Определение № 90 от 01.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 999/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. П. Ц. против решение № 973 от 05.05.2020 г. по т.д. № 3171/2019г. на Софийски апелативен съд Ответникът по касация- „Инвестбанк“АД, [населено място] чрез пълномощника си – юрк. Д. В. е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е процесуално допустима. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът Ц., чрез пълномощника си – адв.Н. Н. е поддържала че са налице основания по чл.280, ал.1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК. Страната е възпроизвела текста на тези основания, като по последното е уточнила, че решението било очевидно неправилно. Изложени са накратко доводите по съществото на спора в контекста на защитната теза на касатора Ц.. Под надслов „Въпроси от значение за точното прилагане на закона като част от националния правов ред и за развитие на правото“ са разгледани така посочените основания основания, като страната е изложила своите разбирания относно това, че в случая била налице втората хипотеза на основанието, поради това, че съдът „ дал неправилни отговори на изложените по-долу въпроси “ .Страната е формулирала седем въпроса, а именно – „ Процесният запис на заповед обезпечава ли единствено и само кредит от и до същата дата, или всички вероятни договори на дружеството и договори на трети лица .“ 2 / „ Ако друг поръчител е платил нашия дълг, не следва ли да се допуснат доказателствени искания от апелативния съд, че дългът е намалял“, 3/ „Записът на заповед като абстрактна сделка освобождава ли ищеца от главно доказване на движението на пари и то в определен момент по основаната сделка“.4/ „Съгласно Цит. тълк дело решение на ТК на ВКС № 4/2013г. не следва ли със самото подаване на исковата молба да се изчерпят всички доказателства и доказателствени искания … относно каузата на сделката, макар тя да е между други лица“. 5/ „ Отговорността на поръчителя произлиза принципно задължение, от което той черпи само вреди, за да се помогне на друг. Може ли при тази правна конструкция да бъде санкциониран по-тежко“6/ „ Описанието на заповедната процедура достатъчно ли е за обстоятелствената част за исковата молба“ и 7/ „ Неуважените доказателствени искания за назначаване на експертиза със задача, какви са паричните плащания по погасяване на дълга от длъжника и съпоръчителите произтича от изискването на закона, че претенцията трябва да е актуална към момента на приключване на устните състезания. Това е ли за служебно задължение на съда“. След тези въпроси, страната е заявила, че е налице очевидна неправилност, поради това, че съдът „ осъдил поръчител, само защото има съдебно решение и не изисква други доказателства от ищеца “. Цитирани са извадки от съдебни актове на ВКС, с което е дефинирано съдържанието на основанието „ очевидна неправилност“. В заключение е заявено, че случая „ бил точно такъв“ и бил достатъчен прочит на решението, за да се види че „решаващия състав е отказал да признае да приложи императивни правни норми“. Посочено е още, че съдът не установил изобщо от коя норма ищецът черпи права. Други доводи не са развити. Касаторът Ц. не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. От поставените въпроси 4, 5 и 6 може да бъде изведено / макар и некоректно формулирани и с неуточнено, неправилно квалифицирано основание / оплакване за недопустимост на сезирането на първостепенния съд, с оглед твърденията, че исковата молба не съдържа изискуемите реквизити. Доводът е фактически и правно несъстоятелен, тъй като с петитума е отправено искане да бъде признато за установено между страните, че ответницата, в качеството й на авалист дължи на ищеца суми по запис на заповед, която дължимост е предмет на издадената заповед по чл.417 ГПК. Т.е. петитумът е пределно ясен – предявен е установителен иск по чл.422 ГПК, съставляващ съдебна фаза на инициирано производство по чл.417 ГПК, чийто петитум е лимитиран от заявлението по чл.417 ГПК в заповедното производство, което е съобразено в случая. Обстоятелствената част на този петитум също недвусмислено го е обосновала, тъй като е заявено, че е проведено валидно заповедно производство по което е издадена запис на заповед, оспорена по надлежния ред и в срок от ответницата. Уточнено е също, че вземането намира своето основание в издадената редовна от външна страна запис на заповед с падеж настъпил на 26.06.2014г. Или, въззивното решение е допустим акт, с оглед редовност на сезирането, тъй като обстоятелствената част и петитума на исковата молба са съответни и ясни, а и съответни на заявлението по чл.417 ГПК. Следователно, съдилищата са валидно сезирани, като на това основание решението на въззивния съд не е недопустимо. Поставените останали въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК, съобразно приетата дефинитивност на общото основание с ТР ОСГТК № 1 /09г. т.1, тъй като не са свързани с решаващите мотиви на състава, а изцяло са поставени в контекста на защитната теза на страната, съдържателно изразена като твърдения, неустановени по спора / въпроси 1 и 2 /, освен това и неразглеждани от въззивния съд и неотносими към спора въобще/ въпрос 6 и 7/. Някои от въпросите са и фактически, а не правни, тъй като съдържателно са обосновани от конкретното доказване по спора. В случая, съдът е развил конкретни подробни мотиви, с оглед приетото от него за това, че менителничния ефект е редовен от външна страна, разгледани са и възраженията за давност и погасяване на дълга от други лица, както и за съществуването му към момента на постановяване на акта. Отчетена е отговорността на авалиста, по принцип неограничена в рамките на поетото задължение, за разлика от отговорността на поръчителя като страната е смесила в своите въпроси тези правни фигури. По отношение на така изложените ясни мотиви, основаващи се на установеното от фактическа страна, касаторът не обосновава релевантност на въпросите си. Оплакването за неправилност на акта, поради несъгласие с мотивите на въззивния съд е ирелевантно и не се разглежда в тази фаза на производството. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него чрез възпроизвеждане на дадено от състави на ВКС определение на самото основание. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, което същата частично е възпроизвела, но не се е съобразила със съдържанието му-очертаните хипотези на очевидна неправилност, които следва да са обосновани като относими към случая, се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, страната само е маркирала, без да изложи каквито и да било доводи по него. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение