животни или да прекратят договорите за наем на пасища.

Накратко: жалбоподателите ищци са имали възможност да предвидят очевидното: че законодателят в изпълнение на държавната политика по земеделие ще извърши такива законодателни изменения, с които ще предвиди изисквания за предоставяне на пасища и земеделските земи за ползване единствено на собственици или ползватели на животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни и само по изключение.

Това означава, че ако жалбоподателите – ищци са планирали да реализират печалби от земеделски субсидии, е трябвало да планират да извършват животновъдство или земеделско производство, за които те (субсидиите) са предназначени.

Последното (в изложените евентуални мотиви) се отнася и до въпроси 7, 8 и 9.

По въпрос с № 10. Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд е изложил последователни мотиви за това, че националният законодател не е извършил никакво нарушение на правото на ЕС.

Касационните жалбоподатели се позовават и на очевидна неправилност - основание за допускане на касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

По-скоро поради изложеното по-горе може да се приеме, че очевидно неоснователни са предявените искове (те се основават на твърденията, че е нарушено правото на ищците да реализират печалби от субсидии за земеделие, които да получават за наети пасища без да бъдат животновъди или земеделски производители).

Поради този изход от това производство касационните жалбоподатели нямат право на разноски. Искането на ответника да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение е основателно – всеки един от жалбоподателите следва да бъде осъден да заплати на НС на РБ по 153.39 евро (равностойността на 300 лева).

Воден от изложеното съдът