Определение № 756 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3908/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 12636/7.09.2022 г., подадена от Г. М. М., чрез адвокат М. Д., срещу решение № 799 от 27.07.2022 г. по гр. д. № 20222100500517/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1669 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 4571/2021 г. на Районен съд – Бургас за осъждане на основание чл. 109 ЗС Г. М. М. да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на Д. П. Г. и С. П. Ч. да ползват собствената си незастроена част от дворно място с идентификатор ***, [населено място], чрез спиране на лекия си автомобил в незастроената част на имота.

Въззивният съд е съобразил, че делото е образувано по иск по чл. 109 ЗС, предявен от Д. Г. и С. Ч., в качеството им на собственици на самостоятелни обекти, находящи се в сграда, изградена в дворно място, съставляващо парцел * в кв. 154 по плана на [населено място], идентичен с недвижим имот с идентификатор ***, ведно с по 99.25/248.50 кв.м ид.ч. от дворното място за всеки един от тях. Ищците твърдят, че разпределение на ползването е извършено от праводателите им и собственици на дворното място още с договора със строителя за суперфиция. Посочват, че съпругата на ответника е собственик по силата на покупко-продажба от 1996 г. на самостоятелен обект в същата сграда, ведно с 22.00/248.50 кв.м. ид.ч. от дворното място. Заявяват, че през 2018 г., въпреки изричното им противопоставяне, ответникът започнал да паркира автомобила си в незастроената част от дворното място по начин, по който възпрепятства нормалното ползване на останалата незастроена част от дворното място, включително и пред гаражите под сградата.

От своя страна, Г. М. е оспорил претенцията като неоснователна, като е застъпил становище, че дворното място има статут на обща част по предназначение, неговият статут може да бъде променен по общо съгласие на собствениците, а такова няма постигнато с негово участие. Твърди, че е ползвал дворното място несмущавано както от ищците, така и от техните праводатели, като това ползване е продължило повече от 10 години, считано от 1997 г., както и че паркира автомобила си по начин, по който не пречи на останалите собственици или техните наематели в сградата.

Окръжен съд – Бургас е посочил, че в първоинстанционното производство с писмени доказателства е установена собствеността на страните върху самостоятелни обекти и съответните идеални части от дворното място. Установено е, че незастроената част на последното се ползва за паркинг, излаз към същото има и находящият се на партерния етаж гараж, собственост на ищцата, като ответникът не отрича, че паркира автомобила си там. Установено е, също така, че праводателите на ищците, като собственици на дворното място, са учредили право на строеж на ЕТ „Т. К. Н.“, [населено място] за построяване на сградата в дворното място. От приетия по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот и учредяване на право на строеж срещу задължение за строителство № 192, т. ХІІ, д. № 4341/29.06.1995 г. на нотариус при РС – Бургас е видно, че сградата, в която страните по делото притежават право на собственост, е била изградена след като праводателите на ищците са продали на ЕТ „Т. К. Н.“, [населено място] 50.00/248.50 кв.м ид.ч. от дворното място, учредили са си взаимно с едноличния търговец право на строеж върху съсобственото дворно място, като са си запазили правото на ползване върху цялата незастроена част от дворното място след застрояването му. Събрани са гласни доказателства относно начина, по който паркира автомобила си Г. М..

Въззивният съд е намерил, че Районен съд – Бургас е установил фактическата обстановка в пълнота и е направил обосновани и правилни изводи, поради което е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК.

Във връзка с доводите във въззивната жалба за неправилност на съдебния акт, допълнително е изложил следното:

Когато в дворното място е построена сграда в режим на етажна собственост и всички собственици на самостоятелни обекти притежават и съответни идеални части от дворното място, то незастроената част на дворното място представлява обща част на сградата. Начинът на ползване и управлението на тази незастроена част се определя по решение на Общото събрание на собствениците в етажната собственост по реда на ЗУЕС. Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗУЕС собствениците на самостоятелни обекти имат право да използват общите части на сградата по предназначение, но същевременно са длъжни съгласно чл. 6, ал. 1, т. 1 от същия закон да не пречат на другите собственици да ползват общите части. От компетентност на Общото събрание на собствениците е вземането на решения относно използването на общите части - чл. 11, ал. 1, т. 10, б. „и“ ЗУЕС.

Когато не всички собственици на самостоятелни обекти в сградата-етажна собственост притежават идеални части от дворното място, то незастроената част на дворното място няма статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Тогава ползването на този двор се извършва по реда на чл. 32, ал. 1 ЗС - по решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта, а при непостигане на мнозинство въпросът се решава от съда по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС. Ако няма възможност всички съсобственици да ползват съсобствения двор, то лишените от ползване имат право на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Съдът е приел, че от данните по делото не се установява дали всички собственици на самостоятелни обекти в сградата са и собственици на идеални части от дворното място.

По отношение на местата за паркиране, съдът е взел предвид чл. 43, ал. 3 ЗУТ, съгласно която разпоредба, ако урегулираният поземлен имот е обща част на сградата-етажна собственост, то местата за паркиране се разпределят от Общото събрание на етажните собственици; ако земята не е обща част на сградата, то паркирането се осигурява чрез разпределение на ползването на свободната дворна площ, която не е необходима за ползване на сградата по предназначение.

Съдът е посочил, че когато незастроената част на двора е предназначена за места за паркиране и липсва решение на Общото събрание на етажните собственици за ползването на тази обща част или взетото решение е отменено по реда на чл. 40 ЗУЕС (първата горепосочена хипотеза), респ., ако няма разпределение на ползването на двора по чл. 32 ЗС (втората хипотеза), то съсобственикът, който е лишен от възможността да ползва двора за паркиране, би могъл да се защитава с иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, ако спрямо него се извършват неоснователни действия, с които му се пречи да упражнява правото си на собственост.

Окръжен съд – Бургас е приел за установено, че още при учредяване правото на строеж е било извършено разпределение на ползването на незастроената част от терена на дворното място между собствениците на терена и дружеството-суперфициар. Заключил е, че това разпределение е обвързващо за съсобствениците и техните правоприемници докато трае съсобствеността, но само ако липсва промяна на съществените обстоятелства, при които е било постигнато съгласието. Визирал е, че такава промяна може да засяга предназначението и състоянието на съсобствената вещ - извършено ново строителство или премахване на постройка, увеличаване или намаляване площта на имота. Промяната може да касае и обема на правата на съсобствениците - придобиване по давност на идеална част от трето лице, разпоредителни сделки между съсобственици или в полза на трети лица, в резултат на които се намалява квотата на един съсобственик и се включват нови съсобственици, наред с досегашните.

Според въззивния съд, тълкуването волята на страните по договора за суперфиция води до извода, че тяхната действителна воля е била да се прехвърли идеална част от дворното място с неговото разпределено отнапред ползване. Приел е, че дали Г. М. е придобил идеална част от дворното място и дали е получил право да ползва някое от местата за паркиране, е без значение. Разпределението на ползването на дворното място е било извършено и всеки следващ приобретател е длъжен да се съобразява с него. Идеалната част от дворното място с вече разпределеното му ползване може да бъде прехвърлена от собственика свободно и без да е необходимо съгласието на останалите собственици.

Съдът е намерил за неоснователно поддържаното от М., че разпределение на ползването няма, защото то може да бъде извършено само с изричен облигационен договор, какъвто не е сключван. Приел е, че разпоредбата на чл. 32 ЗС не изисква писмена форма за действителност на решението за разпределение на ползването, то може да се извърши и неформално, стига да бъде установено по делото. С оглед обстоятелството, че става дума за новопостроена сграда, то всеки приобретател на обект в нея се е запознал със строителните книжа, включително с одобрените проекти за изграждането й, както и с доказателствата, че неговият праводател е собственик на продаваната вещ. С придобиването на самостоятелен обект от сградата той се е съгласил и с разпределението на ползването на дворното място, което е извършено още със сделката между собственика и първия приобретател.

Според въззивното решение, по делото е проведено успешно доказване от Д. Г. и С. Ч. както че са собственици на процесния имот, така и на втората предпоставка за уважаване на претенцията по чл. 109 ЗС: установили са при условията на главно и пълно доказване, че Г. М. е осъществил неоснователно действие - паркиране в дворното място, и то по начин, създаващ пречки на останалите собственици да ползват собствения им имот, по-големи от обикновените – паркирайки автомобила си, М., поради малката Г-образна част на незастроеното дворно място, поставя в невъзможност ползването на находящите се на партерния етаж на сградата гаражи. Установено е, че излаз към незастроената част от дворното място (50 кв.м) има и находящият се на партерния етаж гараж, собственост на ищцата, като ответникът не отрича, че паркира автомобила си там. В този смисъл са и показанията на разпитаните по делото свидетели - С. Г., С. Г. и Д. М., които въззивният съд е кредитираел като еднопосочни, безпротиворечиви, поясняващи и кореспондиращи с предявения снимков материал, приложен по делото. От взаимният им анализ е заключил, че считано от 2018 г., без съгласие на ищците и при изричното им противопоставяне, ответникът паркира автомобила си в незастроената част от дворното място, на едно и също място, което е успоредно и в непосредствена близост до сградата, както и че освен ответника, в дворното място, със съгласието на ищците паркират и наемателите на ищеца Ч.. И тримата свидетели са категорични, че паркирани по този начин, автомобилите възпрепятстват ползването на гаража, а за целта е необходимо разместването им. От показанията на свидетелите става ясно и че паркиран по този начин, автомобилът на М. прави невъзможно спирането на другите автомобили по друг начин.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, ал. 2, пр. второ и трето ГПК.

Г. М. счита, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като е постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, както и по иск на непредявено основание. Във връзка с последното визира, че Окръжен съд – Бургас е препратил към мотивите на първоинстанционото решение на основание чл. 272 ГПК, а следователно – и към изводите на Районен съд – Бургас, че съгласно договора за суперфиция праводателите на ищците са носители на ограничено вещно право на ползване върху 50 кв.м от незастроеното дворно място, което впоследствие са прехвърлили на своите деца чрез дарение, което влиза в противоречие със заявеното в исковата молба основание на иска – защита на права, възникнали от разпределено право на ползване по чл. 32 ЗС.

За да се позове на очевидна неправилност на въззивното решение, Г. М. визира, че въпреки че е приел, че първоначалното разпределение на ползването на незастроената част от терена е обвързващо за съсобствениците и техните правоприемници докато трае съсобствеността, но само ако липсва промяна на съществените обстоятелства, при които е било постигнато съгласието, не е съобразил обстоятелството, че М. е придобил идеална част от дворното място от съсобственик.

Според М. въззивното решение е очевидно неправилно и в частта, в която е прието, че с поведението си той създава пречки на ищците. Счита, че диспозитивът на решението е неясен, неизпълним и житейски нелогичен.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. Следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото; може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад; при констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният да даде указания за ангажиране на доказателства.

Въпросът е формулиран предвид приетото от Окръжен съд – Бургас, че отношенията между съсобствениците в дворното място следва да се уреждат по реда на чл. 32 ЗС, а не по реда на ЗУЕС, тъй като по делото не е установено, че дворното място е обща част.

Визира се противоречие с решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 458/23.11.2011 г. по гр. д. № 73/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 47/21.07.2016 г. по т. д. № 828/2015 г. на ВКС, II т. о.

2. Обвързва ли съсобствениците договор за разпределение на правото на ползване на съсобствен недвижим имот, когато са се променили съществените обстоятелства, с оглед на които е било постигнато съгласието, и представлява ли такава промяна изменението в обема на притежаваните права и включването на други лица в съсобствеността.

Жалбоподателят сочи противоречие с приетото в: решение № 97/9.07.2013 г. по гр. д. № 866/2012 г. на ВКС, І г. о. и решение № 25/22.04.2014 г. по гр. д. № 3985/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., като се позовава на извършените от първоначалните собственици на дворното място разпоредителни сделки с част от притежаваните от тях права.

3. Бургаският окръжен съд е постановил обжалваното решение и в нарушение на съдопроизводствените си задължения да обсъди всички възражения на страните и да изложи мотиви по тях, включително когато при условията на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на предната инстанция.

Сочи се противоречие с решение № 60299/18.08.2022 г. по гр. д. № 236/2021 г. на ВКС, ІV г. о.

4. Въззивното решение е постановено и в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за яснотата на диспозитива на осъдителното съдебно решение, обективирана в решение № 60111/11.10.2021 г. по гр. д. № 923/2021 г. на ВКС, І г. о., съгласно което осъдителното съдебно решение подлежи на изпълнение (доброволно или принудително) и поради това в неговия диспозитив следва да бъдат посочени конкретните действия, които ответникът следва да извърши.

Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят формулира въпроса: Противопоставима ли е уговорка за начина на ползване на съсобствено дворно място на последващ приобретател на идеална част от същото това дворно място, в частност - ако уговорката изключва съсобственика от право да ползва дворното място, и при какви условия такава уговорка би била противопоставима.

Твърди, че по този въпрос липсва формирана съдебна практика, поради което по него следва да бъде допуснато касационното обжалване поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията на съда за това са следните:

Обжалваното пред ВКС решение е валидно и допустимо.

Въззивният съд не е разгледал иска на непредявено основание. Действително, същият се е възползвал от правната възможност по чл. 272 ГПК, но е изложил подробни мотиви по съществото на спора, от които е видно, че е приел, че в случая става дума за извършено, заедно с прехвърляне на идеална част от дворното място, разпределение на ползването на последното съгласно чл. 32 ЗС, което обвързва страните по делото.

Същевременно в случая не намира приложение ТР № 1/9.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред въззивния съд), е недопустимо. Това е така, защото визираното като преюдициално дело – № 2864/2020 г. на Районен съд – Бургас, е образувано по предявен от П. С. Ч. и М. Д. С. срещу Г. М. М. иск по чл. 109 ЗС, като същото няма значение за настоящия спор, като включително решението по него няма да има сила на пресъдено нещо между страните по настоящото дело.

Формулираният на първо място въпрос (въпроси), за който се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за основателност на предявения иск, които мотиви са изведени от анализа и тълкуването на договора, обективиран в нотариален акт № 192, том ХІІ, дело № 4341/1995 г., за продажба и учредяване право на строеж срещу задължение за строителство.

Следващият въпрос е формулиран според защитната теза на жалбоподателя за промяна на съществените обстоятелства, при които е било постигнато съгласието за ползване на дворното място, а не според приетото във въззивното решение. Освен това, след като в случая е налице извършено разпределение на ползването, съдът следва да го зачете, щом не е налице друго решение на съсобствениците или на съда по чл. 32 ЗС. Така формулиран, този въпрос е относим към инициирано съдебно производство по чл. 32, ал. 2 ЗС, но не и към настоящия казус по чл. 109 ЗС.

Следващите два въпроса от изложението не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби.

Относно последният въпрос от изложението съдът намира, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По негово становище жалбоподателят не е аргументирал наличието на въпросно основание, така както то е разяснено в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

В тази връзка следва да се отбележи, че е налице практика на ВКС – напр. решение № 299/15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г., ІІ г. о., решение № 97/9.07.2013 г. по гр. д. № 866/2012 г., І г. о., решение № 25/22.04.2014 г. по гр. д. № 3985/2013 г., ІІ г. о., решение № 21/25.03.2020 г. по гр. д. № 1144/2019 г., ІІІ г. о., която се споделя и от настоящия съдебен състав, според която споразумението по чл. 32 ЗС обвързва не само лицата, които са притежавали имота в съсобственост към момента на сключването му, но и последващите приобретатели до момента, в който начинът на ползване не бъде променен по предвидения в чл. 32 ЗС ред. В съдебната практика няма и съмнение по въпроса (като това следва от ясната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС, че лишените от право да използват общата вещ съсобственици имат право на обезщетение от останалите.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. В частност, настоящият съд не споделя становището на Г. М., че диспозитивът на потвърденото от въззивния съд първоинстанционното решение е неясен и неизпълним. Относно изводите на въззивния съд, че с действията си Г. М. създава пречки на Д. Г. и С. Ч. да упражняват правото си на собственост, наведените оплаквания не сочат на очевидна неправилност на съдебния акт по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК (като квалифицирана форма не неправилност), а на основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените разноски за адвокат в размер на по 400 лв. за всеки.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,