Определение № 317 от 15.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2212/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ищеца „Диел 2000“ ООД против решение № 167 от 21.05.2019г. по т.д. № 1/2019г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 471/ 14.08.2018г. по т. д. № 560/2017г. на Окръжен съд - Пловдив, в частта му, с която предявеният от касатора като кредитор на дружеството „А. - Инженеринг“ ЕООД иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, за обявяване на недействителна спрямо него на спогодба с нотариално удостоверяване на подписите от 04.04.2013г., сключена между „А. - Инженеринг“ ЕООД и „С.-Ди“ ЕООД, в частта на спогодбата, с която „А. - Инженеринг“ ЕООД, прехвърлило на „С.-Ди“ ЕООД свои вземания срещу дружеството „Моптед“ ООД, произтичащи от договор за строителство от 25.06.2008г., е бил отхвърлен по отношение на вземания, в общ размер на сумата 39 506.23 лева с включен ДДС. В останалата му част – като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила. Жалбоподателят атакува въззивното решение като неправилно, като поддържа, че то е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.Претендира присъждане на направените разноски в трите инстанции. Ответната страна по жалбата и по делото, „С.-Ди“ ЕООД, твърди липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Иска присъждане на направените разноски за настоящата инстанция. Ответната страна по жалбата и по делото, „А. - Инженеринг“ ЕООД, не представя отговор на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е посочил, че предмет на въззивната жалба на ищеца са само 5 конкретни вземания в общ размер на 39 536,23 лева, предмет на спогодба, а именно: 1/ вземане в размер 33 000 лева; 2/ вземане в размер на 3 300 лева; 3/ вземане в размер на 1 887,93 лева; 4/ вземане в размер на 957.24 лева и 5/ вземане в размер на 361,06 лева Прието е, че процесната спогодба от 04.04.2013г. е договор по чл.99, ал.1, вр. чл.65 ЗЗД. С нея ответните дружества „А. - Инженеринг“ ЕООД и „С.-Ди“ ЕООД са постигнали съгласие, че „А. - Инженеринг“ ЕООД има задължения към „С.-Ди“ ЕООД в общ размер на сумата 155 090,18 лева (т. 9), които се погасяват чрез прехвърляне на кредитора „С.-Ди“ ЕООД на вземания на А. - Инженеринг“ ЕООД към третото лице „Моптед“ ООД, които вземания са подробно описани в т.10.3 и са в общ размер на сумата 190 158.06 лева (т.10.7). Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на касатора – ищец, че липсва възмездност при прехвърляне на 5-те вземания, предмет на въззивната жалба. На първо място, е посочено, че според заключението на ССЕ, фактура № 10001147 от 01.08.2010г. (31.07.2010г.) е била издадена за сумата 1 932.40 лева и е била платена по банков път на 30.12.2011 г., фактура № 30000039 от 07.08.2010г. за сумата 957.24 лева е била платена също на 30.12.2011г., а фактура № 10002837 от 29.04.2011г., която е за сумата 361.05 лева, е била платена на 29.04.2011г. Въз основа на това е прието, че плащанията по тези три фактури предхождат датата на цесията (04.04.2013г.) и вземанията на кредитора „С.-Ди“ ЕООД срещу длъжника по тях „А.-Инженеринг“ ЕООД към тази дата са били погасени. Независимо от това е счетено, че това не означава, че вземанията на „А.-Инженеринг“ ЕООД към „Моптед“ ООД, в общ размер на сумата 190 158.06 лева, са били – до размер на оспорената сума от 3 206.23 лева, прехвърлени безвъзмездно. Изложени са аргументи, че с цесията са били погасени част от вземания на „С.-Ди“ ЕООД – тези за неплатена от „А.-Инженеринг“ ЕООД цена на доставки по фактури, издадени за периода от 01.08.2010г. до 30.09.2011г., с посочена обща стойност на всички извършени в този период доставки в размер на сумата 107 788.32 лева с ДДС – т. 4 от спогодбата. Според преработените от вещото лице данни по Таблица № 26, като се имат предвид само неплатените фактури, /без посочените по-горе и издадени в същия период три платени фактури/, общото задължение на „А.-Инженеринг“ ЕООД към „С.-Ди“ ЕООД, конкретно по същата т. 4 от спогодбата, е било в размер на сумата 107 788.88 лева. Това означава, че посоченото в спогодбата вземане на „С.-Ди“ ЕООД, в размер на сумата 107 788.32 лева, е всъщност по-малко от действително съществуващото неплатено вземане на това дружество от 107 788.88 лева и доводът на ищеца за дори и частично, само до размер на сумата 3 206.23 лева безвъзмездно прехвърляне на вземанията на „А.-Инженеринг“ ЕООД към „Моптед“ ООД по т. 4-та от спогодбата от 04.04.2013г., е неоснователен. На второ място, цесионерът „С.-Ди“ ЕООД приел признанието на цедента „А. Инеженеринг“ ЕООД по т. 7 от спогодбата за непогасено обезщетение в размер на сумата 33 000 лева за забавеното плащане на вземания на цесионера по т. 4-та, във вр. с т. 1-ва, в общ размер на сумата 107 788.32 лева с ДДС, представляваща цената на продадена и доставена от „С.-Ди“ ЕООД в периода от 01.08.2010г. до 30.09.2011г., но неплатена от купувача „А. Инженеринг“ ЕООД стока, съобразно издадените от продавача „С.-Ди“ ЕООД фактури. Счетоводната експертиза е установила, че фактурите за посочения период са били редовно осчетоводени и към 31.12.2012 г. – до размер на посочената в т. 4-та от спогодбата обща сума от 107 788.87 лева – стоката по тях не е била платена на продавача „С.-Ди“ ЕООД. Фактурите са осчетоводени и от двете дружества, включени са в дневниците за продажби, респ. покупки, за съответните данъчни периоди, посочени в спогодбата. Съгласието за плащане на обезщетение за забавеното плащане на цената по тези фактури е основано на закона - чл. 309а, ал. 1, във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ, като налични отклонения от това правило не само не са били доказани от ищеца, но не са били дори и твърдяни по делото. Оспорено е само основанието на вземането, но не е бил оспорен конкретно посоченият от страните по спогодбата размер на обезщетението за забава. С оглед на това, доводът на ищеца за „несъществуване“ на посоченото вземане на цесионера „С.-Ди“ ЕООД към цедента „А.-Инеженеринг“ ЕООД в размер на сумата 33 000 лева и от тук – за „безвъзмездно“ – до размер на същата сума от 33 000 лева – прехвърляне на вземанията на „А. Иинженеринг“ ЕООД към третото лице „Моптед“ ООД, е счетен за неоснователен. На трето място, последното оспорено вземане от 3 300 лева на цесионера към цедента по т.8 от спогодбата също е обезщетение, което длъжникът му „А. -Инженеринг“ ЕООД се е задължил да плати за забавеното плащане на задълженията си към същия кредитор „С.-Ди“ ЕООД по т. 6 от спогодбата. Вземането за забава отново е по чл. 309а, ал. 1 ТЗ и не би съществувало само в случай, че задължението на „А.-Инженеринг“ ЕООД към „С.-Ди“ ЕООД по т. 6-та от спогодбата, в размер на сумата 11 001.86 лева с включен ДДС, представляващо главницата, върху която е начислено това обезщетение за забава, също не съществува. Оспореното от ищеца вземане за главница на т. 6-та от спогодбата е било предмет на делото и окръжният съд е приел, че това вземане съществува, затова съдът е приел, че – до размер на сумата 11 001.86 лева – вземанията на цедента „А.-Инженеринг“ ЕООД срещу третото лице „Моптед“ ООД не са били „безвъзмездно“ прехвърлени на цесионера „С.-Ди“ ЕООД. Въззивната жалба на ищеца е изрично ограничена до оспореното съществуване на петте вземания, като вземането по т. 6-та от спогодбата не е сред тях и затова е прието, че въпросът, дали вземанията на цедента „А.-Инженеринг“ ЕООД срещу третото лице „Моптед“ ООД са били или не са били до размер на сумата 11 001.86 лева „безвъзмездно“ или „възмездно“ прехвърлени на цесионера „С.-Ди“ ЕООД, не може да бъде отново преразглеждан (чл. 299, ал. 1 ГПК). Без никакво правно значение е, дали самото вземане за 11 001.86 лева по т. 6-та е било прехвърлено на „С.-Д“ ЕООД „възмездно“ или безвъзмездно“. Изложени са съображения, че щом вземането за главницата съществува, вземането за обезщетение за неговото забавено плащане по определение също съществува, защото съгласието за плащане на обезщетение за забавеното плащане на задължението по т. 6-та от спогодбата от 04.04.2013 г. е основано на закона - чл. 309а, ал. 1 ТЗ, договорени налични отклонения от това правило и в този случай не само не са били доказани от ищеца, но не са били дори и твърдяни по делото. Според съда, оспорено е било само основанието на това вземане, но не е бил оспорен конкретно посочения от страните по спогодбата размер на обезщетението. С оглед изложеното, е счетен за неоснователен и довода на ищеца за несъществуване на вземането на цесионера към цедента по т. 8 от спогодбата в размер на сумата 3 000 лева и от там и на твърдение за „безвъзмездно“ – до размер на същата сума от 3 300 лева, прехвърляне на вземанията на „А. Инженеринг“ ЕООД към третото лице „Моптед“ ООД. На следващо място, решаващият състав е счел за несъстоятелно твърдението на ищеца, че е налице знанието на приобретателя „С.-Ди“ ЕООД /на когото длъжникът „А. Инженеринг“ ЕООД възмездно е прехвърлил вземанията си към „Моптед“ ООД/ за увреждането на ищец, в качеството му на кредитор на прехвърлителя „А. Инеженеринг“ ЕООД. Фактът, че към датата на сключване на договора за цесия по процесната спогодба, в имотния регистър, по партидата на „А. Инженеринг“ ЕООД е вписана възбрана от 02.05.2012г. върху два имота на това дружество, не сочи на такова знание. Аргументирано е, че процесната сделка няма никакво отношение към имотния регистър, затова, макар и този регистър да е публичен, вписването само по себе си не е противопоставимо на страна по сделка, чийто предмет въобще не е свързан с това вписване (чл. 113 ЗС). Ако би могло да се говори за допуснато, поради небрежността на приобретателя незнание за увреждането на третото лице, това винаги е било недостатъчно за приемане като налични, на условията по чл. 135, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД – решение на Върховния съд № 1695-59-І, Сб. 1959 г., стр. 83. Посочено е, че други доказателства или каквито и да било данни за знанието на цесионера „С.-Ди“ ЕООД за евентуалното увреждане на ищеца, като кредитор на цедента по делото няма. С оглед изложеното, искът по чл.135 ЗЗД е счетен за неоснователен. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи като обуславящи за изхода на спора следните правни въпроси: „1/ С каква доказателствена сила се ползва частният документ, представен в производството от ползващата се от същия страна, от която той изхожда, и как съдът следва да цени доказателствената стойност на съдържащите се в съдържанието на този документ волеизявления на съставителите му?; 2/ Какво е значението и съответно действието на вписванията в ипотечния регистър във връзка с преценка на знанието на приобретателя относно това, че сключваната между него и прехвърлителя сделка уврежда кредиторите на неговия прехвърлител, като елемент от фактическия състав на чл.135 ГПК?“. Жалбоподателят поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като спрямо въпрос втори се сочи и допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се и наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Първи въпрос, зададен във връзка с двете вземания за обезщетение за забава, не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обуславящ за изхода на спора. Спогодбата е диспозитивен документ, който не се ползва с материална доказателствена сила, поради което въпросът за неговата доказателствена сила е несъстоятелен. Не е налице и посоченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в цитираното от касатора решение № 249/12.11.2012г. по гр.д. № 270/2012г. на II гр.о. на ВКС е даден отговор на друг въпрос, а именно, дали когато ищците черпят права от официален документ, съдът може да обоснове фактическите си констатации и правните изводи на друг документ, което разрешение е неприложимо в конкретния случай. Вторият поставен въпрос не може да бъде разглеждан от касационния съд, тъй като знанието от третото лице – съконтрагент на длъжника, за увреждането на кредитора – ищец по иска по чл.135 ЗЗД, е общ факт, относим към цялата атакувана сделка, за който факт с влязлото в сила решение на първата инстанция е прието, че този елемент от фактическия състав не е осъществен, поради което въпросът дали третото лице знае за увреждането на кредитора не може да бъде пререшаван от настоящия състав. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Независимо от изхода на делото, на ответника „ С.-Ди“ ЕООД не могат да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като липсват доказателства такива реално да са направени. По делото е представен договор за правна услуга, в която е договорено, че за изготвянето на отговора на касационната жалба .и представителство в касационното производство се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева без ДДС, платимо по банковата сметка на представляващото ответника адвокатско дружество, след издаване на фактура от последното. Фактурата е издадена и представена по делото, но липсват доказателства за извършване на банков превод по нея. Като взе предвид, че фактурата не е платежен документ, настоящият състав намира, че липсват доказателства за реално заплащане на договореното адвокатско възнаграждението, поради което то няма характер на направени по делото разноски. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение