Определение № 64 от 03.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 29/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Диагностично консултативен център І – В.” Е., [населено място] срещу решение № 706/18.10.2010г., постановено по гр.д.№ 649/09г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 35/23.04.2010г. по т.д.№ 6/09г. на Пазарджишкия окръжен съд за отхвърляне на исковете на касатора против [фирма] за сумата от 77000 лв., представляваща наемна цена за периода месец януари 2006г. – месец ноември 2008г., и за сумата от 169466 лв. – неустойка по договор от 01.11.2002г.и анекс от 01.01.2003г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа жалбата и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че анексът към договора за наем с определен нов размер на наемната цена е непротивопоставим на ответника, тъй като е подписан след исковия период от лице, което не разполага с представителна власт. Уговорената наемна цена е от 500 лв. месечно съобразно с договора, наемът е бил фактуриран в този размер и така е намерил счетоводно отражение и при двете дружества, поради което искът за претендираната разлика до 2700 лв. по анекса е неоснователен. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Касаторът поставя въпросите: “Дали неправилното разпределение на доказателствената тежест при открито производство по чл.193 ГПК е съществено нарушение на процесуалните правила?” и “Допустимо ли е събирането на гласни доказателства без изричното, а не мълчаливо, съгласие на страните?”. Отговорът на първия въпрос се извежда от разпоредбата на чл.193 ГПК, но в случая, същият е без значение, тъй като въззивният съд е приел, че в първоинстанционното производство неправилно е разпределена доказателствената тежест. Независимо от това, нарушението е счетено за несъществено, тъй като по направеното оспорване е предоставена възможност и са ангажирани доказателства и от двете страните, включително и от страната, която носи тежестта на доказване. В този смисъл, поставеният въпрос не от значение за крайния изход от спора. По втория въпрос, нормата на чл.164, ал.2 ГПК изисква изрично съгласие на страните за разпит на свидетели в хипотезите на т.3,4,5 и 6 на ал.1. В протокола от съдебно заседание на 07.04.2009г. искането за разпит на свидетели е заявено от пълномощника на ищеца – настоящ касатор, а пълномощникът на ответника е заявил, че не се противопоставя на това искане. Следователно, въпросът би имал значение само, ако твърдението на касатора отговаряше на отразените в протокола процесуални действия на страните и на съда. Останалите поставени въпроси, дали задължението за заплащане на наемна цена възниква от договора или от издадените фактури и дали сделката е търговска с оглед ползване на записванията в счетоводните книги, не обосновават приложното поле на касационното обжалване. Фактурите и записванията в счетоводните книги са обсъждани от въззивния съд наред с всички останали доказателства по делото, без въззивният съд да се е произнесъл, че задължението възниква от датата на издадената фактура. Отговорът на въпроса за вида на сделката е предопределен от качеството на съдоговорителите. Прекратяването на договора е обсъдено при възпроизвеждане на мотивите на първоинстанционния съд и от наличието или липсата на този факт, въззивният съд не е направил изводи, които да са обосновали решението му по иска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд