Определение № 510 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1658/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. Т., чрез процесуалния му представител адвокат Р. Б., срещу въззивно решение № 5233/03.12.2019 г., постановено по гр. д. № 488/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1./ Длъжен ли е въззивният съд да разгледа оплакванията на страната във въззивната жалба, като обсъди и анализира всички събрани доказателства по делото в тяхната връзка и последователност и да формира самостоятелни правни изводи въз основа на съвкупната им преценка – сочи се противоречие с решение № 310/2019 г. по гр. д. № 915/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 411/2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 112/2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на ВКС, IV г. о. и др.; 2./ Следва ли мазето в сградата да представлява принадлежност към жилището и поради това да следва собствеността на главната вещ – сочи се противоречие с решение № 81/2014 г. по гр. д. № 5556/2013 г. на ВКС, I г. о. и решение № 61/2018 г. по гр. д. № 2610/2017 г. на ВКС, I г. о. Ответницата по касационната жалба – З. Л. М. – Д., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат К. Д., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 4029/25.04.2019 г. по гр. д. № 2037/2018 г. на Районен съд – Благоевград, с което е отхвърлен предявеният от А. С. Т. против З. Л. М. – Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик и за осъждане на ответницата да му предаде владението върху 1/12 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ втори жилищен етаж с площ 100 кв. м. от сграда, построена в УПИ *, пл. № *, в кв. 89 по плана на [населено място], който имот е идентичен с парцел * пл. № *, в кв. 75 по плана на [населено място], целият с площ от 564 кв. м. Въззивният съд е приел за установено, че А. С. Т. и Н. С. Т. са наследници на С. А. Т., починал на 21.05.1983 г. Съгласно нотариален акт за прехвърляне право на строеж № 90/03.03.1971 г. в полза на С. Т. е прехвърлено възмездно и безсрочно правото да построи жилищна сграда върху парцел *, пл. № *, в кв. 75 по плана на [населено място], целият с площ от 564 кв. м. /идентичен с УПИ *, пл. *, в кв. 89 по плана на [населено място] от 1987 г./ В нотариалния акт не е уточнена етажността на сградата. С нотариален акт за прехвърляне право на строеж № 145/06.04.1983 г. С. Т., със съгласието на съпругата си А. Т., е прехвърлил в полза на сина си Н. С. Т. правото да извърши строеж на третия етаж от жилищната сграда. От съдебно–техническата експертиза се установява, че сградата е изградена въз основа на строително разрешение № 3/18.02.1974 г., издадено на С. Т., и одобрено от гл. архитект на отдел „Архитектура“ на ОС Благоевград с печат от 31.08.1972 г. На 31.05.1976 г. е издадено разрешение за поетапно изграждане на сградата, като с втори печат от 07.05.1983 г. е одобрено строителството на втория етаж. Вещото лице не може да отговори на какъв етап се е намирало строителството на сградата към момента на прехвърляне правото на строеж в полза на Н. Т.. Съгласно представено по делото удостоверение № 33/01.03.2007 г., издадено на основание § 21 от ЗР на ЗУТ и § 6 от ПЗР на Наредба № 2 за въвеждане в експлоатация на строежи в РБ /ДВ. бр. 72/2003 г./, строежът на „Жилищна сграда“, находяща се в УПИ парцел *, пл. № *, в кв. 75 по плана на [населено място], включва следните самостоятелно обособени обекти: първи етаж на кота – 2.40 м.; втори жилищен етаж на кота 0.00 м. /тристаен апартамент/; трети жилищен етаж на кота + 2.80 м. /тристаен апартамент/; тавански етаж на кота + 5.60 м. Изрично е посочено, че при издаване на удостоверението са съобразени нотариален акт за прехвърляне право на строеж № 90/03.03.1971 г., нотариален акт за прехвърляне право на строеж № 145/06.04.1983 г., скица с виза № 100/29.06.1971 г. за проектиране на жилищната сграда от 11.05.1981 г., одобрен проект за изграждане на жилищната сграда от 31.08.1972 г. и строително разрешение № 3/18.02.1974 г. По делото е безспорно, че Н. С. Т. е сключил договор за банков кредит с „ПИБ“ АД и за обезпечение на задълженията по него е учредил в полза на банката ипотека върху следния имот: трети жилищен етаж, представляващ самостоятелно обособен обект, със застроена площ от 100 кв. м., на кота + 2.80 м., от масивна жилищна сграда, включваща три жилищни етажа и тавански етаж, построена в УПИ *, пл. № *, в кв. 75 по плана на [населено място], с площ от 564 кв. м., одобрен със Заповед № 901/1987 г., който имот е идентичен с УПИ *, пл. № *, в кв. 75 по действащия план на [населено място] към 1983 г., ведно със съответните общи части от сградата. Банката е предприела действия по принудително изпълнение върху ипотекирания имот. С постановление за възлагане от 20.06.2017 г. /влязло в сила на 11.07.2017 г./ по изпълнително дело № 296/2010 г. на ДСИ описаният трети жилищен етаж е възложен на ответницата З. Л. М. – Д.. След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 145/06.04.1983 г. С. Т. е прехвърлил в полза на сина си Н. Т. част от своето право на строеж, учредено му през 1971 г. При издаването на нотариалния акт нотариусът е удостоверил прехвърлянето на трети жилищен етаж от сградата, който съгласно представената пред него скица и архитектурен проект е етажът от жилищната сграда, намиращ се на кота + 2.80 м. След упражняване правото и неговото реализиране чрез изграждане на жилищен етаж на кота + 2.80 м., Н. Т. е придобил правото на собственост върху този жилищен етаж и е бил негов собственик към момента на учредяване на договорната ипотека през 2007 г. Върху този жилищен етаж е било насочено принудителното изпълнение и след вписване на постановлението за възлагане ответницата З. М. – Д. е станала негов собственик на основание извършената публична продан. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Формулираният в изложението процесуалноправен въпрос във връзка с правомощията на въззивния съд не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Същият не е решен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора. Съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата оплаквания. Тя е длъжна да обсъди представените и приети доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи на съда. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В настоящия случай това е сторено от въззивния съд. Обсъдени са всички относими писмени и гласни доказателства, вкл. заключението на СТЕ. Посочено е кои са правнорелевантните факти, приети за установени,респ. за неосъществили се. Изложени са самостоятелни мотиви по съществото на спора и са направени съответните правни изводи. Решаващият извод на въззивния съд, основан на доказателствата по делото е, че изграждането на процесния самостоятелен жилищен етаж на кота +2,80 м. е осъществено преди смъртта на наследодателя С. Т. и съобразно реализирането на прехвърленото право на строеж е станал собственост на брата на ищеца. Към момента на откриване на наследството на Т. този етаж не е бил част от него. Ето защо и ищецът не се легитимира като собственик на 1/2 от него по наследство. Вторият въпрос е неотносим. Той не е включен в предмета на спора пред въззивния съд. Не са изследвани фактите и обстоятелствата дали зимничното помещение, въз основа на одобрения архитектурен проект и последващите изменения в него, представлява самостоятелен жилищен етаж или обслужва другите два етажа. Според касатора този въпрос е относим към етажността на процесната сграда. Въззивният съд обаче е приел, че Н. Т. е придобил и съответно реализирал правото на строеж върху самостоятелния жилищен етаж, изграден на кота + 2.80 м., което го определя като процесния трети етаж от сградата. Предвид така изложеното поставеният въпрос не представлява правен въпрос съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. При това положение не могат да бъдат преценени като относими и приложените от касатора съдебни решения на ВКС. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.Липсва искане от ответника по касация за присъждане на разноски за настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.