Определение № 60337 от 17.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2757/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 2188 от 14.04.2020 г. по в. гр. д. № 7193/2019 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 66068 от 15.03.2019 г. по гр. д. № 82270/2017 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен предявеният от А. Д. А., Е. С. Л., Л. С. К. и М. И. Д. срещу К. П. Б. иск по чл.108 ЗС – признато е за установено, че ищците са собственици на апартамент с площ от 55,55 кв. м. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] съставляващ ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], и ответницата е осъдена да предаде владението на имота.

С решение по чл.250 ГПК № 260919 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 7193/2019 г. на Софийски градски съд е допълнено основното решение № 2188 от 14.04.2020 г. по същото дело, като е потвърдено решение № 66068 от 15.03.2019 г. по гр. д. № 82270/2017 г. на Софийски районен съд, в частта, с която К. Б. е осъдена да заплати на А. Д. А., Е. С. Л., Л. С. К. и М. И. Д. на основание чл.73, ал.1 ЗС сумата от 5880 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на описания апартамент с площ от 55,55 кв. м. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за периода м.март 2016 г. – м. ноември 2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска /23.11.2017 г./ до окончателното изплащане.

Въззивният съд е приел, че ищците А. А., Е. Л., Л. К. и М. Д. са наследници на С. Б., която е станала собственик на процесния апартамент, наследявайки сина си Е. Л. Б.. Последният е закупил апартамента с нотариален акт № 110/1997 г. Освен ищците, С. Б. е оставила за свой наследник и Ц. С. П., който е дарил своя наследствен дял от процесния имот на сестра си, ищцата Е. Л..

Прието е за неоснователно възражението на ответницата, че е придобила имота по давност на основание чл.79 ЗС. Е. Л. Б. е придобил собствеността върху процесния имот по възмезден начин от своя брат К. И. Б., който си е запазил правото на ползване върху имота и е живял в него до смъртта си през 2009 г. Ответницата, племенница на К. Б., се е грижила за него, като до смъртта му само посещавала имота, без да се установява трайно в него. Едва след смъртта на К. Б. ответницата се настанила в имота и започнала да го владее, но до подаване на исковата молба на 23.11.2017 г. не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок. По делото не са събрани доказателства, че ответницата е манифестирала намерението си за своене по отношение на ищците. Напротив, установявало се, че тя е ограничила достъпа им до имота, т.е. упражняваната от нея фактическа власт не е била явна и спокойна, доколкото е установено по делото, че тя е имала несъмнявана воля да придобие собствеността по давност. Тя е знаела, че нейният чичо К. Б. не е собственик на имота, затова не са осъществени предпоставките на чл.79, ал.2 ЗС, тъй като презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС е опровергана. Знанието, че К. Б. не е собственик, се установява от представеното завещание, в което ѝ се дава правото „да развали договора с Е. Б., за съществуването на който до този момент не е била уведомена“.

По обусловения иск по чл.73, ал.1 ЗС въззивният съд е приел, че през процесния период К. Б. е упражнявала фактическа власт върху процесния апартамент без основание и дължи на собствениците обезщетение за ползата, от която ги е лишила. За определяне размера на претенцията съдът се е позовал на експертиза. Съдът е изложил и мотиви, че от предявяване на иска за собственост срещу владелеца той престава да бъде добросъвестен, затова с получаване на препис от исковата молба ответницата е станала недобросъвестен владелец и дължи обезщетение на основание чл.73, ал.1 ЗС за ползването на имота.

Ответницата К. Б. е подала две касационни жалби – жалба вх. № 71290/17.07.2020 г. срещу основното въззивно решение и жалба вх. № 295630/23.03.2021 г. срещу допълнителното решение по чл.250 ГПК.

Жалбоподателката счита, че съдът е следвало да приложи презумпцията на чл.69 ЗС, а освен това не изяснил какъв е характерът на упражняваната от нея фактическа власт в периода 1998 г. - 2009 г. – владение или държане. Счита, че търпимите действия, осъществявани откъслечно или несистемно по отношение на чужд имот, се считат в правната теория и съдебна практика за държане, но когато не са откъслечни или несистемни, те представляват владение. Доказателствата по делото не били подробно обсъдени, а изложените от въззивния съд правни изводи били фрагментарни и без определена логическа последователност. Не била обсъдена разписката от 12.05.1995 г., с която К. Б. удостоверил получаване на сумата от 1 700 000 лв. от жалбоподателката, както и приходните квитанции за заплащани от нея данъци и такси за процесния апартамент. Не били преценени правилно доказателствата по делото за периода 1998 г. - 2018 г., в който жалбоподателката живяла в апартамента. Лишен от правна логика бил изводът на съда, че след като тя е ограничила достъпа на ищците до имота, то упражняваната от нея фактическа власт не била явна и спокойна.

В изложението към първата жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 т.3 ГПК по следните въпроси: 1. С оглед вложения смисъл в разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена преценка на фактите и доказателствата по делото и да обсъди всички своевременно въведени възражения и доводи на страните, от значение за спорното право, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми и да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на решението; 2. Съобразно предвиденото в чл.269 ГПК Длъжен ли е въззивният съд служебно да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване;

3. В хипотеза, когато с предполагаемо съгласие „голият” собственик на недвижим имот допусне в него трето лице, което чрез извършване на постоянни и системни търпими за „голия” собственик действия упражнява фактическа власт върху имота му с намерение да го придобие за себе си, като в продължение на 10 години „голият” собственик не попречи на владението на имота от това трето лице, може ли третото лице да придобие имота по давност;- Когато две лица упражняват фактическа власт върху чужд имот, обстоятелството, че едното от тях я упражнява на правно основание – учредено вещно право на ползване, рефлектира ли върху владението на другия, което е без правно основание и съответно – върху течението на срока на придобивната давност в негова полза; 4. Владението по чл.79, ал.1 ЗС следва ли да се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху чуждия имот чрез трайно установяване в него или фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица; 5. Следва ли за придобиването по давност на чужд недвижим имот да се манифестира намерението за своене, с което се упражнява фактическа власт, спрямо собственика; 6. Следва ли за придобиването по давност на чужд недвижим имот да се манифестира намерението за своене, с което се упражнява фактическа власт, пред всеки от собствениците; 7. Кои са критериите, по които се преценява дали упражняваната фактическа власт върху чужд имот е явна и спокойна.

Във втората касационна жалба се поддържа, че решението по чл.250 ГПК е процесуално недопустимо, евентуално – неправилно. Решението било постановено по нередовна искова молба, в която паричните претенции на отделните ищци не били разграничени по размер. Въззивният съд допуснал и съществено процесуално нарушение, като не се съобразил със собствените си мотиви по обуславящия вещен иск. По този иск съдът приел, че през поддържания период на придобивна давност ответницата К. Б. е била недобросъвестен владелец, а по паричния иск – че е била добросъвестен владелец, който се е превърнал в недобросъвестен с предявяване на исковата молба по настоящото дело. Налице е вътрешно противоречие между двете решения, като изразените мотиви в допълнителното решение компрометират вътрешното убеждение по основния иск и биха могли да доведат до друг резултат по този иск, т.е. до отхвърлянето му. Това е самостоятелно основание за недопустимост на решението по чл.250 ГПК. Отделно от това, след като искът е квалифициран по чл.73, ал.1 ЗС, периодът, за който се дължи обезщетение, е различен от този, който е поискан в исковата молба и който съдът е определил. Отговорността по чл.73, ал.1 ЗС възниква от момента, в който владението е превърнато от добросъвестно в недобросъвестно, т.е. от момента на предявяване на исковата молба, а не и за минало време, както съдът е присъдил. Развиват се и доводи в подкрепа на виждането, че е нередовна и исковата молба по иска за собственост, по който ищците не са разграничили квотите си на съсобственост върху процесния имот. Изложени са също оплаквания и доводи, касаещи основното решение по иска за собственост

В изложението към втората жалба се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК /недопустимост/, евентуално – чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с второто основание се поставят следните правни въпроси:

1. Нередовна ли е искова молба, с която няколко ищци-съсобственици са предявили субективно и обективно съединени искове – вещен по чл.108 ЗС и облигационен по чл.73, ал.1 ЗС, срещу един ответник, когато по вещния иск съсобствениците не са посочили размера на идеалните части от правото на собственост, които всеки от тях претендира и иска да ревандикира, а по облигационния иск съсобствениците не са посочили размера на идеалните части от правото на собственост, за които всеки от тях претендира и иска да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен от насрещната страна с ползването на съответната му съсобствена част от имота;

• Следва ли да се счита в описаната хипотеза, че субективно и обективно съединените искове – вещен и облигационен, са били предявени и съответно разгледани от въззивния съд, при неконкретизиран петитум на исковата молба;

• Дали в описаната хипотеза въззивното решение е процесуално недопустимо или неправилно, като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила;

2. При предявени кумулативно обективно съединени искове – вещен по чл.108 ЗС и облигационен по чл.73, ал.1 ЗС, намиращи се помежду си в съотношение обуславящ-обусловен, въззивният съд длъжен ли е при постановяване на допълнително решение по чл.250 ГПК да съобрази мотивите си за произнасянето относно претендираното спорно право по обусловения иск, с произнасянето в мотивите относно претендираното спорно право по обуславящия иск;

• Следва ли да се счита в описаната хипотеза, че ако в допълнителното решение по чл.250 ГПК въззивният съд не е съобразил мотивите си за произнасянето относно претендираното спорно право по обусловения иск с произнасянето относно претендираното спорно право по обуславящия иск, чрез постановеното по облигационния иск е компрометирал вътрешното си убеждение, поставено в основата на постановения диспозитив по вещния иск;

• Дали в описаната хипотеза допълнителното въззивно решение е процесуално недопустимо или неправилно като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.

Ответниците в производството А. Д. А., Е. С. Л., Л. С. К. и М. И. Д. оспорват първата жалба. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Не вземат становище по жалбата срещу допълнителното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежна страна, срещу решения на въззивен съд, които не са изключени от касационен контрол с оглед цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първата касационна жалба:

Основното решение не противоречи на практиката на ВКС по първия въпрос – за задължението на въззивният съд да извърши собствена преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички своевременно въведени възражения и доводи на страните, да установи фактическата обстановка и приложи към нея относимите материалноправни норми. Фактите по делото са правилно установени, обсъдено е възражението на жалбоподателката за придобиване на собствеността на имота по давност и са изложени мотиви защо съдът приема това възражение за неоснователно. Макар на места мотивите на съда да не са прецизни от правна гледна точка, като резултат те съответстват на данните по делото, а правният спор е разрешен в съответствие с материалния закон. Съответен на практиката на ВКС е изводът на съда, че до 2009 г., когато е починал носителят на вещното право на ползване К. Б., не може да тече придобивна давност в полза на К. Б., която е била допускана в този имот от носителя на вещното право. Аналогичен извод е направен в решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г.о., постановено по сходен правен спор, като там е направено разграничение между владението и търпимите действия, каквито осъществява всяко лице, допускано да живее в един имот от носителя на вещното право на ползване. Без значение за придобивната давност е обстоятелството, че К. Б. е подпомагала финансово своя чичо К. Б. и до смъртта му през 2009 г. е плащала данъците и консумативите на апартамента. Посещенията ѝ в имота през този период покриват характеристиката на търпимите действия и не представляват нито държане, нито владение, съответно – периодът до 2009 г. е без значение за придобивната давност. След 2009 г. фактическата власт на ответницата има характеристиките на недобросъвестно владение, тъй като не почива на годно правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Срокът на това владение обаче е недостатъчен за настъпване на последицата на чл.79, ал.1 ЗС, тъй като с предявяване на иска за собственост през 2017 г. придобивната давност е прекъсната на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС. Необсъждането от съда на доказателства, които не са от значение за изхода на делото, не представлява нарушение на практиката на ВКС по първия поставен въпрос, тъй като според тази практика само необсъждането на допустимите и относими доказателства е процесуално нарушение. По изложените съображения не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос в изложението към касационната жалба.

Вторият въпрос – за задължението на въззивния съд да приложи служебно императивна материалноправна норма, е свързан с оплакването в касационната жалба, че съдът не е приложил презумпцията на чл.69 ЗС. Въпросът отново не може да доведе до допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като за периода до смъртта на К. Б. през 2009 г. жалбоподателката не е осъществявала владение върху имота, а само търпими действия, съответно при липса на владение презумпцията на чл.69 ЗС е неприложима, а след 2009 г., дори и при прилагане на тази презумпция, за което съдът не е изложил изричен мотив, владението не е достатъчно да покрие десетгодишният срок по чл.79, ал.1 ЗС и това е законосъобразният решаващ извод на съда. С оглед спецификите на настоящото дело, неотносимо към него е разрешението в т.1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно служебното прилагане на императивна материалноправна норма, както и практиката на тричленни състави в същия смисъл, например решение № 70 от 5.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5556/2015 г., I г. о. Въззивното решение не влиза в противоречие с тази практика, защото макар и да не е споменал изрично, че прилага чл.69 ЗС за периода след 2009 г., въззивният съд мълчаливо е приложил тази норма, като е приел, че след 2009 г. ответницата е упражнявала владение върху имота. Решаващият извод обаче е друг – че до предявяване на иска през 2017 г. не е изтекъл изискуемият 10-годишен срок по чл.79, ал.1 ЗС.

Третият въпрос не е свързан с данните по делото, поради което не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая третото лице /К. Б./ е допусната в имота не от голия собственик /Е. Б./, а от носителя на вещното право на ползване /К. Б./. Няма данни собственикът да е давал съгласие за това, а и при запазено вещно право на ползване само носителят на това право може да допуска в имота трети лица. Няма колебание в практиката на ВКС, че лицето, което извършва търпими действия, не упражнява владение и не може да придобие собствеността по давност – в този смисъл посоченото решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., както и решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., решение № 126 от 31.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1184/2019 г., I г. о. Посочената от жалбоподателката практика – решение № 399 от 24.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1203/2010 г., I г. о. и решение № 679 от 11.IV.1967 г. по гр. д. № 2077/66 г., I г. о., не е в подкрепа на изразеното от нея неправилно разбиране, че търпимите действия могат да доведат до придобиване по давност на недвижим имот. В тези решения е разгледана съвсем различна хипотеза – че търпимите действия могат да доведат до изграждане на сграда в чужд имот, която може да бъде придобита по давност, отделно от дворното място. Настоящото дело е съвсем различно и тази практика е неприложима към него. Не е необходимо и допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса за търпимите действия, които упражнява едно лице, допуснато в имота от носителя на вещното право на ползване, има практика на ВКС и въззивното решение не влиза в противоречие с нея.

Въпрос № 4 е пряко свързан с периода 1998 г.-2009 г., когато жалбоподателката е посещавала чичо си в процесния имот и през който тя е осъществявала търпими действия. Както бе посочено, търпимите действия не са владение и затова този въпрос, свързан с владението, също не е обуславящ и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Въпроси № 5, № 6 и 7 не са свързани с решаващ извод на въззивния съд. Възражението за придобивна давност е отхвърлено поради съображението, че до 2009 г. давност не е текла, а след 2009 г. давностният срок не е достатъчен. Съображението на въззивния съд, че К. Б. не е демонстрирала намерение за своене пред собственика на имота, е относимо към втория период, но това не е решаващото съображение и по него не може да се допусне касационно обжалване. Не са решаващи и съображенията, че фактическата власт на К. Б. не е била явна и спокойна.

По втората касационна жалба:

Първият въпрос е свързан с редовността на исковата молба – както по иска с правно основание чл.108 ЗС, така и по паричната претенция по чл.73, ал.1 ЗС. Тъй като предмет на допълнителното решение е само искът по чл.73, ал.1 ЗС, касационната жалба срещу това решение може да съдържа оплаквания и правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК само във връзка с иска по чл.73, ал.1 ЗС. Питането за редовността на исковата молба по чл.108 ЗС не може да се поставя в касационната жалба срещу допълнителното решение по чл.250 ГПК, тъй като е извън предмета на това решение, съответно – по това питане не може да се допусне касационно обжалване.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, тъй като не възниква съмнение за нередовност на исковата молба по паричния иск, а оттам и за недопустимост на решението по чл.73, ал.1 ЗС. Налице е установена практика на ВКС, в която се приема, че когато съсобствениците претендират общо обезщетение, въвеждайки твърдение, че са съсобственици на цялата вещ или на идеална част от нея, посочването на отделните права на всеки от тях не е условие за редовност на исковата молба; че решението по този иск ще формира сила на пресъдено нещо в отношенията между ищците и ответника за цялото вземане, а вътрешните отношения между ищците-съсобственици са извън предмета на делото и ако те са спорни, могат да бъдат предмет на отделно производство – в този смисъл решение № 87 от 13.05.2011 г. по гр. д. № 1756/2009 г. на ВКС, IV-то г.о. Тази практика се споделя от настоящия състав.

Вторият въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, макар да е свързан с един от мотивите на въззивния съд по иска с правно основание чл.73, ал.1 ЗС, който влиза в противоречие с решаващ мотив по ревандикационния иск по чл.108 ЗС. По иска за собственост съдът е приел, че К. Б. е имала качеството на недобросъвестен владелец, затова към придобивната ѝ давност се отнася правилото на чл.79, ал.1 ЗС – необходим 10-годишен давностен срок на владение, което в случая не е налице. Същевременно в решението по чл.73, ал.1 ЗС е изложен мотив, че „владелецът не е добросъвестен или престава да бъде добросъвестен, когато срещу него е насочен иск за собственост на имота …и с узнаване на подадената по настоящото производство искова молба ответникът е станал недобросъвестен владелец, поради което по силата на чл.73, ал.1 ЗС дължи обезщетяване на собственика за ползването на имота“. Въпреки това противоречие обаче, действителният мотив за уважаване на иска по чл.73, ал.1 ЗС е изходът на делото по чл.108 ЗС – след като е уважен искът за собственост на ищците, ответницата, която е недобросъвестен владелец, дължи обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС за претендирания период. Няма същинско противоречие между двете решения, а непрецизни мотиви по паричния иск, като това не може да доведе до основание по чл.280, ал.2, предл.2 или по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

В обобщение – не следва да се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби. Ответниците не са направили разноски за касационното производство.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,