Определение № 641 от 26.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3919/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение от 17.03.3014 г. по гр. д. № 546/2013 г. Смолянски окръжен съд е потвърдил решение от 30.10.2013 г. по гр. д. № 152/2013 г. на Златоградски районен съд, с което по иск по чл. 124 ГПК е признато за установено по отношение на Н. Р. Б. и Й. Т. Б., че Е. Д. Б., Р. С. С., П. З. Б., А. И. Б. и С. И. Б., действащ със съгласието на майка си П. З. Б. са собственици на основание наследствено правоприемство от С. Р. Б. и давностно владение на 10/20 ид. ч. от УПИ І-118, в кв. 20 по ПУП на [населено място], целия с площ от 520 кв. м., както и на втори и трети жилищни етажи и една стая от първия етаж в построената в имота триетажна жилищна сграда – западен близнак. Недоволна от решението е останала ответницата по иска Н. Б. и в срока по чл. 283 ГПК го обжалва с довод за нищожност и за необоснованост на правните изводи. Допускането до касационна проверка се иска на основанието по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос за нищожността на решението, ако е постановено от съдия, за който е било налице основание да си направи въпрос. Вторият формулиран въпрос, по който се иска допускане на касационна проверка, е за това дали владението на имота от страна на ищците има белезите на придобивното основание давностно владение, ако не са направили позоваване за това в исковата молба, и не са декларирали имота. Третия въпрос е за това може ли да се придобие по давност една стая от жилищен етаж, която не представлява самостоятелно жилище по смисъла на чл. 202 ЗУТ. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС – ПП8/1980 г., ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2012 г. на ОСГК, Р № 707 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 48/2010 г. на ВКС, І г. о. и Р № 30 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 401/2011 г. на ВКС, І г. о. От касаторката е постъпила втора касационна жалба, подадена от пълномощника й адв. Н. М., в която се поддържа необоснованост на изводите, че ищците са придобили вещни права върху 10/20 ид. ч. идеални част от дворното място на основание давностно владение, тъй като не са осъществявали такова и не са го противопоставили на собственичката А. Б., майка на касаторката. Прави се и искане да отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпросите: Представлява ли нарушение на изискването за справедлив процес по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз игнорирането на основни доказателства, превратно тълкуване, изопачаване и извращаване на категорични данни по делото. Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Касационната жалба вх. № 1808 от 23.04.2014 г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Втората касационна жалба вх. № 1826 от 25.04.2014 г. е подадена след изтичане на едномесечния срок. Той е започнал да тече на 24.03.2014 г., когато на страната е било връчено съобщение за изготвеното решение с препис от него, и е изтекъл на 24.04.2014 г., петък, работен ден, съгласно разпореденото в чл. 60, ал. 3 ГПК, а именно - срокът, който се брои на месеци, изтича на съответното число на последния месец. Срокът е преклузивен и пропускането му преклудира правото на жалба, което е основание подадената да бъде оставена без разглеждане като недопустима. Върховният касационен съд след произнасяне по допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното: От фактическа страна по делото е установено, че общият наследодател Р. К. Б. е бил собственик на 10/20 ид. ч. от дворното място с построената в него паянтова жилищна сграда, а останалите 10/20 ид. ч. са собственост на ответника Й. Б.. Общият на страните наследодател Р. Б. е починал през 1983 г. и оставил за наследници съпруга А. Б., син С. Р. Б. и три дъщери Р. Р. Г., Е. Р. С. и Н. Б.. С гласни доказателства е установено, че в периода от 1976 г. до 1980 г. в имота са построени две сгради близнаци, за което е била дадена строителна линия с протокол № 28 от 21.05.1976 г. на наследодателя Р. и на Й. Б.. С гласни доказателства е установено, че западният близнак е строен от сина на Р., С. и съпругата му Е., които са организирали строителството и са участвали със средства и труд. Свидетелят К. заявява, че по това време Р. е бил пенсионер, а също и с влошено здраве поради претърпяна трудова злополука и не е участвал в строителството. След построяването на къщата вторият и третият етаж са се ползвали от С., съпругата му Е. и децата им, а в първия етаж в две стаи са живеели родителите на С. Р. и съпругата му А.. В този смисъл са показанията и на свидетеля К.. Относно начина на ползване на къщата след построяването й събраните гласни доказателства, между които и показанията на свидетелката Е. С., дъщеря на наследодателя, са безпротиворечиви и установяват, че на първия етаж в две стаи са живяли Р. и съпругата му А., а от 1986 г. и дъщеря им Н., която се е установила там след като са били влошени отношенията със съпруга й. Вторият и третия етажи са се ползвали от С. и семейството му. Това владение е продължило и след 1983 г., когато е починал общия наследодател Р. Б., до предявяване на иска. Наследниците Р. Г. и Е. С. не са владяли сградата или части от нея, тъй като към датата на построяването й са били омъжени и са живеели при семействата си. На 22.11.2008 г. преживялата съпруга А. Б. и дъщерите й Р., Е. и Н. се снабдяват с констативен нот. акт за собственост на основание наследствено правоприемство и давностно владение на дворното място и построената в него сграда близнак, застроена на площ от 144 кв. м. при права 6/20 за съпругата и по 1/20 ид. ч. за дъщерите. На същата дата А. Б., Р. Г. и Е. С. са прехвърлили на Н. Б. срещу поето от последната задължение за издръжка и гледане на майка им А. до смъртта й правото на собственост върху описаните по-горе идеални части от дворното място и сградата. Установено е по делото, че синът С. Р. Б. е починал през 1998 г. и е оставил за наследници: съпруга Е. Б., дъщеря Р. С. С., и наследници от починал син И. Б.: съпругата му П. З., дъщеря А. И. и син С. И., действащ със съгласието на майка си П. З., които са ищци по иска. При така установените факти съдът е направил извод, че констатациите в нотариалния акт за придобиване на права върху построената в имота триетажна жилищна сграда - близнак на основание наследяване и давностно владение са опровергани. Ищците се ползват от презумпцията по чл. 69 ЗС, която не е оборена. Установено е по безспорен начин, че след построяване на триетажната сграда в продължение на тридесет години са живяли във втория и трети етажи и в самостоятелната стая на първия етаж, които са считали за свои. Събраните за това гласни доказателства не са опровергани. В подкрепа на тези изводи е и установеното от представените писмени документи за извършеното разпределение на ползване на имота между С. Б. и Й. Б. с постигната съдебна спогодба по гр. д. № 124/1991 г. на Златоградски районен съд, както и влязлото в сила решение по гр. д. № 20/2011 г. на Златоградски районен съд, с което е отхвърлен иск за разпределение на ползването на същия имот, предявен от Н. Б. срещу Й. Б. и наследниците на С. Б., сега ищци по иска, по съображения, че ищцата Н. Б. не се легитимира като собственик на 9/20 ид. ч. от дворното място и построената в него триетажна жилищна сграда – близнак, тъй като констатациите по нот. акт 131/2008 г. са опровергани. Формулираният процесуален въпрос за нищожност на решението като постановено от съдия, за когото е било налице основание да се отведе от разглеждане на делото на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като участието му при съдебното администриране отношенията между същите страни по иск за разпределение ползването на дворното място е основание да се приеме, че не е безпристрастен към спора за собственост, не обуславя основание за допускане касационна проверка по него. Основанията за нищожност на съдебно решение са изчерпателно изброени в закона и релевираното не е между тях. Пропускът на съдия да се отведе от разглеждане на делото, когато са налице изброените в нормата на чл. 22, ал.1 ГПК основания за това, не обуславя нищожност на решението, а съставлява нарушение на процесуална норма, което е основание за неговата отмяна. Правният извод на съда, че ищците се легитимират като собственици на 10/20 ид. ч. от втория и третия етажи и една стая от първия етаж на жилищната сграда, построена на площ от 144 кв. м., е в съответствие със събраните по делото доказателства. Не е налице основание за допускане касационна проверка на възизвното решение в тази част по поставения материалноправен въпрос: с какви действия е отблъснато владението на А. Б. върху сградата. Този въпрос не е разрешаван от съда и той не е в основата на формирания от него правен извод, за придобиване правото на собственост върху втория и трети етажи и една стая от първия на основание давностно владение от наследодателя на ищците и съпругата му, а след неговата смърт и от неговите низходящи наследници. Съдът е приел за установено, че от построяване на сградата тези етажи и стаята, с предназначение складово помещение, се владеят само от ищците и са владяни като свои, а останалите наследници на общия наследодател никога не са упражнявала фактическа власт върху тях. Не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение и по въпроса дали стаята в първия етаж може да бъде предмет на оригинерно придобивно основание. По делото е установено, че тя не е част от жилището на първия етаж, не е функционално свързана с него. Достъпът до нея е осигурен от отделен вход и се ползва като складово помещение, което сочи, че тя е със статут на обслужващо жилищата на втория и третия етажи складово помещение. Касационна проверка на въззивното решение следва да се допусне по разрешения от съда въпрос придобили ли са ищците на основание давностно владение правото на собственост върху идеалните части от имота, които са придобити от останалите наследници на Р. Б.: преживялата съпруга и трите му дъщери на основание наследяване. При разрешаването на този въпрос съдът е приел, че С. Б. е упражнявал фактическа власт върху след смъртта на наследодателя Р. Б. като съсобственик и без да се съобразява с правата на останалите съсобственици, придобити на основание наследяване. Израз на това е застрояването му със стопански постройки и изграждане на подпорна стена, както и воденото от него дело за разпределение ползването на съсобствения с Й. Б. имот. С това е отрекъл правата на останалите съсобственици върху дворното място. Обосновал се е и с това, че упражнявалите фактическа власт се ползват от презумпцията по чл. 69 ЗС и не следва да доказват, че са променили намерението си да владеят частите на останалите наследници за себе си, което е в противоречие със задължителната практика на ВКС, израз на която е и ТР № 1 от 2012 г. по т. д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.