Определение № 614 от 11.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 950/2015 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. К. Н., чрез адв. Н. Г., срещу въззивно решение № 4606/03.11.2014 г., постановено по гр.д. № 494/2014 г. от Бургаския окръжен съд. Излага касационни доводи по чл. 281 ГПК за неправилност на въззивното решение. Насрещните страни Л. А. С. и Л. А. С., двамата чрез адв. И. М. от АК Благоевград, са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата и моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Ищцата П. К. Н. е предявила против С. иск за върщане на сумата от 20 000 лв., която им заплатила при сключване на предварителен договор за възлагане на строителство и покупко-продажба на жилищен имот. Втората и третата вноска по договора били внесени от съпруга й, но Н. не търси връщането й. Твърди, че договорът е развален поради неизпълнение от страна на С., поради което и заплатената искова сума е получена от тях на отпаднало основание. Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния съд, отхвърлил иска. Приел за установено, че парите са платени от ищцата и получени от ответниците, както и, че договорът между тях е развален едностранно от С., поради виновно неизпълнение от страна на Н., според уговореното в т. 23 от договора. Съгласно цитираната клауза, платената при сключването на договора сума от 20 000 лв. не се връща, а остава за обещателите – строители. В изложението към касационната жалба са развити множество съображения за неправилност – за допуснати нарушения на съодпроизводствените правила и за необоснованост, с което съдът приема, че е уточнена бланкетната касационна жалба. Касаторът, също така, се е обосновал и с два „въпроса”. Според него процесуалноправният въпрос, по който се произнесъл въззивният съд и чието разрешаване се налага с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото е за „доказателствената тежест при иск по реда на чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вместо по иск с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, т.е. изместил е тежестта на доказване, при което е обсъждал избирателно само част от доказателствената съвкупност по делото”. На практика, по този начин, касаторът твърди наличие на три порока на въззивното решение – произнасяне по непредявен иск; неправилно разпределение на тежестта на доказване и избирателно обсъждане на доказателствата по делото, което не е въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото оплакването за произнасяне по непредявен иск е по същество за недопустимост на въззивното решение и с оглед задължението на касационната инстанция и служебно да следи за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт, съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване за проверка допустимостта на второинстанционното решение. Ясно е, че предметът на иска се определя от ищеца с поред твърденията му в исковата молба – за правопораждащите юридически факти, насрещните страни и петитума. Предметът на спора е по-широк и включва произнасяне на съда по всички релевантни възражения и доводи на страните, включително и на ответника. При иск за връщане на дадено по развален договор, безспорно предмет на иска е наличието на сключен между страните договор, развалянето му поради вина на ответника, даване на вещ или сума по него от ищеца и липсата на основание ответника да ги задържи. В този смисъл, предмет на установяване е и твърдяната облигационна връзка, какви са задълженията на страните по нея, кой ги е изпълнил и кой не, развален ли е договорът, как и поради каква причина, което не е произнасяне по непредявен иск. В изложението към касационната жалба, касаторът се обосновава и със следния „материалноправен въпрос – задължение за връщане на даденото, при отпаднало основание, като последица от развалянето на неформално продажбено правоотношение”, който въпрос бил разрешаван противоречиво от съдилищата и в противоречие с практиката на ВКС. Ако се приеме, че въпросът е за тълкуване на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, не се установява противоречива съдебна практика, а задължението за връщане на получено при отпаднало основание, вкл. при разваляне на договор, е изрично изяснено по задължителен за всички съдилища начин в ПП 1/1979 г. на ВС РБ, а и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Разрешението в обжалваното решение съответства точно на закона и не противоречи на съдебната практика. Въззивният съд е отхвърлил иска не поради неточно приложение на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а защото е приел, че получената сума в размер на 20 000 лв. от С. по разваления договор, те основателно са задържали по силата на изрична договорка между страните, имаща характер на задатък – получателите С., които са изправна страна по договора, едностранно са го развалили поради неизпълнение на страната, дала 20 000 лв. - Н., и са задържали тази сума (задатък). В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещните страни сторените в инстанцията съдебни разноски – 2000 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът