Определение № 12 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2743/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260446/26.03.2021 г. по в. гр. д. № 3101/2020 г. Пловдивският окръжен съд е потвърдил решение № 260659/30.09.2020 г. по гр. д. № 17733/2017 г. на Пловдивския районен съд, с което е допусната делба на 11/12 ид. ч. от ПИ с идентификатор .............по КККР на [населено място] с площ 280 кв. м., ведно с построените в имота апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор .............., находящ се на първия етаж от двуетажна жилищна сграда, представляваща имот с идентификатор .............., ведно с 10/26 ид. ч. от общите части на сградата, и построената в поземления имот лятна кухня, представляваща имот с идентификатор ..............., като делбата се извърши между следните лица и при квоти: 5/12 ид. ч. за И. И. А. и 6/12 ид. ч. за К. И. А. от допуснатите до делба общо 11/12 ид. ч. от поземления имот, и по 1/2 ид. ч. от апартамента, ведно с 10/26 ид. ч. от общите части на сградата и лятната кухня; на основание чл. 344, ал. 2 ГПК К. И. А., комуто е разпределено ползването на допуснатите до делба имоти до извършване на делбата, е осъден да заплаща на И. И. А. по 154.53 лева месечно, считано от датата на влизане в сила на привременната мярка до извършване на делбата.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта по допускането на делбата и размера на определените дялове е подал ответникът К. И. А., който иска искът за делба да бъде отхвърлен.

Ищецът И. И. А. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, поради което е допустима.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че И. М. С. и А. Н. С. - възходящи от втора степен на съделителите, са придобили по време на брака си, в режим на съпружеска имуществена общност, собствеността върху поземления имот, в който са построени сграда на два етажа с таван и избено помещение, както и лятна кухня. Бракът, който е прекратен на 17.09.1988 г. със смъртта на съпругата, е заварен от Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./, Семейния кодекс от 1968 г. /отм./ и Семейния кодекс от 1985 г. /отм./. Наследници на А. С. са съпругът ѝ И. С., дъщерята В. И. С., която е майка на съделителите, и наследниците на сина Н. И. С., починал на 08.04.1988 г. - Л. Н. С. и З. Н. С..

Процесното жилище се намира на първия етаж на сградата. На този етаж има два обекта - делбеният апартамент и магазин, който не е предмет на делбата и е собственост на майката на съделителите. Вторият етаж от сградата представлява друг самостоятелен обект на вещни права, който също не е предмет на делбата - с н. а. № ..../30.06.1976 г. този етаж, без дворното място, е продаден на Н. И. С. и съпругата му Л. Н. С.. Тъй като със земята не е извършено разпореждане, първоинстанционният съд е приел, че е възникнала суперфициарна собственост, а етажна собственост е възникнала само върху общите части на сградата. Съдът приел и това, че с прехвърлянето на втория етаж лятната кухня, която е сграда на допълващото застрояване, е останала принадлежност на другия жилищен имот. Така в собственост на прехвърлителите са останали теренът, първият жилищен етаж, който се състои от жилище /апартамент/ и магазин, и лятната кухня.

С н. а. № .../27.04.1982 г. И. и А. С. прехвърлили на ответника по иска К. А. срещу задължение за издръжка и гледане, при запазено плодоползване до края на живота си, 1/2 ид. ч. от първия жилищен етаж, застроен на 60 кв. м., който първоинстанционният съд приел, че съответства на процесния апартамент, 1/2 ид. ч. от избата и тавана на двуетажната жилищна сграда, 1/2 ид. ч. от лятната кухня, 1/2 ид. ч. от дворното място. Съдът приел, че сделката не е произвела правен ефект за 1/2 ид. ч. от избата и тавана, които обекти имат статут на общи части, така че собствеността върху тях следва правото на собственост на самостоятелния обект, като квотите се определят по правилото на чл. 40 ЗС, а не по волята на страните.

Със смъртта на А. С. на 17.09.1988 г. съпружеската имуществена общност на 1/2 ид. ч. от процесния апартамент, правото на собственост върху магазина и на по 1/2 ид. ч. от терена и лятната кухня е прекратена. Притежаваното от А. С. право на собственост е придобито от наследниците ѝ по закон - дъщеря В. С., съпруг И. С., и низходяща от втора степен З. Н. С. - наследник по заместване на Н. С., починал преди своята майка. Ответникът притежава по 1/2 ид. ч. от апартамента, терена и лятната кухня по силата извършената в негова полза разпоредителна сделка. Останалата по 1/2 ид. ч. от тези имоти е съсобствена между наследниците на А. С. при квоти по 1/12 ид. ч. за В. С. и З. С. и 8/12 ид. ч. за И. С., последният на собствено основание и като наследник на своята съпруга.

На 19.08.1992 г. са извършени последователно следните сделки:

1. С н. а. № .../1992 г. З. С. дарила на И. С. 1/12 ид. ч. от от първия жилищен етаж от двуетажната сграда, 1/6 ид. ч. от магазина и 1/12 ид. ч. от лятна кухня, без дворното място.

2. С н. а. .№........./1992 г. В. С. дарила на ищеца И. А. 1/12ид. ч. от първия етаж от двуетажната жилищна сграда; 1/12 ид. ч. от избата на двуетажната жилищната сграда; 1/12 ид. ч. от тавана на двуетажната жилищната сграда; 1/12 ид. ч. от лятната кухня; 1/12 ид. ч. от дворното място.

3. С н. а. № .../1992 г. И. С. прехвърлил на В. С. 5/6 ид. ч. от магазина, без дворното място, срещу задължение за гледане и издръжка.

4. С н. а. № ..../1992 г. И. С. дарил на ищеца И. А. 5/12 ид. ч. от първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда: 4/12 ид. ч. от избата на жилищната сграда; 4/12 ид. ч. от тавана на жилищната сграда; 5/12 ид. ч. от лятната кухня; 4/12 ид. ч. от дворното място.

Първоинстанционният съд приел, анализирайки така сключените сделки, включително при тълкуване волята на страните, че намерението на първоначалните собственици е било единият етаж да бъде прехвърлен на сина им, а другият - на дъщеря им. Ведно с първия етаж, на коляното на дъщерята е прехвърлено и правото на собственост върху лятната кухня и по-голямата част от терена на сградата. С осъщественото в полза на ответника прехвърляне през 1982 г. на 1/2 ид. ч. от първия етаж, описан като обект със застроена площ от 60 кв. м., в негова полза е прехвърлено правото на собственост само върху апартамента. Съдът формирал този извод както с оглед последващите разпоредителни сделки, така и предвид обстоятелството, че към 1982 г. самостоятелният обект - апартамент на първия жилищен етаж, е индивидуализиран най-вече чрез своята площ. Майката на съделителите е придобила правото на собственост върху магазина по правоприемство от своя баща и по наследство от майка си, като за това не е налице спор между съделителите.

Спорно, по наведено от ответника възражение, е дали майката на съделителите е била собственик на идеална част от процесния апартамент. На този въпрос съдът дал положителен отговор. Дори и да се приеме, че ответникът е придобил по договора за издръжка и гледане 1/2 ид. ч. от целия първи етаж, включващ апартамент и магазин, то със сигурност 1/2 ид. ч. от процесния апартамент е останала в патримониума на първоначалните собственици, като впоследствие тази част е прехвърлена на ищеца на основание дарение от неговия дядо на 5/12 ид. ч. и на 1/12 ид. ч. от неговата майка. В полза на ищеца чрез дарение е прехвърлена и останала 1/2 ид. ч. от лятната кухня, както и притежаваните от майка му и дядо му права върху терена. Ето защо съделителите са собственици при равни квоти от по 1/2 ид. ч. на процесния апартамент и лятната кухня и на 11/12 ид. ч. от дворното място, при квоти 6/12 ид. ч. за ответника и 5/12 ид. ч. за ищеца. Останалата 1/12 ид. ч. е собственост на З. С. по наследство от нейната баба.

Обстоятелството, че З. С. не участва в делбата, е прието от първоинстанционния съд за ирелевантно. Посочено е, че теренът има обслужващо предназначение, т. е. допустимо е до делба да се допуснат притежаваните в съсобственост от съделителите идеални части, след като се дели съсобствено между тях жилище.

Първоинстанционният съд посочил, че въпросът дали сутеренният и таванският етаж са общи части може да бъде разрешен само в производство между всички лица, които имат право на собственост в сградата, като с оглед целите на настоящото производство идеалните части от общите части на сградата следва да се посочат като квота, без формиране на извод коя част има статут на обща и коя не. Допуснатата съдебно-техническа експертиза е посочила, че за притежавания в съсобственост между съделителите апартамент следва да се определят 10/26 ид. ч. от общите части на сградата.

При направения извод, че страните са съсобственици, първоинстанционният съд разгледал въведеното от ответника възражение за придобивна давност. Съдът приел, че фактическата власт върху апартамента /главната вещ, предмет на делбата/ в пълен обем е упражнявана от ответника в периода след смъртта на неговия дядо на 09.01.2007 г., а искът за делба е предявен на 06.11.2017 г. Установено е по делото, че ищецът работи в [населено място], живее в друг жилищен имот, а и квадратурата на процесното жилище не позволява съвместното му обитаване от двамата братя и техните семейства. Съдът посочил, че, за да бъде придобит имот по давност, е необходимо упражняване на фактическата власт в 10-годишен период от време от лице, което има качеството владелец. Владелец е този, който държи вещта като своя, като доказването на субективния елемент е скрепено с оборимата презумпция по чл. 69 ЗС, според която този, който държи вещта, я държи като своя. Съдът приел, позовавайки се на разрешенията, дадени с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че ответникът е държател на идеалните части на своя брат, като презумпцията по чл. 69 ЗС се явява оборена. Посочил, че ответникът е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. ч. по правоприемство от своите баба и дядо по силата на договор за издръжка и гледане, като не може да се приеме, че е владял, респективно своил имота спрямо тях. Ищецът от своя страна е придобил през 1992 г. правото на собственост по правоприемство приживе от своя дядо, починал през 2007 г., и от своята майка, която е прехвърлила в негова полза наследената от бабата на ищеца 1/12 ид. ч. от правото на собственост. Ответникът е зачел правата на своите баба и дядо, като не е владял имота спрямо тях, т. е. тяхната идеална част. Напротив - праводателите му са продължили да живеят в имота до своята смърт, макар да са му прехвърлили 1/2 ид. ч. от правото на собственост. В неустановен период след 1982 г. ответникът е живял в стая в сутеренния етаж. С прехвърлянето на останалата 1/2 ид. ч. в полза на ищеца дядото на страните е продължил да живее в имота, като държател на едната втора идеална част на ищеца. Това е така, тъй като лице, което се разпорежда с правото на собственост и остава да живее в имота, държи имота за новия му собственик, а не за себе си. Ето защо упражняването на фактическата власт между страните по делото така, както първоначално е установена, сочи на съвладение. Двамата съделители са владели имота чрез трето лице, техния дядо, в периода преди и след като съсобствеността е концентрирана върху тях. След смъртта му ответникът не е доказал да е демонстрирал промяна на държането във владение спрямо ищеца, поради което и възражението за изтекла придобивана давност е преценено като неоснователно.

Въззивният съд посочил, че с въззивната жалба, при неоспорване изводите на първоинстанционния съд въз основа на извършените прехвърлителни сделки, се поддържа възражение за изтекла в полза на жалбоподателя К. А. /сега касатор/ придобивна давност.

Въззивният съд също не намерил възражението за доказано по основание при изпълнение в пълнота на фактическия състав на чл. 79 ЗС, макар и да би могло да се приеме, че от страна на ответника фактическата власт е била упражнявана в пълен обем след смъртта на неговия дядо на 09.01.2007 г. за целия период до предявяване на иска на 06.11.2017 г. Съдът посочил, че показанията на св. Д. Г., която е без родство със страните, сочат на това, че в процесното жилище откъм 2000-та г. насетне е пребивавал предимно ответникът, вкл. като извършвал и ремонтни дейности по него, такива не е извършвал никога ищецът; майката на страните също е живяла в жилището и заедно гледали дядото; свидетелката не е виждала ищецът да посещава имота; ответникът работил в [населено място], работата му винаги била свързана с пътувания, но живял в имота. Съдът отчел, че с по-висока степен на информативност относно достъпа до процесния имот от страна на ищеца се явяват показанията на св. Л. П., също без родство със страните, установяващ лични впечатления поради неколкократни съвместни посещения с ищеца в процесния имот, който свидетелства относно това, че след смъртта на дядото ищецът ходел в процесното жилище, помагал на майката на страните, която и след това останала да живее в жилището, същият имал достъп до имота, имал ключове; свидетелят не е разбрал да е имало караници между страните за имота. Съдът посочил, че при така събраните гласни доказателства не може да се приеме за установено по категоричен начин заявеното от ответника твърдение, че постоянно, непрекъснато и самостоятелно е упражнявал фактическа власт върху имота, като явно и недвусмислено след смъртта на праводателя си е демонстрирал промяна в намерението си тази фактическа власт да премине от държане във владение спрямо другия съсобственик, вкл. да е осуетил достъпа на последния до имота, с което да го лиши от ползването му и съответно да реализира своето правомощие от правото на собственост. Посочил, че безпротиворечива е съдебната практика за неоснователност на доводите, че е налице демонстриране на своене на имота при декларирането му в данъчната служба, както и извършването на ремонти в него, в каквато насока са твърденията в жалбата. По тези съображения въззивният съд приел, че заявеното възражение за притежавано изключително право на собственост върху целия имот поради изтекла 10-годишна придобивна давност в полза на ответника правилно е прието за неоснователно от районния съд.

За неоснователно въззивният съд приел и възражението по отношение на правата на страните в дворното място във връзка с размера на общите части, определен при съобразяване заключението на техническата експертиза. Посочил, че процесуални действия по изслушване и приемане на заключението са проведени в заседанието на 10.06.2020 г., като, видно от съдебния протокол, след изслушване разясненията на вещото лице по поставените от ответната страна въпроси, заключението е прието без възражения от страните и при неангажиране на надлежни доказателства от поддържащата твърдението страна за неговото оборване.

За неоснователно е прието и възражението, че не било анализирано дали прехвърлителните сделки, които имат за предмет първия жилищен етаж, действително са сделки само с жилището на този етаж или имат за предмет и права върху магазина, за който е установено, че представлява част от същия жилищен етаж. Въззивният съд посочил, че мотивите на първоинстанционното решението в тази част се основават на текста на н. а. № ..../27.04.1982 г., според който обект на прехвърлителната сделка са посочените идеални части /1/2 ид. ч./ от първия жилищен етаж със застроена площ от 60 кв. м., каквато площ и характер към момента на прехвърлителната сделка притежава единствено процесният апартамент.

За неоснователен е приет и доводът в какъв режим са придобити правата от първоначалните собственици, доколкото този довод е релевиран едва с въззивната жалба, а и не е налице изложение за различен от направения от първоинстанционния съд извод относно правата на страните. Въззивният съд посочил, че независимо от това, от доказателствата по делото безспорно е установено, че И. и А. С. според приложение към н. а. № .../1982г. са сключили валидно религиозен брак на 30.02.1929 г., приравнен с ПР на Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./ и ЗЛС по правни последици на гражданския брак, който е прекратен със смъртта на съпругата на 17.09.1988 г. Бракът се явява заварен по Наредбата-закон за брака 1945 г. /отм./ и при действието на Семейния кодекс от 1968 г. /отм./, който намира приложение относно имуществените отношения между съпрузите за имущества, придобити преди влизането на кодекса в сила от съпрузите по заварени бракове, съответно правата са придобити в режим на съпружеска имуществена общност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. При наличие на трайно и безспорно установена фактическа власт, продължаваща от 1982 г. до днес, в който период единствено ответникът живее в процесното жилище, по какъв начин следва да се приеме демонстрирането на субективното намерение за своене и за какво отблъскване на владението може да се говори, след като самата съсобственост възниква в един по-късен момент, а ищецът въобще в нито един момент не е упражнявал фактическа власт върху вещта;

2. При положение, че през 1992 г. са извършени няколко сделки на разпореждания, имащи за предмет първия етаж от сградата, който обаче се състои от два отделни обекта /жилище и търговски обект/, следва ли съдът да анализира и тълкува каква е била действителната воля на прехвърлителя на страните /техния дядо И. М./, още повече, че, видно от тези извършени 4 броя разпореждания в един и същи ден, прехвърлените права не съответстват на действително притежаваните;

3. Следва ли да се вземе предвид уговорката и изявената воля на прехвърлителя И. М., за която говори свидетелят, че процесното жилище ще остане за ответника, както от гл. т. на формиране субективното отношение на владелеца, така и при тълкуване волята, във връзка с горепосочените няколко прехвърляния, които са били направени в един по-късен период, когато самият ищец придобива права;

4. Важи ли правилото на чл. 69 ЗС и при обикновена съсобственост, т. е. при установена фактическа власт, различна от наследяването.

По въпроси №№ 1, 2 и 3 касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със следната практика на ВКС: решение № 2/12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г. на I-во г. о., в което се прави позоваване на решение № 3/2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на същото отделение; решение № 7/10.09.2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г. на II-ро г. о.; решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на I-во г. о.; решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на I-во г. о., решение № 238/11.04.2020 г. по гр. д. № 1031/1999 г. на I-во г. о.

По въпрос № 4 касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване също по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

При основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК касаторът е поставил въпроса за определяне размера на общите части, като поддържа, че този размер следва да се определи с участието на всички притежатели на самостоятелни обекти в сградата. Позовава се на решение № 1708/04.10.1995 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 1733/10.10.2003 г. по гр. д. № 1502/2002 г. на ВКС, IV-то г. о.

Не се установява обжалваното въззивно решение да противоречи на решение № 2/12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г. на ВКС, I-во г. о., в което се прави позоваване на решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на същото отделение, тъй като фактите по делата са различни. Така, в посочените решения съставите на ВКС са зачели извършените от държателя на чуждата идеална част подобрения, които са съществени, като напр. пристрояване и надстрояване, надхвърлят обикновеното ползване на имота и обективират намерение за своене пред другия съсобственик. В разглеждания случай извършеното от касатора се състои във вътрешно преустройство на помещенията, което следва да се разглежда като действия по неговото жилищно устройване с оглед задоволяване на жилищните нужди на съсобственика, който е останал да живее в жилището. Фактът на ползване на имота от един от съсобствениците, който извършва и ремонтни дейности, не означава, че той е установил владение за себе си, предвид нормите на чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 1 ЗС. В решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I-во г. о., при позоваване на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, е направено и разграничение между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици. Посочено е, че разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага; обратно - ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, то владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. В разглеждания случай е прието, че така, както първоначално е установена от двамата съделители, фактическата власт върху имота сочи на съвладение. При това положение презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена, намерението за своене на чуждата идеална част не се предполага и упражняващият фактическата власт следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи чуждата идеална част за другия съсобственик, започнал е да я държи за себе си с намерение да я свои и тези действия са доведени до знанието на другия съсобственик. Такова преобръщане на държането във владение по делото не е установено. Според касатора не е било необходимо изрично да манифестира намерението си за своене на чуждата идеална част, тъй като намерението на първоначалния собственик на имота - дядото на страните, както и на тяхната майка, според показанията на свидетелката Д. Г., е било жилището да остане за ответника, което е формирало и неговото субективно отношение на владелец, а не на държател. Тезата не може да бъде споделена предвид извършените през 1992 г. от съсобствениците в полза на ищеца правни действия на разпореждане с притежаваните идеални части, което е показателно за действителната им воля спорният имот да се притежава в съсобственост от страните.

Касаторът се позовава на тази част от решение № 7/10.09.2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г. на ВКС, II-ро г. о., в която е прието, че след като другите съсобственици никога не са упражнявали фактическа власт върху целия или върху част от спорния имот, то и не е било необходимо позоваващите се на придобивна давност да извършват последващи действия по отблъскване на владение, още повече, че то им е било и предоставено доброволно от съсобствениците. Фактите по настоящото дело са различни: въззивният съд е приел за установено, че след смъртта на дядото на страните през 2007 г. ищецът е посещавал спорното жилище, имал е ключове и поради това - и достъп до имота, който не е бил осуетен от ответника. Различието във фактическата обстановка по двете дела изключва възможността за наличие на противоречиво разрешен правен въпрос.

Касаторът се позовава на приетото в решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, I-во г. о., че превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт. Решението обаче не съдържа другото съждение, което касаторът сочи, а именно - „достатъчен е фактът, че страната живее постоянно в целия имот“. И това решение е постановено при различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка, която е дала основание и за отговора на разгледания правен въпрос - прието е, че фактическото разделяне на наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които, преценени комплексно, демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. Такива факти по настоящото дело не са установени.

Решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, I-во г. о., разглежда хипотеза на обективна невъзможност да се докаже завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението, при която е установено, че бившите съпрузи никога не са живели в жилището като семейство; в него се е нанесла да живее само бившата съпруга - ищца по делото, а ответникът никога не е пребивавал в него; по делото не са били налице каквито и да са данни за изразяване на воля от негова страна да упражнява правата си върху имота; макар и придобит по време на брака, спорният имот е бил даден в обезщетение за отчужден на ищцата недвижим имот и липсват данни ответникът да е имал съзнанието, че притежава права в него. В хипотезата, пред която страните са изправени, от показанията на св. Л. П., които съдът е поставил в основата на решението си, е установено, че макар да не живее в имота, ищецът не е престанал да се интересува от него и да го посещава, като е притежавал и ключове - действия, свързани с упражняване на правата му върху имота. Не са налице и други хипотези на обективна невъзможност като разгледаните в решения на състави на ВКС, на които решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, I-во г. о., се позовава, като например: съсобствениците изобщо да не се познават или между тях да не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието; упражняващите фактическата власт да са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник; местонахождението на невладеещия съсобственик да не е известно, същият да не е предприемал действия, свързани с упражняване на правата си върху имота, нито да е демонстрирал поне намерение за това. Такива факти по настоящото дело не са установено, така че не може да се говори за противоречие на обжалваното решение с посочената съдебна практика.

Не се разкрива противоречие и с решение № 238/11.04.2000 г. по гр. д. № 1031/1999 г. на ВКС, I-во г. о., в което е разгледан класически случай на съсобственост, възникнала на основание наследствено правоприемство, като е прието, че намерението на един от съсобствениците да промени владението от името на всички във владение само за себе си може да се изяви по различни начини - пряко отричане на съсобствеността, недопускане на останалите съсобственици до имота, но следва да бъде категорично демонстрирано и обективирано, чрез позитивно извършени в тази насока действия. От същото разбиране за института на придобивната давност е изхождал и въззивният съд в обжалваното решение.

В обобщение - не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси №№ 1, 2 и 3.

За да постави четвъртия въпрос, касаторът се позовава на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че „Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си“.

Тази задължителна практика на ВКС е съобразена в обжалваното решение, а касаторът не е посочил в какво вижда отклонението на обжалваното решение от нея. Съдът не е отрекъл принципната приложимост на презумпцията на чл. 69 ЗС в случай като разглеждания, при който съсобствеността не произтича от наследяване, но е изложил съображения, поради които счита, че тя е оборена /фактическата власт е установена като съвладение/, така че за упражняващия фактическата власт съсобственик е възникнало задължение да обективира спрямо другия съсобственик намерението да владее идеалната му част за себе си. Липсата на противоречие със задължителната практика на ВКС влече липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос.

В обобщение - не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е прието наличие на съсобственост и е допусната делба на посочените в диспозитива обекти на правото на собственост и квотите на съделителите.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по въпроса: възможно ли е да се определят по реда на чл. 40 ЗС припадащите се към самостоятелните обекти в сграда - етажна собственост, идеални части от общите части на сградата, без участието на всички притежатели на самостоятелни обекти. Не се установява основанието, на което касаторът се позовава - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решение № 1708/04.10.1995 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 1733/10.10.2003 г. по гр. д. № 1502/2002 г. на ВКС, IV-то г. о., не третират този въпрос. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като от самия прочит на обжалвания съдебен акт е видно, че в случая размерът на припадащите се идеални части от общите части на сградата - етажна собственост, състояща се от жилище и магазин на първия етаж и жилище на втория етаж, е определен без участието на собствениците на магазина и на втория етаж.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.