Определение № 60758 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2608/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 01.02.2021г. по гр.д.№970/20г.на АС София, с което е уважен частично иск предявен на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят- Н. А. И., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът в частта, с която е уважил предявения иск, се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът –„Обединена българска банка“ АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за установено съществуването на вземанията на „Обединена Българска Банка“ АД /ОББ АД/ срещу Н. А. по договор за ипотечен кредит от 21.12.2007 г. и допълнителни споразумения към него, до следните размери, а именно: сумата от 5 464,11 лв. главница по кредита, формирана от 54 падежирали и непогасени вноски, дължими за периода 25.04.2015 г. - 26.09.2019 г., с падеж на вноските 25-то число на текущия месец, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 10.03.2016 г. до окончателното плащане, сумата от 9 410,19 лв. - договорна лихва за периода от 25.04.2015г. до 08.03.2016 г., както и сумата от 1 344,21 лв. - наказателна лихва за периода от 25.04.2015г. до 08.03.2016 г. С решението исковете за разликата до пълните претендирани размери са отхвърлени, както са отхвърлени и предявените инцидентни установителни искове за установяване, че погасителните планове към договора за ипотечен кредит от 21.12.2007 г. и трите допълнителни споразумения към него, са неистински /неавтентични/ документи. Въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение, признал за установено съществуването на вземанията на „Обединена Българска Банка“ АД /ОББ АД/ срещу Н. А. по договор за ипотечен кредит от 21.12.2007 г. и допълнителни споразумения към него, до следните размери, а именно: сумата от 5 464,11 лв. главница по кредита, формирана от 54 падежирали и непогасени вноски, дължими за периода 25.04.2015 г. - 26.09.2019 г., с падеж на вноските 25-то число на текущия месец, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 10.03.2016 г. до окончателното плащане, сумата от 9 410,19 лв. - договорна лихва за периода от 25.04.2015г. до 08.03.2016г., както и сумата от 1 344,21 лв. - наказателна лихва за периода от 25.04.2015г. до 08.03.2016г. С решението са отхвърлени исковете за установяване съществуването на вземане в размер на 117 211,48 лева, представляващо главница по договор за ипотечен кредит от 21.12.2007 г. и допълнителни споразумения № 1 от 10.11.2009 г. и № 2 от 26.06.2013 г. към него, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.03.2016 г. до окончателното плащане – за разликата над уважения размер на главния иск от 5464,11 лв. /пет хиляди четиристотин шестдесет и четири лева и единадесет стотинки/ до пълния му предявен размер от 117 211,48 лв. /сто и седемнадесет хиляди двеста и единадесет лева и четиридесет и осем стотинки/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на тази разлика от 10.03.2016 г. до окончателното плащане, както и за периода /от един ден/ преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно за 09.03.2016 г.; искът за установяване съществуването на вземане в размер на 11469,85лв., представляващо договорна лихва за периода 25.04.2015 г. до 08.03.2016 г. – за разликата над уважения размер на иска от 9410,19 лв. /девет хиляди четиристотин и десет лева и деветнадесет стотинки/ до пълния му предявен размер от 11469, 85 лв. /единадесет хиляди четиристотин шестдесет и девет лева и осемдесет и пет стотинки/. Прието е за установено, че на 21.12.2007 г. между „ОББ“ АД и Н. А. е сключен договор за ипотечен кредит, изменен и допълнен с допълнителни споразумения № 1 от 10.11.2009 г. и № 2 от 26.06.2013 г., по силата на който банката е предоставила кредит в размер на 125 000 лв., напълно усвоен от кредитополучателя, с краен срок на погасяване - 25.12.2037 г. Съдът е приел за неоснователно твърдението на ищеца е, че поради просрочие на десет месечни анюитетни вноски в размер на 941,43 лв. всяка за периода от 25.04.2015 г. до 25.01.2016 г. /при отчитане на частичното погасяване в размер на 570,41 лв. за лихва по вноската от 25.04.2015 г./ банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем на 10.02.2016 г., за което длъжникът бил уведомен лично на 18.02.2016 г. Прието е, че от заключението по допуснатата съдебно-графологическа експертиза по повод откритата процедура по оспорване автентичността на товарителница с № 5100014928825, с която е изпратено уведомлението за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, не се установява спорният факт – изявлението на кредитора да е достигнало до длъжника. Съдът е приел, че между страните е налице валидно правоотношение по договора за ипотечен кредит и допълнителните споразумения към него, който не е нищожен и е породил целените с него правни последици. Прието е, че договорът има възможен предмет – това са взаимно поетите задължения на страните (за предоставяне на кредита от ищеца и за връщането му от ответника заедно с уговорената възнаградителна лихва) и неговото съществено съдържание не противоречи нито на императивни законови разпоредби, нито на добрите нрави. Изложени са съображения за това, че договорните клаузи на чл.5, ал.3, чл.7, ал.3 и чл. 12, ал.1 от договора, както и клаузите на допълнителните споразумения, предвиждащи възможност на банката едностранно да променя годишния лихвен процент за редовната главница (а и годишната такса за управление и обслужване на кредита), не биха могли да обвържат ответника предвид качеството му на потребител, но тези клаузи не засягат нито вземането за главница – то не произтича и не се обуславя от тях, нито претендираните лихви, доколкото същите са изчислени без евентуална едностранна промяна на лихвения процент и таксата от страна на ищеца. Прието е за неоснователно възражението на ответника за „недопустимо извършена капитализация на падежирала възнаградителна лихва“ след едностранното й увеличение, каквито данни по делото липсват. От приета по делото основна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи е установено, че към датата 10.02.2016 г., на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, в счетоводството на банката са заведени вземания към ответника от 117 211,48 лева – главница, 11 469,85 лева - договорна лихва, начислена за периода 25.04.2015 г. - 08.03.2016 г. и 1344,21 лева - наказателна лихва за същия период, като размерът на лихвите по кредита е бил променян общо осем пъти както в посока завишаване, така и към намаляването му. Установено е, че при прилагане на първоначално уговорената лихва, към същия момент – 10.02.2016 г., ответникът би дължал 123 706. 13 лв. главница, 23 630.14 лв. – договорна лихва и 1692.76 лв. наказателна надбавка, които суми видимо превишават претендираните, а при зачитане на облекченото издължаване на кредита - видно от представените по делото доказателства, през периода на забавата банката е преструктурирала кредита /при това по искане на длъжника/ и е намалила трайно годишния лихвен процент /още от 28.06.2013 г., то така въведените облекчени условия сочат на индивидуално уговорени клаузи, които са в полза, а не във вреда на потребителя, от където следва и неоснователността на възраженията за нищожност поради неравноправността им. Прието е за установено, че размерът на падежиралите вноски по погасителен план към договора за ипотечен кредит от първоначалната дата на допуснато просрочие - 25.04.2015 г., до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК - 10.03.2016 г. е, както следва: общ размер на вноската за периода – 10355,73 лева, в т. ч. лихва в общ размер от 94101,19 лева, главница в общ размер от 945,54 лева. Установено е от също от това заключение, че размерът на падежиралите вноски по погасителен план по договора за ипотечен кредит след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК до подаването на исковата молба по настоящото дело – 29.05.2017 г., е, както следва: общ размер на вноската за периода – 14121,45 лева, в т. ч. лихва в общ размер от 12703,43 лева, главница в общ размер от 1418 ,02 лева. Прието е за установено също, че размерът на падежиралите вноски по погасителен план по договора за ипотечен кредит с компонента главница след подаване на исковата молба до приключването на устните състезания по делото е, както следва: общ размер на вноската за периода – 26360,04 лева, в т. ч. лихва в общ размер от 23259,49 лева, главница в общ размер от 3100,55 лева. По тези съображения искът за главницата е приет за основателен до размера от 5464,11 лв., до който размер е уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 117211,48 лв. е отхвърлен. Този размер е формиран от отделните размери на падежиралите и непогасени към датата на провеждане на устните състезания по делото месечни вноски за главница, т. е. бр. 54 месечни вноски /с посочен размер на всяка отделна вноска за целия период в заключението по допуснатата допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, депозирано на 03.09.2019 г., и добавена една вноска с падеж 25.09.2019 г., неотразена в заключението, която съобразно уговореното е в размер на 121 ,99 лв./, дължими за периода от 25.04.2015 г. /първоначалната дата на забавата / до 26.09.2019 г. /датата на провеждане на устните състезания по делото/ при уговорена падежна дата 25-то число на съответния месец. Приет е за частично основателен и акцесорният иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на главницата за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение до окончателното плащане и същият е уважен съобразно уважения размер на главния иск, а за разликата до пълния му предявен размер е отхвърлен. Искът за договорната лихва е прието също за частично основателен – само по падежиралите вноски за главница към датата на провеждане на устните състезания по делото, а такава обаче не е била претендира, а в исковата молба се претендира договорна лихва само за периода от 25.04.2015 г. до 08.03.2016 г., и съдът съобразно диспозитивното начало в процеса е присъдил договорна лихва само за този период - по падежиралите вноски за главница за този период, а това са вноските с падеж 25.04.2015 г. – 25.02.2016 г. /вж. в този см. и ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК – т. 1.2 от мотивната част/, чийто размер съгласно горецитираното допълнително заклчючение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е в размер на 9410,19 лв., съответно за този размер искът следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 11469,85 лв. искът следва да бъде отхвърлен. Прието е, че искът за наказателната лихва е изцяло основателен – от основното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е прието за установено, че наказателната лихва за исковия период /отново 25.04.2015 г. – 08.03.2016 г./ е в претендирания размер от 1344,21 лв., оспорвания в тази връзка не са правени, съответно този иск е уважен изцяло. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да изисква като предпоставка за редовност на исковата молба индивидуализация на процесното вземане - главница, възнаградителна лихва, договорено възнаграждение за забава, неустойка, такса, застраховки и др, включени в общия размер на претендираната в заявление за издаване заповед за изпълнение сума, следва ли уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита да бъде връчено на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, за задължението на съда да следи служебно за нищожност поради неравноправност в клаузите в договор за кредит, за това непредприемането на мерки по служебен почин на съда за неприлагане на неравноправни клаузи в противоречие с решение на СЕС –С-243/2008г., С-397/2011г., С-472/2011г. и С-488/2011г. съставлява ли неправилност на решението, следва ли при настъпила предсрочна изискуемост към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение в производство по иска по чл.422 ГПК кредиторът да има право да претендира лихва за забава, респ.неустойка изчислявана върху целия размер на непогасената част от главницата или такива вземания се дължат единствено за забавените месечни вноски по главницата с настъпил падеж преди датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение и за задължението на съда служебно да назначи експертиза за установяване размера на вноските с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене при условие, че ищецът не е доказал факта на настъпила предсрочна изискуемост. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като се позовава на ТД№8/2017г. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като съдът при изложени мотиви, че не е настъпила предсрочна изискуемост е осъдил длъжника да заплати целия претендиран от банката размер на неустойка за забава, включително и по непадежирал се дълг в размер на 117 211,48лева. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. Съгласно дадените в т.1 от ТР №8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т.д.№8/2017 г. на ОСГТК на ВКС /на което се позовава и жалбоподателя/ разяснения, предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Посочено е, че вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит и по тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Разяснено е, че правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор, като предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Прието е, че ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Посочва се, че доказването на настъпилата предсрочна изискуемост ще е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора, като по отношение на вноските с настъпил падеж по погасителния план към датата на подаване на заявлението, предсрочна изискуемост не се твърди и съответно тяхното присъждане в последващото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се разглежда като произнасяне извън заявеното от кредитора основание / в този смисъл е и решение от 17.04.2019г. по т.д.№1831 по описа за 2017 г. на ВКС/. Съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска. Тази теза е застъпена и в мотивите към т. 1.2. на ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Там е посочено, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да обсъди и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право. Като е приел, че процесния договор за кредит не съдържа неравноправни клаузи съдът е съобразил цитираните от жалбоподателя решение на СЕС –С-243/2008г.,С-397/2011г., С-472/2011г. и С-488/2011г, в които е застъпено разбирането, че националният съд трябва да определи дали договорна клауза като тази, която е предмет на спора по главното производство, отговаря на изискуемите критерии, за да бъде определена като неравноправна по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13. Посчва се, че при това националният съд трябва да има предвид, че клауза в договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, която е включена, без да бъде предмет на индивидуално договаряне, и с която се възлага изключителна компетентност на съда, в чийто съдебен район е седалището на продавача или доставчика, може да се счита за неравноправна. В цитираните решения на СЕС е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза, националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. Указва се, че принципът на състезателност обаче поначало изисква националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред. Споделя се разбирането, че при преценката на евентуално неравноправния характер на договорната клауза, на която се основава жалбата, националният съд, който е сезиран с тази жалба, трябва да вземе предвид всички останали клаузи на договора. Именно съобразявайки така дадените разяснения от СЕС въззивният съд е достигнал до извод, че в конкретния случай не са налице неравноправни клаузи в договора за кредит. Въззивният съд е съобразил и практиката според която разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. На въпроса: има ли право кредиторът да претендира лихва за забава, респ.неустойка изчислявана върху целия размер на непогасената част от главницата или такива вземания се дължат единствено за забавените месечни вноски по главницата с настъпил падеж преди датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, съдът е дал разрешение в съотвествие със застъпеното разбиране в ТД№3/2017г. ОСГТК на ВКС за това, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит а се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Посочва се, че изпълнението на длъжника след настъпване на падежа на безсрочното задължение е забавено и за периода от настъпване на предсрочната изискуемост до плащането вредите на кредитора от неизпълнението подлежат на обезщетяване, поради което по правилото на чл.86, ал.1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е предвидено друго. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушения или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 300 лева разноски за процесуално представителство. Предвид изложените съображения, съдът