Определение № 60381 от 28.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1710/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Уникредит Булбанк“ АД против определение № 164 / 20.04.2021г. по ч. т. д. № 103/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 260120 от 29.10.2020г. на Окръжен съд - Русе по т. д. № 74/2019г. в частите, с които е прекратено производството по делото, обезсилени са издадените по ч.гр.д. № 6423/2018г. на Районен съд – Русе заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 3428/27.09.2019г. и изпълнителен лист по отношение на „Полисан“ АД и Л. В. В.. Частният жалбоподател иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Поддържа, че пред ОС - Русе са заведени 2 търговски дела за вземания от 2 000 000 лева, съответно от 30 000 лева - главница по един и същ договор за банков кредит, като се поддържа, че и двата иска са предявени като частични от общ размер на главницата от 3 369 081 лева, поради което не е налице пречка по чл.126 ГПК за предявяване на втория частичен иск за главницата от 30 000 лева. Ответниците по частната жалба не представят отговори на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди определението за прекратяване на първоинстанционното производство, въззивният съд е приел следното: Заведеният иск по реда на чл.422 ГПК се явява производство по см. на чл.637, ал.3, т.2 ТЗ, възобновено след производство по чл.692 ТЗ. Посочено е, че с влязло в сила решение по предходно дело ответниците заедно с други лица са осъдени солидарно да заплатят на банката главница по договора за кредит в размер на 2 000 000 лева, като искът не е предявен при условията на частичност. С оглед на това е прието, че относно вземането на банката за главницата по кредита е формирана сила на присъдено нещо и е недопустимо за същото вземане да се предявява нов иск. Ето защо, производството по т. д. № 74/2019г., с предмет вземане към ответниците за главница от 30 000 лева по същия договор за кредит е счетено за недопустимо, на основание чл.299, ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК, се твърди, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значимия за спора въпрос: „Налице ли е процесуална пречка по чл.126 ГПК за допустимост на частичния иск, когато между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо?“ Частният касатор релевира допълнителния критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а при евентуалност се позовава на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК Настоящият състав на ВКС, ТК, Второ отделение, намира, че не са осъществени предпоставките за допускане на касационното обжалване. Формулираният от касатора въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд, за разлика от първоинстанционния съд, не се е позовал на разпоредбата на чл.126 ГПК, а на правилото на чл.299, ал.2 ГПК с оглед формираната сила на присъдено нещо относно главницата по кредита по приключило с влязло в сила решение предходно дело, като противно на твърдението на касатора, съдържащо се във въпроса, е приел, че разгледаният иск по това дело не е предявен при условията на частичност. С оглед на това, по отношение на въпроса за приложението на чл.126 ГПК в хипотеза на два предявени при частичност искове не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалвания акт до касация, поради което е безпредметно обсъждането на посочения допълнителен селективен критерий. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, обжалваното определение на следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд