Определение № 2005 от 23.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3668/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №266026/11.03.2024г. на И. С. Й., П. И. Й. и Р. С. Й., чрез адв. П. М. срещу Решение от 06.02.2024г., постановено по в. гр. дело №5477 по описа на Софийския градски съд за 2021г., с което е потвърдено първоинстанционното решение. Според касаторите, решението е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие със задължителната практика на ВКС. В касационната жалба се съдържа и изложение на касационните основания, като са посочени разпоредбите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касаторите въззивният съд се е отклонил от задължението си да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доводите и възраженията на страните, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК. Твърдят, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и е постановил недопустимо решение. Излагат, че с исковата молба е била осъществена хипотезата на първоначално съединяване на исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 108 ЗС /чл. 210, ал. 1 ГПК/, последвано от разделянето на исковете от съда /чл. 210, ал. 2 ГПК/, последвано от повторно съединяване на исковете /чл. 213 ГПК/. Считат, че в тази част въззивното решение следва да бъде отменено, тъй като е постановено по нередовна искова молба, и неотстранени нередовности по исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. При предявени искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, исковете по чл. 108 ЗС са обусловени от тях и са преждевременно разгледани, предвид което се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №178 от 7.01.2020г. на ВКС по гр. д. №2438/2018г.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1.“Дали е налице произнасяне по непредявен иск, когато след отделянето на един от обективно съединените искове за разглеждане в отделно производство, по което е образувано друго дело, двете дела са съединени за общо разглеждане?“, като по този въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №306 от 23.10.2012г. по гр. д. №132/2012г. на ВКС.

2. „Дали е налице произнасяне по не предявен иск, предвид, че в случая съдът не се е произнесъл с изричен диспозитив по чл.54, ал.2 ЗКИР, нито неизменна част от комбинирана скица към решението - видно от която имотът е собственост на ответниците?“

3. „Следва ли съдът да се произнесе с изричен диспозитив по заявените с исковата молба искове и приетите за разглеждане от съда спор за грешка в кадастралната карта и границите?“ Според касаторите по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №178 от 7.01.2020г. на ВКС по гр. д. №2438/2018г., решение №306 по гр. дело №132/2012г., в което е прието, че в тази част определението по доклада е оттегляемо. Счита, че в частта по исковете с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, въззивното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено и съгласно приетото с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС вр. т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.

4. По въпроса относно задълженията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба, се твърди нарушение на задължителната практика на ВКС, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по съществото на спора, като разреши същия въз основа на собствени фактически констатации, а не на формално преповтаряне на първоинстанционните мотиви. За целта следва да е налице редовна искова молба ясно очертаваща фактите и свързана с петитума на исковата молба с цел предоставяне на търсената защита в съответствие с диспозитивното начало. Твърди се, че не е конституиран ответник, което представлява нередовна искова молба, която следва ясно да очертава предмета на спорното право с оглед неговите обективни и субективни предели както и страни.

Касаторите се позовават и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, като твърдят наличието на основанието за служебно допускане на касационното обжалване поради вероятността решението да е нищожно или недопустимо, тъй като връченият им екземпляр на същото на 12.02.2024г. не е подписан, нито от председател, нито от членовете. Считат, че изложеното обосновава допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос:

5. „Нищожно ли е съдебно решение, подписано от съдия с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно?“

6. „Предвид законоустановените предели на диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е без надлежно сезиране, т.е. без изрично позоваване от заинтересованата страна в рамките на предвидения в процесуалния закон преклузивен срок, съдът да се произнесе по наличието на привилегия, от която за страната - ищец произтича противопоставимостта на защитимото по делото нейно материално право?“

7. „Допустимо ли е съдът служебно да се произнесе по съществуването на невъведено от страните обстоятелство, което е от значение за основателността на предявения иск?“ Твърдят, че разрешението на съда е в противоречие с решение №19/30.05.2011г. по гр. д. №262/2010г. на ВКС; решение №230/11.02.2013г. по търг. д. №1090/2011г. на ВКС; решение №202/27.02.2015г. по търг. д. №4123/2013г. на ВКС и решение №120/11.12.2018 г. по гр. д. №4813/2017г. на ВКС.

8. „Съставлява ли правилото за конкуренцията на права по чл. 113 ЗС установена в публичен интерес императивна материалноправна норма, която съдът да трябва да приложи служебно в отклонение на принципите за състезателност и диспозитивно начало в гражданския процес?“

Последните три въпроса се поставят във връзка с твърдението на касаторите, че въззивният съд не е зачел правата на ответниците по нотариален акт 96, том I, рег. №1530, дело 19/2019г. по съображения, че разпоредбата на чл. 113 ЗС е приложима.

На следващо място се твърди и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, а именно, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът се е произнесъл по недопустима и нередовна искова молба, при несъответствие на обстоятелствена част и петитум и липса на процесуално правна легитимация на ищеца, придобил по дарение процесното ПИ №.... Според касаторите съдилищата са се произнесли по преждевременно заведен иск по чл.108 ЗС –недопустим, и в противоречие със задължителните указания на Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012г., ОСГТК.

Обосновава се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, ал.3 ГПК, като се твърди противоречивост и неразбираемост на мотивите на атакуваното решение до степен, която не позволява да се разбере изразената воля на въззивния съд, включително и чрез тълкуване. Не става ясно дали съдът е определил правилно предмета на спора и се е произнесъл по предявените искове, предвид, че диспозитив на решението за грешка в КККР не е налице. Това води до неговата недопустимост и прогласяване нищожността на въззивното решение - противоречи на постановките на ТР №8/23.02.2016 г. по тълк. Дело №8/2014г. на ОСГК на ВКС, задължително за прилагането му.

На следващо място се твърди, че съдът дължи служебно да се произнесе по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти, което въззивният съд не е сторил.

Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в задължителните указания и прилагане ЗСВ чл.130 ал.2 и т. 2 на Тълкувателно решение №1/2013 г, на ОСГТК на ВКС.

Изложено е обобщение на доводите чл.280 ал.2 ГПК, като се твърди, че решение е необосновано и очевидно неправилно поради факта, че е мотивирано само в интерес и на основа на представените доказателства от ищците. Съдът не е разгледал и обсъдил всички доказателства по делото, както и възраженията на ответника, предвид което първоинстанционното решението е постановено формално при липса на мотиви. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил възраженията срещу първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба, като по този начин е нарушил процесуалната норма на чл.235, ал.2 и ал. 3 от ГПК.

В касационната жалба са изложени подробни и многобройни аргументи досежно неправилно установената според касаторите фактическа обстановка по делото, с наведени твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.

С касационната жалба са формулирани доказателствени искания, като са представени и удостоверения за наследници.

В писмения си отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба – Г. А. В. изразява становище за липсата на сочените от касатора основания за касационно обжалване, поради което моли жалбата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Твърди, че въззивният съд при постановяване на решението не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС, нито е допуснал твърдяните от касаторите нарушения. Всички доказателства по делото са обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност, като след подробния им анализ, съдът е достигнал до правилния извод за основателност на предявения от него иск. В заключение се моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато- да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК, от легитимирано лице, и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставки за допускане до касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Г. А. В. срещу С. Р. Й.. Ищецът твърди, че е собственик на недвижим имот с идентификатор 68134.4388.403 по КККР на район Л., Столична община, одобрени със Заповед № РД-18-54/30.08.2010 г., с площ от 427 кв. м. при съседи: имот с идентификатор [№], имот с идентификатор [№], имот с идентификатор [№] и имот с идентификатор [№], съставляващ част от парцел [№], 409 кв. 46 по регулационния план на м. "кв. Ф.", район "Л."-Столична по силата на договор за дарение на недвижим имот, сключен на 05.06.1992г., обективиран в нотариален акт №2, том XXXXI, дело №8631/92г.

Ответникът моли искът са бъде отхвърлен като неоснователен. Оспорва правата на ищеца, като от своя страна заявява, че той се легитимира като собственик, тъй като имотът е възстановен на наследниците на Р. Й. В. с решение №252/27.08.2004г. на ОСЗГ -О. Купел.

Първоинстанционният съд, след като е признал за установено на основание чл. 108 от ЗС, че ищецът е собственик на твърдяното от него основание, е осъдил ответникът С. Й. да му предаде владението върху имота.

С Определение № 20070537/18.03.2021г. и на основание чл. 227 от ГПК, въззивният съд е конституирал на мястото на починалия ответник и въззивник - С. Й., неговите наследници по закон- И. С. Й., П. И. Й. и Р. С. Й..

Въззивният съд първо се е произнесъл по наведените във въззивната жалба твърдения за недопустимост на първоинстанционното решение, като е счел същите за несъстоятелни. Приел е, че подадената искова молба отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК, поради което е редовна. Не е констатирал районният съд да се е произнесъл извън пределите на спорното право. Посочил е, че в петитума на исковата молба е поискана защита чрез признаване за установено спрямо ответната страна правото на собственост върху недвижим имот [№] с площ от 427 кв. м., като е посочено, че същият съставлява част от УПИ – [№], [№] от кв. 46 по плана на кв. Ф., и предаване на владението на същия, като именно на този петитум съответства диспозитива на обжалваното решение. Доколкото първ. съд нито в диспозитива, нито в мотивите си е обсъждал спора за граница по смисъла на чл. 54, ал. 1 от ЗКИР, то и този довод на жалбоподателя е счетен за неоснователен. За неоснователно е възприето възражението за процесуална недопустимост, тъй като с уважаване на предявения иск се постига пререшаване на влязлото в сила решение на ОСЗГ, като е посочено, че това решение определя земите, собствеността върху които се възстановява, т. е. очертават обекта на реституция, но няма пречка спорът за собственост, който излиза извън специално уредените хипотези на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, да бъде разрешен в рамките на защита чрез настоящия иск по чл. 108 от ЗС за установяване изключителното право на собственост на ищеца върху процесния обект към настоящия момент. Доколкото ответникът е представил Решение № 252/27.08.2004г. на ОСЗГ на [община] купел с оглед провеждане на обратно доказване и на твърденията си, че именно той е собственик на процесния имот, контролиращата инстанция е счела, че районният съд допустимо в мотивите си е обсъдил същия.

За да уважи ревандикационния иск, въззивният съд е съобразил следното от фактическа страна:

По делото е било обявено за безспорно, че имотът се владее от ответника.

От представения Нотариален акт №2, том X., дело №3175/1971г. за собственост на недвижим имот, придобит по регулация, е прието за установено, че наследодателката на ищеца - Д. М. В. е придобила по силата на дворищна регулация правото на собственост върху празно място от 450 кв. м. от мястото на ТКЗС "А. Запотецки" – кв. О., пл. №162 и 163 при съседи: от три страни ТКЗС и Д. М. В., придадено й към собствения й парцел [№] от квартал 46 по плана на кв. Ф. – София.

Кредитирайки заключението по назначената съдебно-техническа експертиза, съдът е приел, че процесният имот с идентификатор [№] е част от празно място от 450 кв.м., предмет на нотариален акт №2, том X., дело № 3175/1971г.

Въззивният съд е посочил, че в нотариалния акт е отбелязано, че стойността на придадения имот е заплатена, за да може собственикът да се снабди с титул за собственост на имота, придобит по регулация. Съобразил е, че с влизане в сила на заповедта за одобрение на изменението на дворищно-регулационния план, с който имотът, към който принадлежи спорният имот, е придаден по дворищна регулация, е настъпило непосредственото вещно действие на регулацията, поради което собственикът на имота, към който е отреден парцела, е станал собственик и на придадения имот. След внасяне на паричното обезщетение, определено за придадения имот в общината по реда на § 105 от ППЗПИНМ /отм./ и снабдяване с нотариален акт за собственост, за него е отпаднало относителното действие на регулацията, като процесът по прилагането й е завършен, тя е била стабилизирана, като придаденият имот е станал част от парцела.

Посочено е, че при тези данни, Поземлената комисия е следвало да вземе предвид извършената регулация при възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ, доколкото правото на собственост не би могло да бъде възстановено по реда на ЗСПЗЗ, тъй като този реституционен закон не предвижда възможност за дерогиране на вещноправното действие на регулацията и следователно възможността за възстановяване правото на собственост върху незастроената част от УПИ е обусловена от обстоятелството дали регулацията за този имот е била приложена към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ.

Прието е, че единствен наследник по закон на Драга М. В., починала на 05.05.1986г., е нейният брат А. М. В., който с Нотариален акт за дарение №2, том XXXXI, дело № 8631/1992г. на 05.05.1992г. дарява на ищеца празно дворно място с площ от 570 кв. м., представляващо парцел [№], пл. № 403 от кв. 46 по плана на [населено място],[жк]при съседи: улица, от две страни СГНС и ТКСЗ "А. Запотецки" – кв. О..

За неоснователни са счетени възраженията на въззивника относно приложението на чл. 73 от Правилника за планово изграждане на населените места. Въззивният съд е изложил, че цитираната редакция на разпоредбата, не е била действаща към момента на съставяне на Нотариален акт № 2, том X., дело № 3175/1971г. Поради няколкократното ѝ изменение в последствие, към момента на съставяне на нотариалния акт, тя е била с различно от цитираното съдържание. Като неотносими са преценени представените доказателства за провеждане на самата процедура, тъй като процедурата е приключила с издаването на акт, а по делото не се твърдят конкретни нарушения при провеждането й, относими към спорното право.

По възражението за необсъждането на Нотариален акт №96, том I, рег. № 1530, дело №19/2019г., е изложено, че същият е съставен въз основа на Решение №252/27.08.2004г. на ОСЗГ при [община] купел в производство по чл. 587 от ГПК, като законодателят е предвидил възможност за атакуването му по реда на чл. 537 от ГПК. Нотариалният акт възпроизвежда данните за собствеността, обективирани в решението по чл. 18ж, ал. 1 и чл. 18з, ал. 1 от ППЗСПЗЗ. Отделно от това, видно от датата на съставянето му, същият е изготвен след вписване на исковата молба – на 27.06.2019 г., поради което съдът е счел, че приложение намира разпоредбата на чл. 113 от ЗС. По отношение на всички останали оплаквания в жалбата, въззивният съд е изложил, че доколкото са направени за пръв път, се явяват преклудирани и не дължи произнасяне по тях.

При тези съображения, първоинстанционното решение, с което предявеният ревандикационен иск е бил уважен, е потвърдено.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за касационно обжалване на решението, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

В тази връзка следва да се посочи, че в преобладаващата си част, касационната жалба съдържа аргументи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, които предвид посочените по-горе съображения няма да бъдат обсъждани в настоящото производство, което е само по допустимостта на касационното обжалване.

По въпроси от първи до трети не се констатира наличието на основание за допускане до касационно обжалване. На първо място следва да се отбележи, че иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР изобщо не е бил предявяван, поради което така поставени, въпросите не съответстват на данните по делото. Информацията относно развилата се процедура пред Службата по геодезия, картография и кадастър София, съдържащата се в исковата молба представлява изложение на обстоятелствата, на което се основава предявеният иск по чл. 108 ЗС, като липсва искане съдът да се произнесе по грешка, допусната в кадастралната карта и кадастралните регистри по реда на чл. 54, ла.2 ЗКИР. Съдът не дължи произнасяне нито в мотивите си, нито с диспозитив по иск, с какъвто не е бил сезиран. Следва да се отбележи също, че съгласно приетото в т. 4 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл.53, ал.1, т.1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/- сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

По четвъртия въпрос относно задълженията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба, който се поставя във връзка с твърдението, че не са били конституирани надлежни ответници предвид предмета на спорното право, неговите обективни и субективни предели както и страни, също не се констатира наличието на основание за допускане до касационно обжалване. Съобразени са били разясненията в т.2 на Тълкувателно решение №1 от 9.07.2019г. на ВКС по т. д. №1/2017г., ОСГТК, според които процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск. Исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение. Не се установява нередовност на исковата молба, налагаща даване на указания от въззивния съд за поправянето ѝ, за да се обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. С оглед изложените в същата основание и петитум, искът е бил разгледан и уважен срещу посочения от ищеца ответник. Разрешението на въззивния съд е в съответствие с константата съдебна практика, според която по иск за ревандикация на вещ /която не е съпружеска имуществена общност/ е налице обикновено, а не необходимо другарство, предвид което искът за защита на собствеността може да не бъде предявен срещу всички участници в общността. По изложените съображения и по този въпрос не се установява наличието на касационно основание по см. на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.

По петия поставен въпрос, касаещ нищожност на съдебно решение, подписано от съдия с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно, също липсват основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 236, ал.3 ГПК, решението се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му. Това изискване се отнася до оригинала на решението, а не до копията от същото, които се връчват на страните. Находящото се в кориците на въззивно гр. дело №5477/2012г. по описа на СГС решение №260096/06.02.2024г. е подписано от всички, съдии, участвали в състава, който го е постановил, поради което така формулиран, този въпрос не съответства на данните по делото и не обосновава основание за допускане до касационно обжалване.

Въпроси шести, седми и осми се поставят във връзка с твърдението на касаторите, че въззивният съд не е зачел правата на ответниците по нотариален акт 96, том I, рег. №1530, дело 19/2019г., като служебно е приложил разпоредбата на чл. 113 ЗС, на която ищецът не се е позовал.

Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 113 ЗС, уреждаща противопоставимостта на актовете, подлежащи на вписване, е от императивен порядък, поради което съдът съобразява нейното действие служебно. Независимо, че това защитно действие влиза в сила само при конкуренция на приобретатели, които черпят права от един праводател за същия недвижим имот, предвид което вписването на първия акт може да бъде противопоставено на последващите приобретатели, чиито актове не са вписани, какъвто настоящия случай не е, следва да се посочи, че този извод на съда не е бил решаващ, поради което поставените в тази връзка въпроси не отговарят на общия критерий за допустимост по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съображенията на въззивния съд, че Нотариален акт №96, том I, рег. № 1530, дело № 19/2019г. е съставен въз основа на обсъденото по делото Решение №252/27.08.2004 г. на ОСЗГ при [община] купел в производство по чл. 587 от ГПК, като законодателят е предвидил възможност за атакуването му по реда на чл. 537 от ГПК доколкото възпроизвежда данните са собствеността, обективирани в решението по чл. 18ж, ал. 1 и чл. 18з, ал. 1 от ППЗСПЗЗ съответства на възприетото в Тълкувателно решение №11 от 21.03.2013г. на ВКС по тълк. д. №11/2012г., че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, и при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. Доколкото по настоящото дело и двете страни в правния спор са легитимирали с нотариални актове правото си на собственост върху имота: ищецът -с такъв за правна сделка, а ответникът –с констативен, въззивният съд е съобразил, че разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В съответствие със съдебната практика, въззивният съд, сезиран със спор за собственост, е извършил косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязло в сила решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на общинската служба по земеделие, от което ответникът по иска черпи права, тъй като същото се противопоставя на ищеца, който не е бил участник в административното производство по издаването и обжалването му, и с исковата молба е въвел възражение за незаконосъобразността му.

Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като наличието на очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол означава неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

Следва да се посочи, че въззивният съд не дължи служебно произнасяне относно нищожност на сделка при липсата на наведени от страните твърдения в тази връзка. Съобразно ТР №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, съдът следва служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материално-правна норма. По настоящото дело не се установява въззивният съд да е нарушил задълженията си съобразно тези разяснения, доколкото не се констатира да не е приложил императивна правна норма, която е бил задължен да приложи.

В настоящото производство, в което се преценява наличието на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК не могат да бъдат приемани и обсъждани нови доказателства, които не са били направени или представени своевременно в инстанциите по същество, предвид което доказателствените искания, съдържащи се в касационната жалба следва да се оставят без разглеждане.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение