Определение № 5433 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5319/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от О. Б. В., чрез адвокат С. Р., срещу въззивно решение № 4928 от 26.09.2023 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 79/2022 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, чрез юрисконсулт Н. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията – заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, приел за установено, че “ЧЕЗ Разпределение България“ АД (понастоящем “Електроразпределителни мрежи запад“ ЕАД) не дължи на О. Б. В. сумата от 22 500 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи от месечни наемни вноски на апартаменти № 2, 6 и 13 – по 7500 лева за всеки, за периода от месец май 2018 г. до месец юли 2019 г., като обезщетение за неизпълнение на договор. Твърдяното неизпълнение, по което се е произнесъл съдът, макар и в решенията на инстанциите по същество да не е отразено, въпреки, че е част от индивидуализацията на предмета на иска, е от по договор, сключен на 14.09.2016 г. между О. Б. В. и строител „Д. Х.“ ООД, от една страна, и „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, от друга, за присъединяване на обекти в сграда, построена в [населено място], р-н „Л.“, [улица], към разпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД. Вредата е от твърдяното неизпълнение на задължението на електроразпределителното дружество да изгради съоръжения по присъединяване и да въведе в експлоатация обектите с разрешение за ползване до 14.03.2018 г., най-късно през месец април 2018 г. По предмета на спора въззивният съд установил, че с нотариален акт от 07.07.2016 г. О. В., като собственик на УПИ в [населено място], учредил на “Д. Х.“ ООД право на строеж за изграждане на описаните в акта обекти срещу задължението за проектиране и построяване на жилищна сграда. Съгласно уговореното в нотариалния акт, учредителят си запазил правото на строеж и останал изключителен собственик на самостоятелни обекти в жилищната сграда, а именно: апартамент № 2, апартамент № 6, апартамент № 13 и гараж № 2, а останалите самостоятелни обекти станали изключителна собственост на дружеството. На 14.09.2016 г. между "ЧЕЗ Разпределение България" АД от една страна, и О. В. и търговското дружество от друга, бил сключен договор за присъединяване към разпределителната електрическа мрежа на “ЧЕЗ Разпределение България“ АД на жилищната сграда, която “Д. Х.“ ООД трябвало да построи. Електроразпределителното дружество се задължило да проектира и изгради съоръженията за присъединяване на обекта чрез изграждане на електропроводни линии ниско напрежение от трансформаторен пост, съобразно посочени технически параметри, срещу уговорена цена за присъединяване. Срокът за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване бил 8 месеца от издаване по съответния ред на разрешението за тяхното изграждане. В 10-месечен срок от подписването на договора, електроразпределителното дружество било длъжно да подаде документи за снабдяване с разрешение за строеж по ал. 2. Изградените съоръжения за присъединяване на обекта към разпределителната електрическа мрежа следвало да се поставят под напрежение до границата на собственост само от електроразпределителното дружество или упълномощени от него лица, в 7 – дневен срок след сключване на договор за продажба на електрическа енергия с потребителя и при наличие на следните документи - за въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване, издаден при условията на ЗУТ; за въвеждане в експлоатация на обекта, издаден при условията на ЗУТ; декларация на потребителя за съответствие на неговите електрически инсталации с изискванията за безопасност и техническите норми. Уговорената в договора цена за присъединяване била заплатена. С писмо от 13.02.2017 г. ЧЕЗ отправило искане до “Д. Х.“ ООД да предприеме необходимите действия във връзка с учредяването на ограничено вещно право, респ. организирането на собствениците на поземления имот, в който е предвидено изграждането на присъединителни съоръжения, за реализиране на сделка за учредяване на сервитутни права по чл. 64 от ЗЕ в полза на разпределителното дружество. Предвид липсата на учредено сервитутно право, за кабелните линии ниско напрежение, е налице обективна невъзможност за фактическото изпълнение на сключения договор за присъединяване. С нотариален акт от 08.06.2017 г. между ищеца В. и ответното дружество бил сключен договор за учредяване на специални сервитути по чл. 64, ал. 2 от ЗЕ по отношение на поземлен имот, в който ще се изгради сградата - право на прокарване на електропроводи в имота и право на преминаване. По време на строителството настъпила промяна поради неприложена регулация. С констативен акт от 26.09.2018 г. се приело, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, изискванията на строежите по чл. 169, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, условията на договорите за строителство, и наличната строителна документация в достатъчна степен характеризира изпълненото строителство. На 28.09.2018 г. “ЧЕЗ Разпределение България“ АД внесло в ДНСК искане за назначаване на Държавна приемателна комисия за разрешаване ползването на строеж "Външно електрозахранване с кабели НН-1 kv за жилищната сграда с гаражи и ателие на [улица] с протокол от 05.02.2019 г. назначената комисия взела решение за приемане на строежа. На 06.08.2019 г. в обектите в сграда били монтирани индивидуални електромери. При така установеното, съдът намерил, че електроразпределителното дружество е подало заявление за издаване на разрешение на строеж за израждане на електропровод ниско напрежение 38 дни след уговорения по договора срок, но това не се дължи на негово виновно поведение. Не дружеството, а собствениците са в забава: 1/ при учредяване в полза на дружеството на сервитутно право, каквото е необходимо за издаване на разрешение за строеж за изграждане на съоръжения за присъединяване; 2/ срокът за изпълнение на задължението за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване е 8 месеца, които започва да тече едва от датата, на която е издадена заповед за допускане на изменение на разрешението за строеж - 31.08.2017 г.; 3/ самото заявление от ОС на ЕС за сключване на договори за достъп до електроразпределителната мрежа и за доставка на ел. енергия на сградата е подадено четири месеца и половина след издаване на разрешение за ползване на съоръженията за присъединяване. Съдът добавил, че за забавата допринася и изменението на първоначално издаденото разрешение за строеж на електроприсъединителните съоръжения, което е наложено поради съществени отклонения от одобрения инвестиционен проект, изразяващи се в промяна на местоположението на електро съоръженията в жилищната сграда, резултат от неприложената регулация на частта от поземления имот, в който е построена сграда и необходимостта кабелните линии да преминават през имот публична общинска собственост. В заключение, съдът е достигнал до извод, че не е налице забавено изпълнение от страна на ответника, поради което не може да бъде ангажирана неговата отговорност за вреди. Съдът, наред с това установил, че на 02.05.2018 г. ищецът В., като наемодател, сключил с И. Г. договор за наем за срок от 1 г. с предмет ползването на апартамент, който ще се ползва за жилище, находящ се на ет. 3, а на 05.05.2018 г. договор за наем за една година с П. Т. относно апартамент, който ще се ползва за жилище, находящ се на ет. 2 в от жилищната сграда. И двата договора с уговорена наемна цена от по 500 лв. на месец. Към момента на сключването на договорите за наем обаче все още не е имало издадено разрешение за ползване на сградата, т.е. обектите все още не са били годни за ползване за посочения период, следователно от тях не е можело да се получава и граждански плод под формата на наемна цена. Едва от 26.03.2019 г. до края на месец юли 2019 г. ищецът е могъл да използва или отдава под наем апартаментите, но твърдяната от него пропусната полза не се дължи на виновно неизпълнение на ответника. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с разглеждането на следните въпроси: приложими ли са мотивите на ТР № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че “решенията на общото събрание на етажните собственици и титулярите на вещно право на ползване са особен вид сделки, те се приемат при осъществяване на формална процедура (срв. раздел II, глава II от Закона за управление на етажната собственост – ЗУЕС) и обвързват всички титуляри на право на собственост върху обекти в сградата. Решенията, когато се стабилизират поради неоспорването им пред съд или ако оспорването бъде отхвърлено, стават задължителни за изпълнение от всеки етажен собственик, независимо дали е участвал при приемането им и дали е дал съгласие за сделката (чл. 38 ЗУЕС)“. Респективно, може ли да се приеме, че съсобственикът или ползвателят в една сграда, е страна по договора за присъединяване с доставчика на конкретна услуга, в случая – електроразпределително дружество; уговореното в договора за присъединяване към електроразпределителната мрежа и неизпълнение от страна на ответника в противоречие ли е с изискването за добросъвестност, с оглед на чл. 3, пар. 1 и 3 от т. “б“ от Директива № 93/19 на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и в тази връзка задължен ли националният съд – при прилагане и обсъждане на съответната норма – да я тълкува съобразно целите и смисъла на Директивата, така че да бъде постигнат целения с нея резултат; Няма ясно изложени съображения касаторът коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК поддържа, доколкото съдържанието на изложението е по естеството си становище по материалноправния спор, съдържащ съображения относно фактите, които страната е намерила за релевантни. Касационната инстанция не е втори по ред съд по съществото на спора, а контролноотменителна инстанция – ограничена в касационните доводи по см. чл. 281 ГПК и изискването за предварително селектиране според критериите по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Касаторът в изложението, в края на съображенията по съществото на спора, е обявил, че „мотивите на обжалваното въззивно решение противоречат на актуалната задължителна практика на ВКС, а именно: решение № 2348/12.10.2017 г., по гр.д. № 4348/2016 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 4027/2017/2017 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 105/11.06.2015 по гр.д. № 5902/2014 г. на III г.о. на ВКС“ Цитираните решения на тричленни състави на ВКС биха могли да се съобразят от касационната инстанция, единствено като относими към формулираните след това два правни въпроса, доколкото други въпроси не са поставени от страната в изложението. Това би могло да означава, че страната поддържа наличието на хипотезата по чл. 280,ал. 1, т. 1 ГПК, въпреки, че няма яснота кои от актовете, към кой от двата въпроса се отнасят. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите, поставени от касатора нямат отношение към съображенията на съда; не е изяснено каква е връзката им с постановения краен резултат по делото. Само следва да се добави, че по делото съдът не е установил забава в изпълнението по договора, което да е по вина на изпълнителя – ответник по иска. Също така, ищецът е този, който търси обезщетение от неизпълнение на договор, т.е. той трябва да е валиден, за да е породил действия и тогава да може да търси отговорност от насрещната страна при неизпълнение; не е ясно в каква връзка и относно кои клаузи страната поставя въпроса за тяхната неравноправност. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касатора, и какво е конкретното му отношение към резултата по спора. Липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК, има като резултат недопускане на касационното обжалване –така задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Тук, както стана ясно, обосновка какво е значението на поставените въпроси за изводите на въззивния съд и крайния резултат по спора няма, като съставът на ВКС не би могъл и да я предположи. На следващо място, цитираните съдебни решения нямат отношение изобщо към проблематиката по настоящия спор, нито към поставените въпроси в изложението. В никое от тях не е разглеждан спор, породен от неизпълнение на договор за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната мрежа на електроразпределително дружество. И трите решения са постановени по спорове във връзка с отговорността при прекъсване на електроподаването на вече присъединени обекти към разпределителната мрежа, поради неплащане на дължимите суми за доставената електроенергия; приложимите разпоредби; значението на установена изправност на потребителя относно заплащане на потребената от него електроенергия. В решение № 2348/12.10.2017 г., по гр.д. № 4348/2016 г. на IV г.о. на ВКС, съдът се е произнесъл по иск с правно осн. чл. 92 ЗЗД, за заплащане на обезщетение на ищеца от прекъсване на електроснабдяването поради неплащане, основано на неизпълнение на задължения на потребителя за заплащане на електрическа енергия, като е тълкувана неустоечната клауза на чл. 30, ал. 1 от Общите Условия и правомощията на електроснабдителното дружество по чл. 42 от ОУ и чл. 123 от ЗЕ, а за исковия период и чл. 123а (отм.) от ЗЕ. Разгледан е и въпросът за значението на влязло в сила решение, с което със сила на пресъдено нещо е установено, че потребителят не дължи суми за потребена електроенергия; дадено е тълкуване как следва да се произнесе съдът, когато са предявени субективно съединени искове за вземане при условията на активна солидарност, а съдът намери, че претенциите следва да се разгледат разделно. По гр. д.№ 4027/2017/ г. на IV г.о. на ВКС, е постановено решение № 106/12.07.2018 г. В него отново е разгледана отговорността на електроразпределителното дружество за вреди от неправомерно прекъсване на електрическата енергия, тълкувана е разпоредбата на чл. 43 от ОУ, както е дадено разяснение по въпроса от значение за конкретния спор, че предвидената неустойка е дължима във всички случаи на прекъсване на електроснабдяването по вина на дружеството, не само за случаите, когато електрозахранването е прекъснато в хипотезите по Глава VІІ и чл. 122 ЗЕ. Неустойка се дължи и когато дружеството прекрати електрическото захранване без основание, в т.ч. когато претендираното от него вземане за плащане на суми за доставена енергия е отречено с влязло в сила съдебно решение, както и когато основанието за прекъсване е оспорено от клиента, който е уведомил за това дружеството, представяйки и доказателства – чл. 36, ал. 2 ОУ. В решение № 105/11.06.2015 по гр.д. № 5920/2014 г. на III г.о. на ВКС е разгледан въпрос дали общественият доставчик на електрическа енергия носи отговорност за причинени вреди на потребителите на електрическа енергия вследствие преустановено подаване на електроенергия, когато това преустановяване е извършено по нареждане на крайния снабдител. В касационната жалба няма изложени оплаквания по чл. 281 ГПК. Касаторът е цитирал чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество няма въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито допълнителни съображения относно допълнителните условия, предвидени в хипотезите на по т. 1 и т. 3 ГПК, т.е. не е налице искане за допускане на касационно обжалване. Позоваването на чл. 280, ал. 2 ГПК в касационната жалба, като основание за отмяна на въззивното решение, се обосновава с цитат от решение № 15/06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ, както и принципни съображения относно обосноваването на съдебното решение. Конкретни оплаквания – кои фактически и/или правни изводи на въззивния съд се явяват необосновани, няма, т.е. налице е бланкетно оплакване за неправилност по чл. 281, т. 3, педл. 3 ГПК, което не би могло да се провери относно прилагането на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК от въззивния съд, нито може да обоснове допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд е имал повод многократно да се произнесе, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка. Върховният касационен съд и сам служебно не намери основания за допускане на касационно обжалване по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Предвид резултата по спора и направеното надлежно искане, касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски за представителство чрез юрисконсулт. Ответникът по касационната жалба е представляван по пълномощие от юрисконсулт Н. С.. Съставът на ВКС, като съобрази разпоредбата на чл. 25,ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, както и фактическата и правна сложност на делото, реално свършената работа – подаване на отговор на касационната жалба с подробни съображения, както относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване, така и по основателността на касационната жалба, определя възнаграждение в размер на 200 лв. Съставът на ВКС, като взе предвид Мотивиран от горното, съдът