Определение № 434 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3548/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на Х. В. Т. срещу въззивно решение № 93 от 20.06. 2022 г. по в. гр. д. № 185 /2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която искът на Х. В. Т. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер 50 000 лева. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в установения срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното: Предявен е иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ с искане за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение за извършване на престъпление. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ: установено е, че на ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление с посочена от въззивния съд правна квалификация, което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда и че са били претърпени неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от действията на органите на прокуратурата. Спорен между страните е въпросът за относно наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди и относно размера на дължимото обезщетение. При определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид вида и тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, конкретната мярка за неотклонение, негативните емоционални и психологически последици от образуваното наказателно производство и останалите посочени от ищеца неблагоприятни последици. Въззивният съд е приел, че наказателното преследване по обвинение в извършено престъпление, приключило с оправдателна присъда, само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно психическо и емоционално въздействие върху преследвания, за каквото и за причинно-следствената им връзка с наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства, но каквито са установени с гласни доказателства на посочените от ищеца свидетели, чиито показания са преценени при съобразяване с нормата на чл.172 ГПК и са кредитирани. Въззивният съд се е произнесъл по доводите на ищеца и е намерил за неоснователни твърденията му, че е преживял специфични вреди. Въззивният съд е обосновал извода си, че дисциплинарното уволнение на ищеца не е вследствие на воденото срещу него наказателно производство. Въз основа на приети по делото заключения на съдебно-медицински експертизи въззивният съд е обосновал извода си, че няма категорични научно-медицински доказателства и безпротиворечиви експертни консенсусни становища, че стресовите житейски ситуации могат да бъдат причина за възникване на заболяването „болестта на К.“, с което ищецът е бил диагностициран през 2003 г. и за лечението на което е бил хоспитализиран ежегодно до 2011 г., преди образуваното на досъдебното производство и по-късно отново през 2014 г. и следващите години, или да повлияят на хода на развитието му. Стресът може да бъде допуснат като евентуална причина за появата на обостряния единствено, ако всички останали фактори в естествения ход в развитието на болестта са отхвърлени категорично, каквото в случая не е налице, тъй като не е провеждано пълно адекватно и своевременно лечение. Въззивният съд е обосновал извода си за основателност на довода за прилагането на взетата мярка за процесуална принуда за по-продължителен от предвидения в закона срок, с което са засегнати лични права на ищеца. Както и за основателност на довода за незаконосъобразност (с оглед на оправдателната принуда) на събирането на данни за кореспонденцията чрез мобилен телефон и интернет. При тези съображения въззивният съд е направил извода, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди 15 000 лева е съобразен с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с доводи в касационната жалба, че въззивният съд само е изброил, но не е взел предвид част от конкретните относими към случая обстоятелства (взетата мярка за неотклонение подписка, дисциплинарното уволнение на ищеца, заболяването на ищеца и връзката му с преживения стрес, увреждащия характер на получената информация за неговата кореспонденция (мобилна и интернет) и че е следвало не само да обсъди конкретните обстоятелства, но и да отрази своята преценка за тяхното конкретно значение, за определянето на справедливия размер на обезщетението, жалбоподателят извежда следния въпрос: Кои са обективно съществуващите в казуса на касатора обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД и как се отнасят те към потвърдения от въззивния съд размер на обезщетението? Въпросът за това кои са конкретните обстоятелства по делото, е фактически, а не правен. За да му отговори, съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, за да установи, кои твърдени от ищеца факти, които представляват основанието на неговия иск и се оспорват от ответника, са доказани, а значи са се осъществили и какво е правното им значение за спора, което означава да формира самостоятелни изводи от фактическа и правна страна по съществото на спора. Такива изводи са изложили двете инстанции по същество. Но производството, което разглежда Върховния касационен съд, е такова по чл.288 ГПК, което се изчерпва с преценка за наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Тези основания са уредени с разпоредбите на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. В производството по чл.288 ГПК ВКС преценява единствено дали е осъществено някое от основанията за допускане на касационно обжалване, а когато е наведено основание по чл.280, ал.1 ГПК, както е в случая – дали жалбоподателят е извел правен въпрос, дали този въпрос е обусловил изхода от спора и дали по отношение на него е осъществено наведеното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК (някое от трите). В производството по чл.288 ГПК ВКС не разглежда спора по същество и няма правомощия да извършва преценка на доказателства, да установява конкретни релевантни за спора факти и обстоятелства, да се произнася по доводи за неправилност на въззивното решение и да формира правни изводи по съществото на спора. Основанието по чл.280, ал.1 ГПК, на което се позовава жалбоподателят, предвижда изискване жалбоподателят да изведе правен въпрос от значение за изхода на спора, а не фактически въпрос. За да е правен, а не фактически, въпросът, който се отнася до определен факт, трябва да е абстрактен (да визира факта, обстоятелството по вид, абстрактно, така както е визиран във фактическия състав на правната норма, от който произтича съдебно предявеното субективно право). Например за значението на определен факт (обстоятелство) за разглеждания материалноправен спор по иск с правно основание чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, (като тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, завършило с оправдателна присъда, вида на определена мярка за процесуална принуда и др.), а не за това дали такъв факт е доказан или не и какво е конкретното му значение за конкретния спор. На фактическите въпроси, въведени с доводи за неправилност на въззивното решение, ВКС може да отговаря единствено в случай, че е допуснал касационно обжалване с решението си по чл.290 и сл. ГПК. Поради това изведеният от жалбоподателя фактически въпрос (за това кои са конкретните факти, които имат значение по делото) не осъществява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на касационните жалби. И доколкото не е наведено друго основание за допускане на касационно обжалване, настоящият състав приема, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответната страна - Прокуратурата на Република България не претендира разноски, нито е доказала да е направила такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът