Определение № 1742 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 263/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Л. Л. срещу решение №567 от 19.04.2022г по в.гр.дело № 3194/2021г. на Софийски апелативен съд ,с което в частта за неимуществените вреди от пътно-транспортно произшествие при което ищцата И. Л. Л. е пострадала и след приспадане на вече платеното от застрахователя обезщетение в размер на 15000лева ,до пълния претендиран размер от 75 000лв е потвърдено първоинстанционното решение,Въззивното решение е обжалвано от ищцата в частта, с която след частична отмяна на решение №66 от 16.03.2021г по гр.д. № 234/2020г на ОС-Монтата е отхвърлен иска по чл.432,ал.1 КЗ на касаторката срещу застрахователя ЗАД „ДаллБогг:Живот и Здраве” за разликата над присъдените 30 000лв до размера на претендираните 50 000 лева. Въззивният съд, след като на свой ред обсъдил вида и степента на установените по делото травматични увреждания при ищцата, свързаните с тях болки, страдания, неблагоприятни последици и ограничения ,отчел е периода на проведеното болнично и извънболнично лечение, възстановителния процес ,включително с отчинате причиненото обостряне и утежняване на друго заболяване от което страда ищцата ,е намерил за завишено определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 65 000лева ,като е определил по справедливост обезщетение в размер на 45 000 лева. При определяне на обезщетението въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалата към датата на произшествието /36 години/.Изводите за характера и степента на вредите се основават на неоспорено заключение на медицинска експертиза и разпит на свидетели,като във въззивното производство не са събирани нови доказателства. Оплакването в касационната жалба е за необосновано занижен размер на обезщетението ,като от мотивите на въззивния съд не става ясно кое обстоятелство е обосновало намаляването му. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен въпрос длъжен ли е съдът да мотивира решението си, като изложи съображения при значително намаляване на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД ,в сравнение с първоинстанционния съд ,при съобразени от двете инстанции едни и същи обстоятелства съгласно ППВС №4/1968г. Изтъква се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос, поради противоречие с формирана практика на ВКС в решение №139/2021г по т.д № 1780/2019г 2-ро т.о на ВКС, реш. №60246/2022г по гр.д №1265/2021г на 3-то г.о на ВКС и реш. № 163/2016г по т.д № 3456/2015г на 1-во т.о на ВКС,извеждащи за въззивния съд соченото задължение. В отговор застрахователят ,представляван от адв. И.А. оспорва допустимостта на жалбата до разглеждане на посоченото основание и изтъква ,че съобразяването на критериите по прилагането на чл.52 ЗЗД при травматично увреждане е фактически въпрос,по изследване на релевантните обстоятелства и такъв по прилагането на материалния закон. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По поставения в изложението процесуалноправен въпрос е формирана изтъкнатата от защитата практика на ВКС,споделяна и от настоящия състав. Водещо е изискването въззивната инстанция ,като съд по съществото на спора ,да приложи собствено критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД като мотивира размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства,отчетени решаващо. Ревизирането на изводите на първоинстанционния съд - включително в частта им по правилното прилагане нормата на чл.52 ЗЗД, са косвен резултат от тази дейност (ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/23013г ОСГТК на ВКС)Въззивната инстанция следва да изложи собствените си мотиви и съображения, на които почива изводът за намаляване на обезщетението и за отхвърляне на исковете. Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства с посочването на размера на обезщетението,не изчерпва задължението за излагане на мотиви, тъй като е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за обезщетяването на неимуществените вреди в съответната част, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка (реш. № 163/2016г по т.д № 3456/2015г на 1-во т.о на ВКС).Въззивният съд обсъжда в мотивите си конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението по размер. При сочени от двете инстанции едни и същи обективни обстоятелства от значение за размера, съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и ако въззивният съд не възприема определеното на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди по справедливост като изменява значително неговия резмер, от мотивите на въззивното решение следва да се разбира защо. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с изтъкнатата съдебна практика на ВКС. Както първоинстанционния съд, така и въззивния съд при постановяване на решението са изтъкнали в мотивите си характера и естеството на причинените травматични увреждания ,установени от приетата СМЕ,като въззивният съд е направил собствени доказателствени изводи от установените факти,за което е изложил мотиви .Част от тези изводи не съвпадат с прието от окръжния съд. Ищцата Л. е получила множествена травма изразяваща се в травма в областта на гръдния кош с натъртване,травма в областта на таза със счупвания/фрактурни линии / в областта на лявата срамна кост,предните стени на двете гаванковидни ямки на тазовите кости и на кръстцовата. Възстановяване е протекло за период от 8 месеца, експертизата не се ангажира със становище, че то е пълно. През възстановителния период /продължил 8 месеца/ ,първите два месеца ищцата не е могла да се движи и обслугва сама .Не е медицински отразено ,че рехабилитация е била необходима и какъв е ефекта от вече проведената. И двете инстанции са отчели обостряне и утежняване на заболяването на щитовидната жлеза/подостър тиреодит/, което е в причинна връзка със стреса и страданията от травмите ,отчетени са и всички по-леки наранявания, от които ищцата се е възстановила както и общата продължителност на лечебния и възстановителен период. Въззивният съд е отчел болков синдром ,но е направил други изводи от доказателствата при засвидетестваните остатъчни явления.Софийски апелативен съд решаващо е взел предвид заключението и разясненията на вещото лице ,че не е имало значително разместване между костни фрагменти ,нито промяна във формата на тазовия пръстен, което е сравнително благоприятно. Окръжният съд приема,че и след посочения прериод на възстановяване от 7-8 месеца ищцата изпитва болки и неудобства,но ги свързва с изменения в костната структура от травматичните увреждания. Вещото лице д-р И. разяснява при изслушването му ,че при жените с възрастта има промени в костната структура ,както и че допълнителни рехабилитаци извън вече проведената/без такава да е била предписана на ищцата от лекар /не биха били гаранция за подобряване на състоянието в тази насока. Вещото лице разяснява при изслушването му защо не се ангажира с по-конкреткна оценка. В случая няма изходни медицински данни, включително за промени в костната структура в резултат на травмата Затова въззивният съд собствено не е направил този извод, като същевременно е отчел и посочил действителната възраст при ищцата,която е на 36 години към момента на злополуката Първоинстанционният съд погрешно е възриел, че към момента на ПТП ищцата е на 28 години и определя обезщетение за травма, причинила промени в костната структура.Първоинстанционният съд не е отдал решаващо значение на констанацията ,че към момента на изготвяне на експертизата ищцата е в добро общо състояние и се придвижва без помощни средства,докато въззивната инстанция съобразява и това обстоятелство. Отчетен и от двете инстанции е болковият синдром при промяна на времето и трудното раздвижване като свързани с травмата оплаквания - неблагоприятни остатъчни явления.След злополуката лечението в болнични условия при ищцата е било с времетраене четири дни, претърпяна е оперативна интервенциязакрито наместване на фрактура /без вътрешна фиксация тазови кости / с местна анестезия.Няма промяна във формата на тазовия пръстен ,което да налага сложно оперативно лечение с фиксация, екстензии,както разяснява вещото лице при обсъждане на заключението му в съдебно заседание. На следващо място,.докато първоинстанционният съд е приел ,че претърпяното събитие е нанесло на ищцата „сериозна психологическа травма”, въззивният съд не е възприел такава степен на увреждане при определяне на обезщетението по справедливост. Оценявал е обичайния психически дискомфорт,свързан с болките, обездвиждането и стреса при установеното състояние Като основание за завишаване на обезщетението и двете инстанции,както вече се изтъкна,отчитат неблагоприятното влияние на състоянието след травмата върху съпътстващото заболяване на щитовидната жлеза. В обжалваното решение въззивният съд е обсъдил релевантни обстоятелства, изтъкнати при установената степен на увреждане на здравето като конкретен мотив за определяне на обезщетението по справедливост,в конкретен размер .Предвид собствените доказателствени изводи на въззивната инстанция,понятно е защо присъденото на първа инстанция обезщетение е прието за завишено.Така обективираното в решението прилагане на нормата и мотивиране на извод за справедлив размер на обезщетението от въззивна инстанция е в съответствие с установената практика,включително цитираната от защитата. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, включва винаги конкретни факти,относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие ,а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики.,изяснени в практиката на ВКС при обезщетяване на неимуществени вреди в резултат на травматични увреждания на здравето и свързаните с тях болки и страдания(т.ІІ от ППВС №4/1968г, Решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г. о., ГК, реш. № 407 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г., III г. О, Реш. № 211 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 719/2009 г., IV г. о., ГК и др Въззивното решение е съобразено с установената практика на ВКС,включително по поставения в изложението правен въпрос ,поради което основанието на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК не е налице. Към писмения отговор ответникът не е представил доказателства за разноски пред настоящата инстанция, поради което такива не се присъждат. Воден от горното, Върховен касационен съд, ІІІ г.о.