Определение № 60361 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2819/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Й. Н., подадена от пълномощника и адвокат В. П., срещу определение № 260026 от 13.01.2021 г. по ч.гр.дело № 611/2020 г. на ОС - Кюстендил, с което е потвърдено определение от 09.12.2020 г. по гр.д. № 614/2020 г. на РС – Кюстендил. С първоинстанционното определение на основание чл. 130 ГПК производството е прекратено по предявените против ответника В. В. искове за установяване по отношение на същия, че ищцата не му дължи паричните суми, за които е образувано изп.д. № 868/2019 год. по описа на ДСИ при РС – Кюстендил - 8060 лв., главница, дължима от ищцата издръжка за дъщеря ѝ Ц. В. К. месечна издръжка за времето от 26.03.2013 г. до 03.06.2018 г., както и сумата в размер на 3252, 01 лв. лихва върху главницата за периода 26.03.2013 г. до 02.10.2019 г., а също и законната лихва върху главницата считано от 02.10.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, включително и 898, 72 лв., такса по чл. 53 от Тарифата за ДТ по ГПК. Въззивният съд е приел, че частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд е допустима, но по същество неоснователна. Въззивният съд е посочил, че с влязлото в сила решение № 368 от 11.07.2013 г. описа за 2013 г. на РС – Кюстендил ищцата в настоящото производство е осъдена да плаща месечна издръжка на Ц. К. в размер на 130 лв. На 30.08.2019 г. е издаден изпълнителен лист въз основа на цитираното решение. В изпълнителния лист е посочено, че ищцата Н. е осъдена да плати на своята дъщеря чрез нейния баща /ответник в настоящото производство/ месечна издръжка в размер на 130 лв. дължима от 26.03.2013г., а изпълнителният лист е издаден в полза на В. В. вместо на Ц. К.. Въз основа на посочения изпълнителен лист е образувано изп.д. №201915220400086 при ДСИ М. при РС - Кюстендил. По изпълнителното дело за взискател е определен В. В.. На 30.03.2020 год. пред КРС е предявен отрицателен установителен иск, чрез който ищцата иска да бъде установено, че по отношение на ответника тя не дължи сумите по изпълнителното дело. Според въззивния съд ищцата няма правен интерес да води отрицателен установителен иск срещу ответника В., тъй като същият не е носител на субективното материално право на издръжка, а е бил представител на дъщеря си до навършване на нейното непълнолетие, като до навършване на пълнолетие К. извършва действия лично, но със съгласието на своя баща. В този смисъл към момента на образуване на изпълнителното дело през 2019 г., а и във всеки момент преди това/ надлежен взискател по изп. дело № 201915220400086 при ДСИ може да бъде единствено дъщерята на ищцата. Именно спрямо нея ищцата би имала интерес да води отрицателен установителен иск. На първо място съдебният изпълнител не е следвало да образува изпълнително дело, доколкото е бил сезиран с молба, изходяща от бащата на Ц. К., доколкото към този момент възможният взискател е била единствено последната, още повече, че на 19 години, не е било нужно да има съгласието на баща си, за да депозира молбата за образуване на изпълнително дело и определяне на способи за принудително изпълнение. На следващо място съдебният изпълнител е следвало да прекрати изп. дело, поради липса на надлежна страна, а отказът да го направи е основание за обжалване от страна на длъжника – чл. 435, ал. 2, т. 6, пр. второ от ГПК, пред окръжен съд, в случая КОС. В частната касационна жалба са изложени твърдения за неправилност на определението на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е формулирала правния въпрос дали длъжникът по изпълнително дело има правен интерес да води отрицателен установителен иск срещу взискателя за недължимост на вземането, по които счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като в съдебната практика на Върховния касационен съд е изяснено, че защитата на длъжника срещу незаконосъобразни действия на принудително изпълнение може да се осъществи чрез оспорване по исков ред на материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и чрез обжалване действията на съдия изпълнителя когато се касае за процесуална незаконосъобразност. Освен това в разпоредбата на чл.441 ГПК е предвидена и имуществена отговорност за вреди, причинени от ДСИ. По исков ред обаче не може да се установява незаконосъобразност на изпълнително действие и всяко действие не може да се обжалва както бе по отменения ГПК. Чрез иска по чл. 439 ГПК се оспорва изпълнението, но всъщност се касае за отрицателен установителен иск за оспорване на вземането, който може да бъде основан само на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено решението, което се изпълнява, от който момент се преклудират със сила на пресъдено нещо всички факти. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.