Определение № 422 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 952/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Я. И. А. срещу решение № 1373/22.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1877/2019 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 2507/17.06.2019 г. по гр. дело № 9258/2018 г. на Пловдивския районен съд, предявеният от жалбоподателя срещу „Н и Н транспорт логистика“ АД, осъдителен иск с правно основание чл. 200 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 25 000 лв., претендирана като обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от трудова злополука, претъпяна на 03.10.2017 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя А., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран материалноправният въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно критериите за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка от съда на всички установени по делото, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 94/18.07.2019 г. по търг. дело № 3030/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 86/06.06.2017 г. по гр. дело № 3856/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 23/04.02.2019 г. по гр. дело № 2750/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Ответниците по касационната жалба – ответника по иска „Н и Н транспорт логистика“ АД и третото лице – негов помагач ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД в отговорите си излагат доводи и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. По делото е установено, че процесната трудова злополука е настъпила на 03.10.2017 г. около 21 ч. на паркинг, намиращ се на около 70 км. от [населено място] – Турция, като касаторът-ищец, след престой на паркинга, се е качвал в кабината на управлявания от него тежкотоварен автомобил на ответното дружество, когато стъпил на опорните стъпала и достигнал третото стъпало, се подхлъзнал и паднал назад, при което натоварил левия си крак и следствие на това получил закрито счупване на петната кост. Със заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото е установено, че това счупване на лявата петна кост е довело до трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник, като непосредствено след инцидента ищецът е изпитвал от умерени до значителни по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали до пълното им изчезване след приключване на оздравителния процес, който е продължил около 5-6 месеца, при благоприятен ход, без настъпването на усложнения в него и към момента ищецът е възстановен напълно. При така установените обстоятелства по делото, първоинстанционният съд, като е посочил, че взема предвид степента и характера на телесните и здравословните увреждания, претърпени от ищеца поради злополуката, сегашното състояние на ищеца, възрастта му – почти 48 години, и преди всичко – общественото разбиране за справедливост, е намерил, че справедливият размер на обезщетението е 25 000 лв. В мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд, позовавайки се на практиката на ВС и ВКС (раздел II от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 414/21.11.2012 г. по гр. д. № 1543/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/18.03.2014 г. по гр. д. № 4686/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 151/12.11.2013 г. по търг. д. № 486/2012 г. II-ро търг отд. на ВКС, решение № 130/09.07.2013 г. по търг. д. № 669/2012 г. на II-ро търг отд. на ВКС.) е приел следното: Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл, справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет на болките и страданията. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Предвид така изложените принципни съображения, изведени от практиката на ВС и ВКС, въззивният съд е приел, че при определянето на дължимото по чл. 52 от ЗЗД обезщетение, първоинстанционният съд не е взел предвид продължителността и степента на интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания от ищеца, макар и да е изследвал въпроса от фактическа страна при анализа на приетата по делото СМЕ. С оглед на това, окръжният съд е изтъкнал, че с експертното заключение по делото е установено, че непосредствено след инцидента ищецът е изпитвал от умерени до значителни по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали до пълното им изчезване след приключване на оздравителния процес, който е продължил около 5-6 месеца, при благоприятен ход, без настъпването на усложнения в него. Обсъждайки тези обстоятелства, въззивната инстанция е приела, че интензитетът на претърпените болки е бил значителен единствено в началния етап на оздравителния процес, а и самият период на възстановяване не се е характеризирал с изключителна продължителност, а напротив – преминал е в обичайното за този вид възстановяване, време. В заключение окръжният съд е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, е завишено и не отговаря на критериите за справедливост, формирани съгласно трайната съдебна практика, а предвид гореизложените съображения е достигнал и до крайния си извод, че за репарирането на претърпените болки и страдания от жалбоподателя, най-справедливо се явява обезщетение в размер 10 000 лв. Настоящата касационна инстанция намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил формулирания от касатора правен въпрос, не в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК въз основа на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Израз на тази константна практика на ВКС са и трите посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, като в тях не е прието нищо различно от приетото в решенията на ВКС, на които се е позовал въззивният съд и се е съобразил с тях при определянето на справедливия, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на процесното обезщетение за претърпените от касатора-ищец неимуществени вреди. По изложените съображения, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба, а именно – сумата 1 200 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение