Определение № 2197 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 646/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. Ц. срещу решение № 53 от 15.01.2025 г. по в. гр. д. № 2725/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 3828 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 11479/2022 г. на Софийски градски съд, I ГО, 21 състав е отхвърлен предявеният от касатора срещу „С. Г. Груп“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Н. Х. Ц. не дължи на „С. Г. Груп“ ЕАД сумата от 20 000 лв. по запис на заповед от 13.10.2007 г. и сумата от 940 лв. разноски по делото, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1745 от 23.12.2008 г. и изпълнителен лист от 23.12.2008 г. по ч. гр. дело № 4668/2008 г. на Сливенски районен съд и е образувано изп. дело № 20097680400004 г. на ЧСИ М. М., рег. № 768, район на действие ОС Сливен, както и сумата от 28 793,88 лв. законна лихва за периода от 19.12.2008 г. до 31.10.2022 г. по образуваното изпълнително дело. В частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от М. И. Ц. срещу „С. Г. Груп“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касаторът счита за противоречащ на разпоредбата на чл. 125 ЗЗД извода на въззивния съд, че с предприемането на действия за принудително изпълнение спрямо един солидарен длъжник се прекъсва давността и спрямо другите солидарни длъжници в изпълнителното производство. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следния правен въпрос „При образувано изпълнително дело между солидарни длъжници прекъсването на давността спрямо единия прекъсва ли давността спрямо другия?“. Твърди, че формулираният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 83 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 1667/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 48 от 14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., както и с практиката на районни, окръжни и апелативни съдилища, посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въведеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът „С. Г. Груп“ ЕАД, [населено място] е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за достъп до касация, респ. – че подадената касационна жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че страните не спорят, че ищците Н. Х. Ц. и М. И. Ц. са длъжници по изп. дело № 20097680400004 г. по описа на ЧСИ М. М. рег. № 768, район на действие ОС - Сливен с предмет на изпълнителното дело: сума от 20 000 лв. по запис на заповед от 13.10.2007 г.; сума от 28 793,88 лв. - законна лихва за периода от 19.12.2008 г. до 31.10.2022 г. и сумата от 940 лв. - разноски по делото. Установил е, че по ч. гр. д. № 4668/2008 г. на Сливенски районен съд на 23.12.2008 г. са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, видно от които Н. Х. Ц. и М. И. Ц. са осъдени солидарно да заплатят посочените суми, дължими по запис на заповед, издаден на 31.10.2007 г. от „Ницо Партнърс“ ЕООД, по който ищците са авалисти. В решението е посочено, че въз основа на изпълнителния лист на 12.01.2009 г. е образувано изпълнително дело № 4/2009 г. с взискател „Първа инвестиционна банка“ АД и длъжници- „Ницо партнърс“ ЕООД и ищците Н. Х. Ц. и М. И. Ц.. По посоченото изпълнително дело на ищците са връчени покани за доброволно изпълнение; на 13.01.2009 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата М. И. Ц., дължимо от [община] и на 27.10.2009 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на ищците. В решението е отразено, че по изпълнителното дело са били извършвани плащания за погасяване на вземанията за периода 2009-2019 г., които са били отбелязвани върху заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. Въззивният съд е установил, че по искане на ответника „С. Г. Груп“ ЕАД от 05.03.2020 г. същият е конституиран като взискател по изпълнителното дело на основание договор за цесия от 07.12.2018 г., сключен с първоначалния взискател. Извършил е констатация, че изпълнителното дело е било прекратено с постановление от 12.01.2023 г. на съдебния изпълнител на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел, че по наложения запор на вземания на ответницата М. И. Ц., ежемесечно от 26.01.2009 г. до 24.10.2019 г. включително са постъпвали суми от третото задължено лице; не са установени плащания по наложени запори на вземания или сметки на ответника Н. Х. Ц.. Въззивният съд е изтъкнал, че предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е основан на твърдения за погасяването по давност на процесните вземания за времето от 09.11.2009 г. – датата, на която се твърди, че е било извършено последното изпълнително действие, до подаване на исковата молба, като се сочи, че тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е изтекъл на 09.11.2012 г. В обжалваното решение е отречена тезата, че в случая намира приложение разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ТЗ, съгласно която исковете по менителницата и записа на заповед срещу платеца или авалистите се погасяват с тригодишна погасителна давност. Съдът е аргументирал това становище с нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, и с послужилата като изпълнително основание в случая заповед за изпълнение, срещу която не е подавано възражение по чл. 414 ГПК, съответно същата притежава ефект, близък до силата на пресъдено нещо. По тези съображения въззивният съд е счел, че в случая следва да се приложи петгодишната давност, предвидена за установените със съдебно решение вземания. Съдът е изтъкнал, че в случая изпълнителното дело е било образувано през 2009 г., въз основа на молба, придружена с изпълнителен лист от 23.12.2008 г., съответно преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното и като е съобразил задължителните указания по Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че от датата на образуване на изпълнителното дело - 12.01.2009 г. до 26.06.2015 г. погасителна давност не е текла. Решаващият състав на Софийски апелативен съд, като се е позовал на мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че изпълнителните действия по отношение на един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително дело въз основа на един изпълнителен лист, както е в случая, рефлектират върху останалите. Доколкото по изпълнителното дело по наложен запор на вземания на ответницата М. И. Ц. ежемесечно от 26.01.2009 г. до 24.10.2019 г. включително са постъпвали суми от третото задължено лице и изпълнителното дело не е било прекратено към датата 26.06.2015 г., съдът е формирал извод, че за вземанията на длъжниците давността започва да тече от 27.06.2015 г., откогато с Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980г. При позоваване на т. 10 от последното посочено тълкувателно решение съставът на въззивния съд е изложил, че започналата да тече на 27.06.2015 г. погасителна давност е била прекъсната най-напред на 13.07.2015 г., на която дата са налице данни за постъпления на суми по сметката на ЧСИ М. М. от наложените по-рано запори по банкови сметки на длъжника М. Ц.. Мотивирал е становище, че постъпването на сума по запор представлява действие, изграждащо изпълнителния способ „запор“ и всеки паричен превод прекъсва давността отделно. С оглед разбирането на решаващия състав, че изпълнителните действия по отношение на длъжника М. Ц. рефлектират и върху другото солидарно задължено лице Н. Ц., и данните, че последната дата на постъпление на суми от наложени запори е 29.10.2019 г., в атакувания акт е формиран извод, че след посочената дата и до подаване на исковата молба – на 01.11.2022 г. петгодишната погасителна давност, за процесните вземания не е изтекла. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационен контрол на атакуваното решение в обжалваната част. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да бъде допуснато за проверка съответствието на решението със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на обусловилия изхода на спора по иска с правно основание чл. 439 ГПК на касатора въпрос, който настоящият състав уточнява по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: „ Изпълнителните действия, предприети по отношение на един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително производство въз основа на един изпълнителен лист, имат ли за последица прекъсването на давността и спрямо останалите солидарни длъжници?“ На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът Н. Х. Ц. следва да внесе държавна такса в размер на 994, 68 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение