Определение № 198 от 17.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3410/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. Й. Д., представляван от адв. А. Б., срещу въззивно решение № 154/22.04.2021 г. по в. гр. д. № 1359/2020 г. на Благоевградски окръжен съд, трети въззивен граждански състав, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че И. Й. Д. дължи на „Юробанк България“ АД сумата от 9433,33 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта, ведно със законната лихва, считано от 03.04.2017 г.; сумата от 1577,43 лв., представляваща договорна лихва за периода 11.03.2016 г. – 24.02.2017 г.; сумата от 837,86 лв., представляваща мораторна лихва за периода 11.04.2016 г. – 24.02.2017 г., 39,95 лв. - такси за периода 11.04.2016 г. – 24.02.2017 г. В касационната жалба са изложени подробни съображения относно неправилността на въззивното решение и се иска неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпросите 1. относно задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните по него доказателства, доводите и възраженията на страните, като изложи собствени мотиви; 2. относно правилата за фактическо предаване на кредитната карта, който включва и въпросите относно доказателствената сила и задължителното съдържание на протокола, удостоверяващ предаването на кредитната карта; 3. доказателствената сила на счетоводните записвания на банките, както и доказателствената тежест да се установи автентичност и точност на платежната операция; 4. задължението на съда за цялостна оценка на заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото; 5. при договор за кредитна карта и евентуални вземания във връзка с нейното използване приложими ли са правилата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, и в частност - правилата за обявяване на предсрочна изискуемост (относно давността). В срока за отговор „Юробанк България“ АД не взема становище по жалбата. Във въззивното решение е прието за установено, че е налице облигационна връзка между страните, материализирана в заявление договор за издаване на кредитна карта от 06.02.2012 г., общите условия за издаване и ползване на кредитна карта и Приложение № 1 към тях, като в ОУ страните изрично са предвидили, че с подписването на заявлението договор длъжникът приема ОУ и всички приложение към него, вкл. приложение № 1, съдържащо приложимата към договора тарифа на банката, които стават неразделна част от договора за издаване и ползване на картата. Прието е, че договорът е сключен на 22.02.2012 г., когато представител на банката е подписал ОУ и приложение № 1, и от тази дата банката последната се е задължила да предостави на ответника кредит, усвоим чрез кредитна карта, а картодържателят се е ангажирал да върне така предоставената му и ползвана сума, ведно със съответните лихви – договорна и мораторна, а също и договорените такси. Прието е, че установеният при изготвянето на съдебносчетоводната експертиза лимит недвусмислено индицира получаването на картата, респ. сумите по нея от картодържателя, след като съгласно заявлението договор точният размер на кредитния лимит се определя при предаването на картата. В подкрепа на този извод са и констатираните от вещото лице частични погасявания в брой от ответника, възлизащи общо на 21815 лв. за периода 22.02.2012 г. – 10.02.2017 г., представляващи конклудентни действия, които недвусмислено сочат на наличие на сочената от ищеца облигационна връзка между страните. Поради невнасяне на две последователни месечни вноски, банакта е обявила кредита за предсрочно изискуем, което изявление е достигнало до длъжника на 18.01.2017 г. Въззивният съд е кредитирал заключението на съдебносчетоводната експертиза, според която за времето от 22.02.2012 г. до 01.03.2017 г. банката е издала общо 61 месечни извлечения, с общо посочените дължими суми. След приспадането на платените 21815 лв. от общо дължимите 33703,57 лв. през процесния период, вещото лице е посочило остатъка от дължимите от ответника суми - 9433,33 лв. главница; 1 577,43 лв. договорна лихва за периода 11.03.2016 г. – 24.02.2017 г.; 837,86 лв. мораторна лихва за периода 11.04.2016 г. – 24.02.2017 г. и 39,95 лв. такси за периода 11.04.2016 г. – 24.02.2017 г, като е уточнено, че договорната лихва е начислена върху дължимите главници, а мораторната върху непогасените задължения. Въззивният съд е кредитирал заключението на вещото лице, приемайки, че същото е изготвено въз основа на материалите по делото и счетоводните записвания на банката, които са редовни и годни да служат за доказателство, ценени при условията на на чл. 182 ГПК. Освен това е съобразено, че с чл. 15.4 от ОУ страните изрично са предвидили, че всяка транзакция при ползване на кредитната карта се записва в информационната система на банката и се отразява в квитанция, която страните са приели за валидно доказателство за транзакцията до доказване на друго в съда. Поради това за неоснователни са възраженията на ответника за недостоверност констатациите на вещото лице, тъй като не били представени първични счетоводни документи. Въззивният съд не е констатирал наличие на неравноправни клаузи и е приел за неоснователни възраженията на ответника за погасяване по давност на главницата, лихвите и таксите, тъй като към деня на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК (03.04.2017 г.) не е изтекъл както общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, нито предвиденият в чл. 111, б. „б“ и „в“ ЗЗД тригодишен такъв. Настоящият състав на ВКС счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса относно задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните по него доказателства, доводите и възраженията на страните, като изложи собствени мотиви на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, в т.ч. и цитираната от касатора такава, съдът е длъжен правилно да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички относими и допустими доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка и във връзка с доводите и възраженията на страните. Въззивният съд не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В случая въззивната инстанция е кредитирала заключението на вещото лице, изготвено въз основа на следните два вида документи- месечни извлечения (документи без подпис и печат), оспорени от касатора, и второ- справки от компютърната информационна система на банката. Вещото лице изрично е заявило, че не е виждало кредитното досие, не е правило изчисления на дължимите лихви и такси, а е ползвало справките на банката, като размерът на договорната и наказателната лихва ги е взела от компютърната система на банката. Възраженията на касатора, че експертизата преповтаря данните от компютърната система на банката, са отхвърлени с мотиви, че банковите счетоводни записвания имат материална доказателствена сила. Оказва се, че вещото лице е проверило верността на счетоводните записвания и банкови извлечения въз основа на същите записвания и извлечения, а съдът е кредитирал заключението сякаш счетоводните записи не подлежат на оспорване (ползват се с необорима доказателствена сила). Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: