Определение № 4308 от 30.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5183/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260573 от 05.04.2023 г. по в. гр. д. № 1392/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Г въззивен състав, е потвърдено решение № 247468 от 17.10.2019 г. по гр. д. № 49308/2018 г. на Софийски районен съд, 113 състав, с което е уважен предявеният от М. Б. В. срещу С. К. С. иск по чл.42, б.“б“ ЗН – признато е за установено, че саморъчното завещание от 12.09.2017 г. на В. Ц. К., починала на 21.09.2017 г., с което на С. К. С. е било завещано цялото нейно движимо и недвижимо имущество, е нищожно поради това, че не е написано и подписано от завещателката.

Ищцата М. В. е починала в хода на процеса и е конституирана нейната наследница Ф. К. Д..

Въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първата инстанция, като е изложил и свои мотиви по спора.

Прието е, че В. Ц. К., починала на 21.09.2017 г., е оставила за свой наследник по закон ищцата М. Б. В., нейна първа братовчедка. Със саморъчно завещание от 12.09.2017 г., обявено на 25.10.2017 г., В. К. е завещала на С. К. С. цялото си движимо и недвижимо имущество. Приживе завещателката е била собственик на апартамент № 20, находящ се в [населено място],[жк]; 5-4 надпартерен етаж, със застроена площ от 59, 10 кв. м., заедно с мазе № 20 и 1. 233% идеални части от общите части на сградата. Притежавала е и друго недвижимо имущество, с което се е разпоредила преди смъртта си.

Прието е, че според заключението на съдебно-графическата експертиза на вещото лице И. И. ръкописният текст на процесното саморъчно завещание не е изпълнен от завещателката В. К., макар да изхожда от нейно име. Подписът също не е на завещателката. Вещото лице е установило, че забелязаните различия в общите и частни графически признаци са характерни и устойчиви, а оттам и достатъчни в своята съвкупност, за да оправдаят извод, че подписът – обект на експертизата в саморъчното завещание и подписите в сравнителните образци, са изпълнени от две различни лица.

В приетата във въззивната инстанция тройна съдебно-почеркова експертиза /протокол № 22/СПЕ-019/, изготвена от вещите лица И. С., С. Ц. и Л. Г., е прието, че при съвкупното изследване на подписа в завещанието и на сравнителните образци се установяват различия в някои от общите признаци /степен на обработеност, форма, посока на движение, размер, наклон, строеж, степен на разтегнатост, степен на свързаност/ и в редица частни признаци, по-характерни варианти, от които са: форма, посока, изписване и свързване на елементите на буквите – „В, л, к, Ц, в, н, я, и д“, както и цифрите „2, 9, 6, 5, 0“ и други. Съвкупният анализ в количествено и качествено отношение и установените различия в общите и частните признаци налагат извод, че текстът в саморъчното завещание от 12.09.2017 г. не е изпълнен от лицето, чийто ръкописни текстове са използвани в качеството на сравнителен материал, произхождащ от В. Ц. К., и че подписът за завещател не е положен от лицето, чиито подписи са използвани в качеството на сравнителен материал.

Прието е, че лицето, което се ползва от завещанието, е ответникът и негова е тежестта да установи автентичността на завещанието чрез пряко и пълно доказване. В случая това не е направено. Завещанието е нищожно на основание чл.42, ал.1, б.“б“, вр. чл.25, ал.1 ЗН.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от С. К. С..

Жалбоподателят поддържа, че решението е процесуално недопустимо, тъй като е нарушена родовата подсъдност. Искът по чл.42 ЗН е оценяем, като цената му се формира от стойността на завещаното имущество. При универсални завещания цената на иска се определя приблизително от съда. В процесния случай били налице данни за завещани два имота, всеки от които с данъчна оценка над 50 000 лв., както и парични суми на стойност около 30 000 лв. Иска се обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за разглеждане от родово компетентен съд.

Решението било и неправилно. По делото било установено, че подписът е положен от завещателката В. К.. Съдът не трябвало да кредитира експертизата в частта, според която текстът не е изписан от завещателката. Били налице изключително леки разминавания между текста на завещанието и сравнителните образци, които се дължали на влошеното здравословно състояние на завещателката, която е била в болница, след операция, на легло. Експертите не отчели напредналата възраст, физическото и психическо състояние на завещателката, поради което достигнали до неправилни изводи. Неправилно съдът приел оспореното от жалбоподателя заключение и не допуснал повторна петорна експертиза. Неправилно не били взети предвид представените от жалбоподателя сравнителни образци, което довело до необективно и пристрастно заключение. Неправилно не била допусната до разпит санитарката в болничното заведение, която е възприела как болната съставя завещанието си.

В двете изложения към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

На първо място – като не съобразил родовата подсъдност и разгледал спора като втора, вместо като първа инстанция, Софийски градски съд действал в противоречие с решение № 100 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 1413/2014 г. на ВКС, I-во г. о.

Въззивното решение влизало в противоречие със следната практика на ВКС:

• с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV-то г.о., тъй като в мотивите си трябва ясно да посочи кои факти приема за установени и кои не и защо;

• с решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV-то г.о., съгласно което въззивният съд трябва да отговори на всички доводи във въззивната жалба не като контролно-отменителна инстанция, а като инстанция по същество, както и на решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II-ро т.о. и решение № 1116/01.10.2008 г. по гр. д. № 4604/2024 г. на ВКС, IV-то г. о., съгласно които съдът следва да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните;

• с решение № 220 от 07.10.2023 г. по гр. д. № 1428/2013 г. на ВКС, III-то г. о., тъй като въззивният съд не допуснал повторна петорна експертиза;

• с решенията по гр. д. № 1184/2010 г. на ВКС, III-то г.о., по гр. д. № 304/2009 г. на III-то г.о. и по гр. д. № 1375/2010 г. на I-во г. о., според които въззивният съд следва да следи служебно за извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения при събиране на доказателствата, включително да укаже на страните фактите, които подлежат на доказване и да даде възможност за събиране на доказателства.

Ответницата в производството Ф. К. Д., наследник на първоначалната ищца М. Б. В., оспорва жалбата. Излага подробни доводи за недопускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно решение по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради нарушена родова подсъдност.

Предмет на делото е иск по чл.42, б.“б“ ЗН за нищожност на универсално саморъчно завещание. Съгласно т. 1 А на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, исковете с правна квалификация чл.42 ЗН са оценяеми, като съгласно чл.69, ал.1, т.4 ГПК цената им се формира от стойността на завещаното имущество. Когато завещателното разпореждане има за предмет вещни права върху конкретен имот, цената на иска се определя от размерите по чл.69, ал.1, т.2 ГПК, а когато е универсално - при завеждане на делото цената на този иск се определя приблизително от съда съгласно чл.70, ал.3 ГПК.

За да определи цената на иска, а оттам родовата подсъдност и държавната такса, районният съд с разпореждане № 477875 от 24.08.2018 г. е оставил производството по делото без движение и е дал на ищцата указание да посочи цената на предявения иск. С молба вх. № 5145342/18.09.2018 г. ищцата е посочила, че завещанието е универсално и на нея не й е известно какво имущество се включва в патримониума на завещателката към момента на нейната смърт. Поискала е цената на иска да бъде определена от съда по реда на чл.70, ал.3 ГПК. При получаване на тази молба съдът е дал разпореждане за вписването на исковата молба, с което мълчаливо е приел, че цената на иска е под 25 000 лв. и делото е подсъдно на районния съд. При подаване на отговора на исковата молба ответникът С. К. С. е посочил общо, че искът е родово подсъден на окръжен съд, но без да сочи какво имущество се включва в наследството на В. К. и каква е оценката му, за да се прецени каква е родовата подсъдност по този иск и дали той наистина следва да се разгледа от окръжен съд като първа инстанция. Впоследствие по делото като сравнителен материал са представени нотариални актове, с които В. К. е придобивала и се е разпореждала с недвижими имоти, но отново не е посочено дали тя е била собственик на някой от придобитите имоти към момента на смъртта си. При това положение съдилищата не са имали основание да приемат, че като първа инстанция по този иск е следвало да се произнесе окръжният съд. Такъв въпрос не е бил повдиган пред въззивния съд, а се поставя едва в касационната жалба. Данните по делото обаче не дават основание да се направи категоричен извод, че недвижимото имущество, което е предмет на универсалното завещание, е с данъчна оценка над 25 000 лв. и че съдът е следвало да приложи чл.104, т.4 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да се отклони искането за допускане на касационно обжалване, съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се посочи, че обжалваното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. В съответствие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV-то г.о., въззивният съд е посочил кои факти приема за установени и по-конкретно – изяснено е, че съдът основава решението си на двете непротиворечиви експертизи – единична и тройна, според които В. К. нито е написала, нито е подписала процесното завещание. Решението на въззивния съд няма контролноотменителен характер, напротив, съдът е изложил свои собствени мотиви както за фактите, така и за произтичащото от тях правно положение, с което е действал в съответствие с решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV-то г.о. Въззивният съд е уважил доказателственото искане на С. С. и е допуснал тройна съдебно-почеркова експертиза, която е в унисон с единичната, приета от първоинстанционния съд. Релевантните доказателства по делото са именно двете експертизи и те са обсъдени от въззивния съд, с което той е действал в съответствие с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II-ро т.о. и решение № 1116/01.10.2008 г. по гр. д. № 4604/2024 г. на ВКС, IV-то г. о. Няма противоречие и с решение № 220 от 07.10.2023 г. по гр. д. № 1428/2013 г. на ВКС, III-то г. о., тъй като въззивният съд е допуснал исканата тройна експертиза, чието заключение, противно на твърденията на касатора, не е било оспорено и не е имало искане за допускане на петорна експертиза. И на последно място – трите решения по гр. д. № 1184/2010 г. на ВКС, III-то г.о., по гр. д. № 304/2009 г. на III-то г.о. и по гр. д. № 1375/2010 г. на I-во г. о., се сочат от жалбоподателя във връзка с тезата му, че въззивният съд не му е указал за какви обстоятелства не сочи доказателства, с което бил лишен от възможността да ангажира свидетел и повторна петорна експертиза. В случая обаче доказателствената тежест е била правилно разпределена и жалбоподателят е ангажирал необходимите доказателства – единична и тройна експертиза за установяване автентичността на завещанието, от което той черпи права. Обстоятелството, че заключенията на тези експертизи не го ползват, не значи, че той е бил лишен от възможността да докаже иска си. Що се отнася до твърдението, че въззивният съд е лишил жалбоподателя от възможността да ангажира свидетел – в действителност в определението си по доказателствата въззивният съд подробно е мотивирал защо отказва да допусне искания свидетел, тъй като това искане е преклудирано.

При този изход на делото на процесуалния представител на ответницата Ф. Д. – адв. О. Д. следва да се заплати адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 2000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение